Съвременна история

Личната кореспонденция между Живков и Тито през 1969 и 1970 г.

Написана от Петя Павлова
Посещения: 10769

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVIII, 2020 г.

 

100476513 249421139451338 6781451973938905088 nЕдин от най-важните въпроси, който стои пред българските политици вече повече от век е т. нар. ,,македонски въпрос”. Някои от тях ще се опитат да го решат чрез военни действия, други ще търсят разширяване на българското влияние във Вардарска Македония със средствата на дипломацията, трети ще виждат разрешаването му в създаването на нов държавен субект, обединяващ южните славяни. Сред политиците оставили важна следа в историята на македонския въпрос се откроява името на Тодор Живков. След като успява да съсредоточи властта в ръцете си, той  решава да промени дотогавашната политика на Народна република България по него. През 1963 г. по време на Мартенския пленум той разкритикува действията на Българската комунистическа партия след Втората световна война спрямо населението в Пиринския край, чието самосъзнание тя се опитва да промени. Той заявява, че Благоевградският окръг и хората, живеещи там са неразделна част от българската държава и нация и това е исторически доказано. Според него след 1945 г., в рамките на Народна република Македония, започва да се формира македонската нация и НРБ трябва да направи всичко възможно, за да не се изгражда тя на антибългарска основа1.

Разрешаването на македонския въпрос обаче не зависи единствено от България. Начело на Съюзна федеративна република Югославия (СФРЮ) стои една силно авторитетна личност, отличаваща се с политическо дълголетие, което й е позволило да  бъде свидетел на лъкатушенията на българската външна политика относно македонския въпрос – Йосип Броз Тито. Той успява десетилетия наред да удържа вътрешните конфликти в ръководената от него многонационална федерация, докато междувременно стои ,,на два стола” в годините на Студената война, опитвайки се да бъде равно отдалечен и равно близък и до двата блока. Като опитен политик той не пропуска да се възползва от грешките на опонента си, а именно преброяванията направени от българската държава през 1946 и 1956 г., резултатите от които му дават възможност да говори за ,,македонско малцинство” в България и дори нещо повече – да се бори за неговите права.

През 1963 г. Йосип Броз Тито и Тодор Живков се договарят двете страни да не поставят на преден план спорните въпроси, за да се създаде благоприятна атмосфера за подобряване на отношенията в областите от взаимен интерес и тези въпроси да не се превръщат в предмет на публична дискусия2. Тази политика има успех и двете страни успяват значително да разширят контактите си в редица сфери3. Това обаче не трае дълго.

100474438 925496481226337 1077110890836262912 nПостепенно, от 1966-1967 г., отношенията между двете страни започват да се влошават вследствие на настъпилите промени, както в българската, така и в югославската политика по македонския въпрос. Допълнителен фактор за това е  създалото се напрежение в международните отношения след потушаването на ,,Пражката пролет”4. НРБ и СФРЮ започват да си разменят поредица от ноти, в които се обвиняват една друга за разрива помежду си.

В свое писмо до Тито от 1969 г. Тодор Живков описва ситуацията по следния начин: ,,използват се средства и методи, които са в разрез със съвременните норми на междудържавните отношения и са недопустими в отношенията между комунистическите партии и социалистическите страни. Нашата политика се представя пред югославската и международната общност изопачено и тенденциозно, в ход се пускат необосновани оценки, дезинформация, клевети и обиди”5. В случая той има предвид развихрилата се антибългарска пропаганда дейност на територията на Югославия, в която открито се говори за ,,македонско малцинство” в България, въпреки договореността Живков-Тито, както и за ,,врага от Изток”, който заплашва целостта на СФРЮ6.

Живков категорично заявява, че промяна в позицията на НРБ относно населението в Пиринския край няма да има, въпреки оказвания ѝ натиск. Той пише: ,,Въпросът за националната принадлежност на един или друг гражданин на НРБ се решава от самите граждани, а не от партийните или административни органи в страната, а още по-малко – от органи извън страната”7. Използвайки известна заплаха той пише на своя колега, че ,,в България също могат да се намерят достатъчно пишещи хора и Вие можете да си представите какво би се получило, ако нашето партийно и държавно ръководство би позволило да се дава публичен отговор на публичните фалшификации и клевети”8. С това Живков се опитва да убеди Тито в необходимостта от спазването на договореността помежду им в името на добросъседските отношения. Поставянето публично на преден план на македонския въпрос и от двете страни крие рискове от попадане във ,,водовъртежа” на взаимни обвинения, които ще доведат до пълен разрив на политическите и културните отношения. За да не се стигне до там Тодор Живков иска югославските средства за масова информация да прекратят антибългарската си кампания9. Облягайки се на досегашния си опит, а именно договореността Живков-Тито, той търси личен контакт с югославския ръководител, а двете му писма от 1969 г. завършват с думи за ,,личния принос” на Тито за благотворното развитие на приятелските отношения10.

Желанието на Тодор Живков за връщане към споразумението му с Тито се вижда и в писмото му от 06 декември 1969 г. В него той изтъква положителните резултати от договореността за политическите, икономическите и културните връзки между НРБ и СФРЮ11. Това според него е достатъчно показателно за ползите, които биха имали двете държави от възстановяването му. Той пише: ,,ние държим твърдо на договореността, която беше постигната в разговорите ми с Вас. Вярвам и Вие споделяте нашето дълбоко убеждение, че принципите за българо-югославските отношения, които установихме заедно с Вас, са мъдро споразумение, че те ни най-малко не са загубили своята актуалност и могат да бъдат стабилна, реална и надеждна основа за трайно развитие на отношенията между нашите две държави, партии и народи. Разбира се, ако тези принципи се спазват и прилагат от съответните наши и Ваши органи в тяхната практическа работа и двустранни връзки”12. Според него трябва ,,неотложно да се вземат мерки”, за да не се нанесат ,,дълбоки вреди в отношенията между НРБ и СФРЮ”, ,,на традиционните чувства на симпатия и братство”13.

Трябва да се отбележи, че това писмо е изпратено няколко дни преди посещението на българския външен министър Иван Башев в Белград и срещата му с югославския външен министър Мирко Тепавац. По време на нея Югославия повдига темата за македонския въпрос, като заявява, че с публикациите в България страната поставя под въпрос съществуването на македонска нация и заплашва териториалната цялост и суверенитета на Югославия14. Тя отрича нейният интерес към ,,македонското малцинство” в Пиринския край да представлява териториални претенции към България, поставяйки го на една плоскост с реално съществуващите малцинства на СФРЮ в други нейни съседи15. Разговорът се изостря, когато Тепавац напомня, че преди няколко години НРБ е признала наличието на македонци на своята територия и поставя въпроса какво би се случило, ако СФРЮ обяви, че вече няма нито един българин. Разликата, която изтъква Башев, е в това, че македонското население в миналото е било българско, което Тепавац отчита като нов момент в българската политика16. В отговор на югославската провокация, Башев поставя въпроса за изчезналите ,,няколкократно повече, стотици хиляди българи в Македония”. Както казва той: ,,И аз мога да поставя така въпроса – докато Вие пишете тритомни истории, както е сега случаят с македонската история, дайте, скъсваме отношенията, затваряме границите. Не може така. Не може едното да бъде условие, а другото да не бъде”17. В такава напрегната обстановка приключва срещата на двамата външни министри, въпреки това обаче опитите за намиране на изход от ситуацията продължават.

99368925 579322109630451 7967204328815460352 nОт писмото на Тодор Живков до Йосип Броз Тито от 27 юни 1970 г. става ясно, че по време на посещението на Башев през декември 1969 г. югославският ръководител е  изразил мнение, че е необходима една нова среща между него и Живков. От нея обаче ще се очаква да даде положителен тласък на отношенията между двете страни, поради което тя трябва да бъде добре подготвена, вкл. и посредством доближаване на становищата на НРБ и СФРЮ. Постепенното излизане от кризата в отношенията от 1968-1969 г. в началото на новото десетилетие вероятно е сред причините отговорът на Живков да дойде именно тогава. В своето писмо от 27 юни той изразява съгласието си за провеждането на такава среща в ,,непродължително време”18.

Това писмо е важно и поради една друга причина – в него ясно е представена българската позиция по македонския въпрос, от която няма да има изменение до края на управлението му. Според България той ,,трябва да се разглежда спокойно, на научна основа, като се изхожда от принципите на марксизма-ленинизма по националния въпрос…Въпросът за националната принадлежност, включително и за езика на населението в СРМ, както и на населението в Благоевградски окръг е тяхна вътрешна работа и не бива да бъде предмет на външна намеса...”19. Тодор Живков предлага на Тито двете държави да подпишат Договор за дружба и сътрудничество и общ документ за българо-югославските отношения и за тяхното по-нататъшно развитие. Така двете страни да се задължат да прекратят кампанията по македонския въпрос, а изследването на историческото минало на българския и югославските народи да се осъществява с научни средства, от позициите на марксизма-ленинизма и във взаимен доброжелателен дух, без да се превръща в предмет на актуалната политическа полемика. Честванията на исторически събития също да не бъдат съпровождани от взаимни нападки20. Да се прекратят всички опити в едната или в другата страна за ,,омаловажаване на героичните борби” на българския и югославските народи ,,против капитализма и фашизма”21. И най-важното – за да се възстанови доверието и укрепне приятелството между двете страни НРБ и СФРЮ да заявяват, че нямат териториални претенции една към друга22. България също така предлага да се включи текст, в който двете държави да потвърдят, че ,,ще полагат всички усилия за по-нататъшното укрепване на политическите, икономическите, научно-техническите и културните отношения между НРБ и СФРЮ”23.

Няколко месеца по-късно, на 16 септември 1970 г. Тито връща отговор, в който дава съгласието си предложението на България за подписване на общи документи да бъде разгледано от двете страни и потвърждава желанието си за среща с Живков. Всичко това обаче е изложено уклончиво, без да се говори за конкретен времеви период, в който да бъде осъществено24. Причината за това е сериозната разлика в становищата на НРБ и СФРЮ по македонския въпрос. Йосип Броз Тито ясно заявява, че Югославия не може да се съгласи с отричането на македонската национална индивидуалност, което според него се наблюдава в българския печат, а от скоро и в българските управляващи, визирайки изказване на Иван Башев по време на посещението му в Белград през декември 1969 г.25

В писмото си Тито обръща внимание на новия спорен въпрос между двете страни, а именно подписването на договори на македонски език26. Според югославската конституция той е равноправен на другите езици във федерацията и настоява редица споразумения с България да бъдат подписани на български и македонски език. В това обаче НРБ вижда натиск за признаване на този език и съответно на отстъпки по македонския въпрос, поради което дълго време тя ще отказва да направи това27.

Според Тито тази политика представлява ,,неприемлива основа и върху нея не могат да се изграждат добросъседски отношения”. Под добросъседски отношения той разбира ,,правилно отношение на двете страни към националните малцинства, които трябва да бъдат допълнителен подтик за сътрудничество и разбирателство между нашите народи. Само в този смисъл може да се тълкува нашият интерес към македонското национално малцинство в съседна България, както и ние напълно уважаваме, разбираме и приемаме вашия интерес към българското национално малцинство в СФРЮ (СР Сърбия)”28. Тук впечатление прави уточняването, че българско малцинство има само в Сърбия, тъй като Югославия не приема българския произход на голяма част от населението в СРМ.

Въпреки трудностите, в писмата и на двамата държавни ръководители се казва, че другите съществуващи различия, като например идеологическите различия, по методите, формите и пътищата на строителството на социалистическото общество” ,,не бива да се раздухват и да се превръщат в пречка за развитието на нашите отношения”29. Те също така изразяват желание за сътрудничество в различни области30, но както отбелязва Тито: ,,успешното развитие на нашите отношения обаче предполага, преди всичко, зачитане на териториалната цялост на двете страни и недопускане на териториални претенции в каквато и да било форма”31. НРБ и СФРЮ обаче имат взаимоизключващи се разбирания за ненамеса във вътрешните работи и териториални аспирации.

Тези разлики ще бъдат потвърдени от проведената среща между делегации на двете страни на 9 и 10 ноември 1970 г. в София. Противоположните позиции на България и Югославия ги отдалечават от подписването на общ документ, който да внесе стабилност и спокойствие в двустранните отношения. Както пише Тито в свое писмо до Живков от 10 декември 1970 г. те ,,предизвикаха у нас сериозна загриженост за по-нататъшното развитие на отношенията между две нашите две страни”32.

Това писмо е изключително интересно, тъй като в него югославският ръководител твърди, че по време на разговорите от 24 и 25 ноември 1970 г. в Будапеща между Киро Глигоров и Пери Пиркер от една страна и Тодор Живков от друга страна, последният е заявил, че ,,в Пиринска Македония живеят и българи и македонци” и се е отказал от тезата, че македонската нация е в процес на формиране33.

100087432 3057465610955951 6998629894364069888 nТрудно бихме могли да си представим, че Тодор Живков наистина е изрекъл това, предвид факта, че именно той подема инициативата за промяна в курса на БКП по македонския въпрос. От друга страна, Киро Глигоров и Перо Пиркер са опитни политици и надали биха допуснали такава фрапантна грешка при разбирането и предаването на думите на Живков. По-вероятно е Тито да блъфира, за да види каква ще бъде реакцията в България при информацията за такова изказване от страна на министър-председателя. Отговорът на въпроса какво реално се е случило на тази среща, дали и доколко Тито представя грешна информация и ако да – защо го прави, трябва да бъде потърсен в югославските архиви, тъй като архивът на българското външно министерство не съдържа стенограма от срещата или друг вид информация относно  нея.

Интересен е отговорът на Живков от 15 декември 1970 г., в който той по никакъв начин не дава знак, че написаното от Тито е грешно или лъжовно, което безспорно буди съмнения. Той единствено заявява, че българската позиция остава непроменена от писмото му до Тито през юни 1970 г.34 Това вероятно е и най-важното – без значение остава какво конкретно е изрекъл Живков, ако това по никакъв начин не променя водената от него политика по македонския въпрос.

Като оставим настрана многото неизвестни около разговорите между Тодор Живков, Киро Глигоров и Перо Пиркер в Будапеща, писмото на Тито ясно показва какви отстъпки трябва да направи България, за да подпише Югославия договорите, които предлага първата. Това са – признаване на съществуването на ,,македонско малцинство” в Пиринския край и признаването на македонската нация като отделна, вече формирана нация, със свой собствен език, култура и история. Може би именно това е целял да покаже Йосип Броз Тито със своето писмо до Тодор Живков. НРБ обаче остава непреклонна в своите позиции, поради което до края на своето съществуването като социалистическа държава тя не подписва Договор за дружба и сътрудничество и общ документ за българо-югославските отношения и за тяхното по-нататъшно развитие въпреки проведените разговори и разменените проекти.

Проследяването на разменените писма между Живков и Тито ни дават възможност да проследим отношенията между тях като огледало на отношенията между двете държави в момент, в който те изкристализират позициите си и ги представят една пред друга. От писмата на Тодор Живков проличава желанието му двустранните отношения да се развиват въпреки нерешения македонски въпрос. Тито също изразява желание за създаването на по-тесни контакти с НРБ, но счита, че те могат да съществуват само на базата на добросъседски отношения между двете страни, които изключват предявяването на териториални претенции. Нещо, в което България и Югославия взаимно се обвиняват. Така се сблъскват две взаимно отхвърлящи се позиции по македонския въпрос, защитавани от двама политици, даващи си ясно сметка за значението на действия си за бъдещето на техните държави. Те не успяват да достигнат до цялостно решение на спорния проблем, защото отказват да направят компромис със своите становища. Те обаче съумяват да намерят начин, въпреки неговото съществуване, да запазят дипломатическите отношения между двете страни, дори нещо повече – в областите от взаимен интерес да разширят контактите помежду си. Както отбелязва Петър Младенов в спомените си за срещата между Живков и Тито в Хелзинки през 1975 г.: ,,според мен вече не можехме да очакваме, че неговото, а и моето поколение ще бъдат в състояние да решат сложните двустранни проблеми. Да се надяваме, че тези, които ще дойдат след нас, ще имат по-голям шанс”35.

 

1По-подробно относно Мартенския пленум вж.: Ангелов, В. За ролята и мястото на мартенския пленум на ЦК на БКП от 1963 г. за формиране и провеждане на българската политика по македонския въпрос. – В: Минало, 2001, № 1, с. 76-91.; Калинова, Е. Българо-югославски отношения 1963-1967 – опроверганите надежди. – В: Призвание и всеотдайност. Сб. в чест на проф. д.и.н. Витка Тошкова. С., 2011, 125-141.; Павлова, П. Македонският въпрос на Мартенския пленум. - В: Мартенски студентски четения. Сборник с материали от Осма студентска научна конференция във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий”, т. 5. Велико Търново, 2019, 228-240.
2Македонският въпрос в българо-югославските отношения 1968-1989 г. С., 2012, Т. 1, с. 443.
3Пак там, с. 445-447.
4По-подробно вж. Калинова, Е. Балканската политика на България – предизвикателствата от запад и от юг (1944-1989 г.). – В: Изследвания по история на социализма в България 1944-1989. С., 2010, 712-813; Калинова, Е. Българо-югославски отношения 1963-1967 – опроверганите надежди. – В: Призвание и всеотдайност. Сб. в чест на проф. д.и.н. Витка Тошкова. С., 2011, 125-141.
5Македонският въпрос в българо-югославските отношения 1968-1989 г.., с. 97.
6ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 2993, л. 132.
7Македонският въпрос в българо-югославските отношения 1968-1989 г.., с. 97.
8Пак там, с. 97.
9Пак там, с. 98.
10ЦДА, Ф. 1477, оп. 27, а. е. 3257, л. 3.
11Пак там, л. 1.
12Пак там, л. 2.
13Пак там, л. 3.
14ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 611, л. 102.
15Пак там, л. 105.
16Пак там, л. 116.
17Пак там, л. 121.
18ЦДА, Ф. 1477, оп. 27, а. е. 3257, л. 10.
19Пак там, л. 11.
20Пак там, л. 11-12.
21Пак там, л. 12.
22Пак там, л. 13.
23Пак там, л. 14.
24Пак там, л. 22.
25Пак там, л. 20.
26Пак там, л. 20.
27По-подробно вж. Македонският въпрос в българо-югославските отношения 1968-1989 г…, с. 98.
28ЦДА, Ф. 1477, оп. 27, а. е. 3257, л. 21.
29Пак там, л. 12.
30Пак там, л. 22.
31Пак там, л. 22.
32Пак там, л. 28.
33Пак там, л. 29.
34Македонският въпрос в българо-югославските отношения 1968-1989 г.., с. 276.
35Младенов, П. Животът – плюсове и минуси. С., 1992, с. 142.

 

X

Right Click

No right click