Първа българска държава

Значението на Именник на българските ханове като извор за образуването на средновековна България

Посещения: 1912

 

Милияна Каймакамова

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVII, 2019 г.

 

ImennikМалко повече от столетие и половина ни дели от времето, когато Именник на българските ханове става достояние на науката. Заслугата изцяло е на руския славист Андрей Николаевич Попов (1841—-1881), който пръв го публикува през 1866 г.1. Това е една от малкото творби на българската средновековна историопис, която е натрупала тъй богата история на проучване и е обединила усилията на учени от различни направления и поколения в търсене на отговор на многото въпроси, които поставя неговият кратък, но съдържателен текст2. Сред тях по-важни са тези за: произхода на езика и календара на българите, тяхната ранна история и култура, българската ономастика и титуларна практика, състоянието на ханската власт в периода до средата на VIII в., началното развитие на владетелската идеология и на българската историческа мисъл и др. Затова в съвременната медиевистика напълно заслужено този забележителен труд се оценява като един от българските извори с основно и първостепенно значение за изследването на средновековната българска история наред с първобългарските надписи на гръцки език от VIII-IX в., Закона за съдене на хората (втората половина на IX в.), Шестоднев на Йоан Екзарх (края на IX в.), Беседа против новопоявилата се богомилска ерес на Презвитер Козма (средата на X в.), Бориловия синодик (1211-1394), и житийното творчество на видния български църковен и обществен деец Евтимий Търновски (ок. 1320/1330-ок. 1402) и патриарх на Българската църква (1375-1393)3.

Задачата на настоящата статия е да разкрие конкретно значението на Именник на българските ханове като извор за образуването на българската държава. За целта ще се подложи на аналитичната преценка разбирането на неговия автор по този фундаментален исторически въпрос, изразявайки определени идеи и възгледи, характерни за средата и епохата, към която e принадлежал. Добре известно е, че средновековните исторически произведения представляват интерес за съвременната наука не само със сведенията си за различни събития и личности от родната и чужда история, но също така и с концепциите, които те ни предлагат за образуването на държавите, появили се върху територията на ранносредновековна Европа. Съставителите на хроники, истории, и др. представят своите версии, изразявайки определени идеи и възгледи за тяхната генеалогия, начало и развитие4.

 

Ръкописна традиция, новобългарски текст и характеристика

на Именника като ханска хроника

 

Именник на българските ханове ни е известен по три руски преписа от края на XV-началото на XVI в. Първият от тях е открит в сборник от края на XV-началото на XVI в. Известен е като Уваров препис и днес се съхранява в Държавен исторически музей в Москва в Уваровската сбирка [Увар. № 1334 (10)]. Вторият, Московски, препис се съдържа в сборник от началото на XVI в. първоначално се пазел в някогашната Синодална библиотека под № 280, а днес – в Държавен исторически музей в Москва [Син. № 280 тук обр. 1]. Третият, Погодинов, препис също е открит в сборник от XVI в., съдържащ се в сбирката на М. Погодин. Днес сборникът се намира в Публичната библиотека в Санкт Петербург [Погод, № 1437]5.

621px NominaliaOfTheBulgarianKhansUvarovManuscriptВ посочените преписи паметникът няма заглавие. Ръководейки се най-вероятно от неговия текст в руските преписи той е назован „Именник на българските князе” от  хърватския историк Ф. Рачки6. Употребата на това наименование е характерна за старите поколения български и руски историци. Впоследствие то е заменено с наименованието Именник на българските ханове, тъй като титулът „хан“ не се покрива по значение с титула „княз“ и по същество неговото съдържание е посветено на управлението на българските ханове до 60-те години на VIII в.7. И в трите преписа текстът на Именника съвпада почти напълно, което показва, че първообразът, от който са извършени преписите, вероятно бил един и същ. Различията са свързани с това, че в Уваровския и Московския препис имената на владетелите Авитохол, Аспарух и Тервел са изписани с начални главни букви, а в Погодиновския – само на първите двама8. Трудно е да се изказва някакво по-категорично становище относно произхода на тези разлики. Но е сигурно, че руските преписвачи са се отнесли отговорно към този древен за тях текст, след като са го запазили непокътнат.

Представената накратко ръкописна традиция на творбата е важна, защото дава възможност да се види не само каква е била съдбата ѝ във времето след нейното създаване, но и нейното разпространение вън от България. Забележителен е фактът, че и трите преписа на Именника са открити в руски ръкописни сборници, в чийто състав влизал обширният хронограф Елинский и римский летописец – I. Според неговите изследователи той е възхождал към старобългарски протограф от времето на цар Симеон9.

Л. Горина привежда убедителни доказателства за съществуването на Български хронограф от времето на цар Симеон, в който бил включен и Именникът. При своите наблюдения върху съдържанието на Елинский и римски летописец I, насочващи към „български следи” в него и по-специално в неговата уводна част, авторката достига до няколко особено важни извода: 1) Именникът и преводът на книги Царства, намиращи се в състава на Елински и римски летописец I, съставляват един общ блок. Неговият текст се явявал завършваща част от Български хронограф, който не достига до нас в своя цялостен вид. 2) Той бил направен по подобие на класическите, обширни византийски компилации за световната история. Като започва със сътворението на света, съдържанието му завършвало с разказ за съвременната на автора родна история. Най-вероятно този Български хронограф е създаден през 20-те години на X в. с оглед целите и нуждите на политиката на цар Симеон спрямо Византия10.

Направените научни наблюдения и изводи от различните поколения учени относно въпросите, които поражда ръкописната традиция на Именника, са особено важни, защото създават една по-конкретна представа за включването на творбата в кръга на пропагандните средства, използвани от идеолозите на цар Симеон. Но на този въпрос ще имаме възможност да се спрем отново по-нататък в изложението.

Този забележителен паметник на ранната българска историческа мисъл е със следното съдържание:

„Авитохол живя 300 години. Родът му [е] Дуло, а властта му [е] дадена [в] дилом твирем [змия – година, девети месец].

Ирник живя 150 години. Родът му [е] Дуло, а властта му [е] дадена [в] дилом твирем [змия – година, девети месец].

Гостун, бидейки наместник, [управлява вместо друг] 2 години. Родът му [е] Ерми, а властта му [е] дадена [в] докс твирем [свиня – година, девети месец].

Курт управлява 60 години. Родът му [е] Дуло, а властта му [е] дадена [в] шегор вечем [Вол – година, трети месец].

Безмер [управлява] 3 години. Родът му [е] Дуло, а властта му [е] дадена [в] шегор вечем [Вол – година, трети месец].

Тези 5-има князе управляваха [държаха княжеската власт] оттатък Дунава 515 години. с остригани глави. И после премина отсам Дунава княз Исперих. Същото [е] и досега.

Исперих княз [управлява] 60 и една година. Родът му [е] Дуло, властта му [е] дадена [във] верени алем [дракон – година, първи месец].

Тервел [управлява] 21 година. Родът му [е] Дуло, а властта му [е] дадена [в] теку читем [овен – година, седми месец].
...[управлява] 28 години. Родът му [е] Дуло, а властта му, [е] дадена [в] дван шехтем [заек – година, осми месец].

Севар [управлява] 15 години. Родът му [е] Дуло, а властта му [е] дадена [в] тох алтом [кокошка – година, шести месец].

Кормисош [управлява] 17 години. Родът му [е] Вокил, а властта му [е] дадена [в] шегор твирем [вол – година, девети месец]. Този княз измени рода Дулов, сиреч [което ще рече]: Вихтун [Вихрогон].

Винех [управлява] 7 години. Родът му [е] Укил, а властта му [е] дадена [в] имен шегор алем [кон – година, първи месец].

Телец [управлява] 3 години, родът му [е] Угаин, а властта му [е] дадена [в] сомор алтем [мишка – година, шести месец]. И този [бе избран] вместо друг.

Умор [управлява] 40 дни родът му [е] Укил, а властта му [е] дадена [в] дилом тутом [змия – година, четвърти месец]“11.

Както се вижда данните за образуването на средновековна България в съдържанието на Именника се различават значително от тези, които ни дават основните византийски извори, а именно Хронография на Теофан Изповедник (втората половина на VIII-началото на IX в.) и Бревиарий (кратка история) на патриарх Никифор (806-815; †829). Добре известно е, че те ни предлагат важна информация за събитията, протекли през втората половина на VII в. и довели до възникването на българската държава и нейния политически живот до началото на IX в. Сред тях основно значение имат смъртта на хан Кубрат през 60-те години на VII в., разселването под натиска на хазарите на неговите синове с подвластните им народи в различни области на Европа, установяването на Аспаруховите българи в Онгъла през края на 60-те и началото на 70-те години на VII в., войната на Византия срещу тях през 680-681 г., сключването на мира между хан Аспарух (680-701) и император Константин IV Погонат (668-685), взаимоотношенията между Аспаруховите българи и славините от Мизия, българо-византийските отношения и т. н.12. Теофан Изповедник и патриарх Никифор използват споменатите събития като фон, който им позволява по-убедително да разкрият и увековечат принципите, целите и средствата на византийската политика и дипломация, благодарение на които се утвърждавала ролята и мястото на Византия като вселенска империя, а на нейния император като единствен „Божи" наместник на земята.

Споменатите хронисти подчиняват своите изложения на идеята, че Византия е законната владетелка на територията отсам Дунава и съвсем не се интересуват в случая от произхода, характера и същността на българската държава, образувана върху византийска територия. Подобен въпрос не бил от съществено значение за тях и те го изключили от кръга на целите и задачите на своите съчинения.

Тази ценна информация съвременният историк получава тъкмо от съдържанието на Именник на българските ханове. Неговите сведения, свързани с културната идентичност на прабългарската общност, част от която в края на VII-то столетие става строител на българската държавност в Европейския Югоизток имат уникален характер. Макар и кратки по съдържание, те са сигурно доказателство за съществуването на онези фактори и белези сред прабългарите, които имат основополагащо значение за формирането на държавно-политическата организация сред тях. Това ясно проличава от историческата концепция, развита от неговия автор. Но преди да се насочим към разкриването на нейната същност е необходимо да видим какво историческо четиво е Именникът.

Част от учените, посветили се на изследването му, без да посочват критериите го определят като „хроника”13, „най-кратки и сбити летописни бележки (annales)”14, „хронологически записвания (annales)”15, „кратка прабългарска хроника”, универсална хроника, но написана от тюркска позиция16. Запознаването ни с трудовете в чуждата медиевистика, посветени на същността на хрониката като вид историческо четиво, позволява да отпосочим основните признаци, които ни дават основание да определим Именник на българските ханове като кратка ханска хроника са: 1) ориентирането на неговото изложение към далечното минало на българите, достигайки до към средата на II в.; 2) изреждане на хановете в хронологическа последователност и свързването в едно цяло на съдържащите се в него сведения чрез годините на управление на владетелите и тяхното родословие; 3) незавършеният характер на Именника. Добре установено е, че продължаването на хрониките е зависило от желанието на институцията да има подобен запис17.

 

Концепцията за образуването на българската държава

 

Една от най-съществената характеристика на Именника като исторически труд е употребата на генеалогията като основен способ за развиване на концепцията за образуването на българската държава. Известно е, че генеалогията, която представлява съвкупност от представи за родовото минало, присъщи на дадено общество, стои в основата на писането на историята както през Античността, така и през Средновековието. Проучването на опита на тогавашните автори показва, че за тях генеалогията е представлявала начин за структуриране и систематизиране на миналото и създаване на ясна представа за историческа приемственост18.

При оценката на Именника като основен извор за образуването на българската държава важно значение има и въпросът за изворите, които е използвал неизвестният за нас съставител на Именника, за да напише своя труд. Първите две съобщения от владетелската хроника, които са с легендарно звучене и са посветени на родоначалниците на българската династия Дуло – Авитохол и Ирник, са ясно указание за това, че летописецът е използвал определен кръг произведения на все още живата историко-епична традиция, която е отразявала историческото съзнание на Аспаруховите българи. Това са били най-вероятно предания за старинния династичен род Дуло, за произхода на българите, за техните герои, за подвизите на владетелите и други представители на аристокрацията, за общото политическо минало на българи и хуни (средата на ІІ-средата на V в.), които са възхождали към по-древната общобългарска епична традиция. Следи от този ранен български епос се съдържат и в Българския апокрифен летопис от втората половина на ХІ в., както и в съчиненията на византийските историци Прокопий Кесарийски и Агатий Миринейски19.

В тази връзка ще посоча, че подобни етногенетически предания, обясняващи произхода на народите (origo gentes) през VІ-VІІІ в. са били широко разпространени и сред франки, вестготи и лангобарди като съдържанието им изразявало тяхното родово самосъзнание. То се отличавало със своя синкретизъм, поради което етническото, политическото и религиозно съзнание в неговата система не са се разграничавали, а са се сливали20. Съдържащите се в легендите данни за появата на един или друг герой, на едно или друго събитие са мотивирали средновековните европейски хронисти да ги включват в своите изложения, защото те са им са им служили един вид като исторически аргументи при обосноваване законните права на управляващите династии21. Българският летописец също се е ръководил от подобни съображения и поради това при написването на своя труд не пренебрегва, а се възползва от сведенията, които са се съдържали в родовите предания за български предводители и ханове, възникнали през епохата на „Великото преселение на народите” (ІV-VІІ в.).

От всичко казано дотук следва да обобщим, че съставителят на Именника формира своята историческа концепция, изхождайки от представата, която са имали неговите сънародници за произхода, началото и характера на държавата, която те създават в областта около р. Дунав през 680 г. Очевидно те също са се вълнували от тези важни въпроси, чиито отговори откривали в битуващите сред тях етногенетични легенди и предания. Приносът на Аспаруховите българи се състои в това, че са ги съхранили в паметта си, а на автора на Именника, че използва тяхната исторически автентична информация при съставянето му. Ще отбележим, че изследователите на западноевропейската средновековна историопис подчертават изключително високата стойност на такъв тип сведения в хрониките22.

Данните в Именника показват, че неговият автор е осъществил една предварителна „изследователска” дейност, при написването на своята хроника, която се изразявала най-вероятно в следното: обработване и преосмисляне на сведенията от историческия епос по посока на тяхното представяне в по-обобщена форма, изчисляване на годината, в която всеки един от владетелите получава управлението и времето на неговата продължителност, привеждане в хронологически порядък на сведенията, извлечени от преданията и на личните си наблюдения като очевидец на част от събитията от първата половина на VІІІ в. Вещината, с която се използва българският календар също е показателна за историческата култура на летописеца. Следите и резултатите от неговата работа с извори проличава и от придържането му към строго определена схема на представяне на владетелите, включваща три главни и постоянни елементи: името на владетеля, родът, от който произхожда, общия брой година на неговата власт и годината, в която я заема23. Те се долавят и в употребата на различни глаголни форми („живя”, „бидейки”, „управлява”), съществителни (наместник) и изрази („властта му е дадена”, „държаха княжеската власт”, „същото и досега”, „и този вместо друг”). Чрез тях се подсилва значението на хронологическите данни, отмерващи времето на отделните владетели и се загатва за определени състояния на тяхната власт, които довеждат до нейното преобразуване в държавна власт. Горепосочените изразни средства разкриват замисъла на автора да представи образуването на българската държава не като еднократно събитие или акт, а като продължителен процес, който се развива във времето, преминава през отделни периоди, органически свързани помежду си. Обединяващото звено помежду им се явява родословието на българските ханове24.

Сведенията в хрониката дават основание да се изтъкне, че като изразител на средновековното схващане за държавата, авторът на Именника не разграничава, а възприема като едно цяло понятията народ, територия и върховна власт, които според модерната наука са трите конститутивни елементи на държавата и се явяват предварителни звена в процеса на нейното образуване25. От съдържанието на хрониката става ясно също, че за него владетелят, който олицетворява държавата и народа се явява най-важното звено за функционирането ѝ като цялостен политически организъм26. В тази връзка ще допълня, че от правно гледище именно върховната власт (организацията) е най-важният съставен елемент на държавата. Територия и хора могат да бъдат дадени без да има държава, а някакъв друг съюз27. Следователно в контекста на това тълкуване на държавната власт трябва да приемем, че летописецът е имал определена представа за особеностите на държавната власт, свързани с установяването на един общ правов ред, в който едни са подчинени на други28. С изреждането на българските ханове в хронологическа последователност всъщност се проследяват етапите, през които преминава владетелската власт, за да се превърне тя в държавна власт. Основната цел на неизвестния автор следователно е да разкрие същността ѝ като изхожда от разбирането за тясната връзка, която съществува между владетеля и държавата.

Въвеждащата част на хрониката, която се състои от две летописни известия, е посветена на първите двама от хановете – Авитохол и Ирник, които според разбирането на автора са и родоначалници на българската династия Дуло. Тя е със следното съдържание: ”Авитохол живя 300 години. Родът му [e] Дуло, а властта му [е] дадена [в] дилом твирем [змия – година, девети месец]; Ирник живя 150 години. Родът му[е] Дуло, а властта му [е] дадена [е] [в] дилом твирем [змия – година, девети месец]”. В науката Авитохол („син на дедите”)29 и Ирник се идентифицират основателно с хунския владетел Атила и неговия син Ернах30.

Сравнителният анализ на двете начални летописни съобщения с други писмени извори показва, че в тях е закодирана ранната история на българите. По-специално авторът откроява два важни периода от нея, които са свързани със зараждането и развитието на владетелската власт сред тях. Те са обособени чрез имената на самите владетели, които се явяват епоними31. В подкрепа на това тълкуване се явява думата „жить” в смисъл на „съществувам във вековете“32, използвана от автора само в тези първи летописни сведения. Изследователите свързват времето на първите владетели с различни събития от общата политическа действителност на хуни и българи, случили се през епохата на „Великото преселение на народите”33. Епонимът Авитохол (153-453) покрива периода, в който българите се формират като самостоятелен народ, определя се трайната българска територия в Приазовието и Прикаспието, появяват се ханските династии и властта на военните предводители започва да се превръща в наследствена. Епонимът Ирник (453-603) отчита периода на по-нататъшното развитие на българите като етническа общност34. Важно е да се посочи, че по време историческите периода, представени от двата епонима, съвпадат с периодите от преддържавната история на българите, очертани в модерната историография35.

В по-близък план тези първи известия от Именника отразяват значителното участие на българите в историята на хунската държава до средата на V в. Първото е реминисценция на времето до смъртта на Атила през 453 г., а второто – на заселването на част от панонските българи в Малка Скития под предводителството на Атиловия син Ернах36.

В контекста на темата за образуването на българската държава известията за първите български владетели в хрониката стават още по-актуални от гледна точка на генеалогията. Със сведението „Авитохол живя 300 години” авторът прави едно необходимо пояснение, с което създава представа за това колко назад във времето се простира коренът на българската династия Дуло, а чрез сведението „Ирник живя 150 години” - колко години напред във времето продължава да съществува тя. Преизчислени тези данни отвеждат корените на рода Дуло към средата на ІІ в. (453-300=153)37. Приблизително към това време отнасят началото на рода Дуло и китайски извори, които дават сведения за неговото съществуване в монголски Алтай между І-VІІ в.38 Със своите хронологически изчисления летописецът фактически разкрива вековното съществуване на рода Дуло и обосновава древния произход на българската владетелска власт, а с това и на Дунавска България.

Направените наблюдение дават основание за следните изводи: 1) с въвеждащата част на Именника, посветена на родоначалниците на българската династия Дуло, авторът превръща ранната история на българите в неразделна част от историята на българската държава; 2) обявяването на Атила и Ернах за прадеди на българските ханове не е плод на авторовата фантазия, а се основава на неговите реални знания за общото минало на хуни и българи, съдържащи се в българския исторически епос, които се потвърждават и от сведенията в чуждите извори; 3) в представянето на българските владетели за потомци на най-могъщия хунски владетел се отразява претенцията за приемственост по отношение на политическия ранг на българите като народ-завоевател и на легитимирането на тяхната власт над покорените земи около Дунава и техните обитатели. Тук отново е необходимо да направим паралел и да посочим, че през VІІ-VІІІ в., а и след това, хронистите, които били потомствени римляни и високопоставени служители на Римската църква (Касиодор Сенатор, Григорий Турски, Беда Преподобни, Исидор Севилски и др.), в своите истории, посветени на миналото на народите от Запада създават представи за техния произход като ги обявяват за потомци на римляни и македонци, както и на различни библейски персонажи39. Трябва да се подчертае, че докато у западните автори тези представи са имали литературен генезис и били разпространени сред общности, намиращи се в тясно съприкосновение с традициите на античната култура40, то авторът на Именника създава представата за българите като потомци на хуните, изхождайки от собствената си езическа културна традиция; 4) с употребата на израза „властта ме у дадена”41 още в тези първи летописни известия се откроява ролята на едноличната власт като много съществен белег на българската държавно-политическа организация. Подчертан е и нейният наследствен характер с изтъкването на принадлежността на Авитохол и Ирник към един и същ род – Дуло.

Авторът продължава да развива тезата си за еволюцията на владетелската власт в сведенията за следващите двама български владетели – Гостун и Курт. Първото от тях гласи: ”Гостун, бидейки наместник, [управлява] вместо друг 2 години. Родът му [е] Ерми, а властта му [е] дадена [в] дилом твирем [свиня – година, девети месец].” Споменатият Гостун в науката се идентифицира с вуйчото на хан Кубрат, известен с името Органа във византийските извори42. Новият момент тук е изтъкването на факта, че Гостун е бил наместник на българите, с което се отразява една по-висока степен на владетелската власт сред тях. Според изворите той е изпълнявал тази функция по времето, когато българските племена били под властта на западнотюркския хаганат през края на VІ-началото на VІІ в. и с негова помощ те започнали борба за освобождение43. Следователно главната причина, заради която Гостун се включва в българската ханска хроника е тази, че през време на неговото наместничество, се създали благоприятни предпоставки за появата на самостоятелно управление сред българите.

За това управление се съобщава конкретно в четвъртото известие. То е посветено на създателя на „Старата Голяма България” – хан Кубрат, посочен с името Курт. За него се казва: ”Курт управлява 60 години. Родът му [е] Дуло, а властта му [е] дадена [в] шегор вечем [вол – година, трети месец].” С употребата на глагола „управлявам” вече се разкрива едно качествено ново състояние на владетелската власт – нейната самостоятелност. Свързването му с хан Кубрат доказва, че летописецът е имал представа за еволюцията на властта у българите и преминаването й през определени състояния преди да се превърне в държавна44. Направеният анализ ми позволява да допусна, че авторът на Именника е имал конкретна информация за живота и дейността на вожда на уногондурите – хан Кубрат, която му е позволила да състави летописно известие за него. От чуждите извори се знае, че той успял да обедини българите и сродните им племена под властта си и да създаде свое ханство, което било твърде многочислено по състав и обширно по територия45.

Представата за високата стойност на Именника като извор за образуването на средновековна България се разкрива убедително в шестото известие, което на фона на всички останали изглежда доста подробно. То е със следното съдържание: „Тези 5-ма князе управляваха [държаха княжеската власт] оттатък Дунава 515 г. с остригани глави. И после премина отсам Дунава княз Исперих. Същото [е] и досега.” Въпреки своя обобщаващ характер в това шесто сведение е концентрирана доста информация. С поставянето на първите петима владетели, посочени в хрониката (Авитохол, Ирник, Гостун, Кубрат и Безмер46), под общ знаменател летописецът свързва в едно цяло отделните периоди, през които преминава развитието на ханската власт, за да се превърне в независима и да се утвърди по принципа на престолонаследието47. С посочването на общия брой години – 515 на тяхното управление в земите „оттатък Дунава” той още по-нагледно утвърждава представата за древния корен на рода Дуло. По този начин се дава нов исторически аргумент в подкрепа на защитаваната от него идея за старинния произход на българската държава, основана от хан Аспарух в земите около р. Дунав. Към тази констатация води самия замисъл на автора да разгледа нейното образуване на основата на генеалогията на владетелите ѝ. Затова хронологическите изчисления, направени от хрониста, трябва да се осмислят в контекст именно на тази идея, а не откъснати от него.

В цитираното шесто сведение се създава обобщена представа за обхвата на територията, върху която петимата владетели са управлявали в продължение на 515 г. Това според автора са земите „оттатък Дунава”. Образуването на българската държава тук вече конкретно се свърза с процеса на усвояване на определена територия. В по-общ план посоченият израз би могъл да се възприеме като указание за територията на Кубратова България (Прикубанието, Приазовието, Донско-Донецката област). Изричното споменаване на р. Дунав прави обаче по-малко вероятна подобна локализация. Ето защо по-правдоподобно е тази територия „оттатък Дунава” да се свърже с Онгъла, където хан Аспарух с подвластния си народ се установил през края на 60-те – началото на 70-те години на VІІ в., спасявайки се от ударите на хазарите. Според Теофан Изповедник и Патриарх Никифор тази област се намирала между реките Днестър и Дунав. Изказано е предположение, че тя е била разположена между реките Серет, Прут и Дунав48.

Като друг аргумент в подкрепа на това становище може да се изтъкне и това, че изразът „оттатък Дунава” стои в пряка връзка със сведението за преминаването на Исперих „отсам Дунава”. Споменаването на р. Дунав служи не само като географски ориентир за териториалния обхват на Аспарухова България. С него авторът внушава също така, че тази река престанала да бъде граница на Византия и се превърнала в част от българската държава. Всичко това ми дава основание да определя коментираното съобщение като необходимо уточнение, с което авторът се опитал да очертае територията на Аспарухова България. Погледнато в тази светлина шестото летописно известие показва определено сходно със сведенията в чуждите извори за образуването на средновековна България, които са съвременни на Именника. Това са: Арменска география на Анани Ширакаци от VІІ в., Хронография на Теофан Изповедник и Бревиарий на патриарх Никифор. Според техните автори хан Аспарух също първоначално се установил на север от р. Дунав с подвластния нему народ след смъртта на хан Кубрат (665), спасявайки се от хазарите, а после като победил ромеите в Онгъла през късното лято на 680 г. преминал на юг от р. Дунав49. Следователно с изтъкването на факта, че Исперих-Аспарух преминал „отсам Дунава” от една страна се осъществява приемствеността между първите петима владетели от династията Дуло и хан Аспарух, а от друга – между образуваната от него държава в земите около р. Дунав и Старата Велика България на хан Кубрат в смисъл на продължаване на българската държавна традиция. а не е буквалния не в смисъл, че продължава нейното пряко съществуване.

Съдържанието на коментираното шесто известие от Именника показва, че в историческата памет на хрониста се запазил споменът за това, че от стари времена областта около р. Дунав е била владяна от български владетели още преди там да се установи хан Аспарух. Различни чужди автори като Приск, Михаил Сирийски и др. посочват имената на част от тях като Атила (след 447 г.), на неговия син Ернах (след 453 г.) на вожда Булгар (между 582-602 г.)50.

От всичко казано дотук може да се приеме, че с това обобщаващо шесто известие исторически се обосновават законните права на българите над завладяната от тях територия около р. Дунав. То показва също така, че по времето на автора на Именника те свързват себе си и своята държава именно с територията около р. Дунав. Не трябва да се забравя и факта, че българите начело с хан Аспарух отнемат земите около Дунава от Византия, затова е било важно да се покаже, че България съществува вън и независимо от Източната империя. Това е още един довод в полза на предположението, че в Именника се визира територията на Аспарухова, а не Кубратова България. Тази „териториализация” на етнополитическото самосъзнание, е характерна и за други ранносредновековни общности в Европа като франки, вестготи и лангобарди в VІ-VІІІ в.51 Като един от политическите аспекти на родовото съзнание тя се оценява като решаващ етап в развитието на тези народи от племенни общности към общности с по-висока степен на политическо развитие.52 Или с други думи в коментираното известие авторът очертава територията, върху която хан Аспарух установява своята върховна власт, т.е. – общ правов ред и с това полага основите на средновековна България.

Всичко това показва, че по своя замисъл въпросното съобщение от Именника е с най-силен идеен заряд и поради това има ключов характер по отношение на целия текст на хрониката. То се явява ос около която се композират сведенията в нейното съдържание. В него концепцията на автора, според която образуването на българската държава е продължителен процес, е изведена до край и придобива завършен характер. В своята цялост то дава отговор на същностния въпрос за произхода и характера на средновековна България в смисъл на върховна власт, народ и територия.

Ще завърша анализа си върху Именник на българските ханове като извор за образуването на българската държава с няколко извода: 1) С него авторът превръща българите в исторически народ; 2) С езика на кратките факти и големите числа той създава нагледна и лесно възприемаща се представа за старинния произход на българската държавна традиция и за нейната приемственост във времето; 3) Авторът на Именника има и още една важна заслуга, защото той превръща историческата традиция в средство, послужило на държавната власт за обосноваване на нейните актуални политически претенции. Неговата хроника давала силни аргументи в борбата ѝ срещу Византия, чрез които се доказвала законността на българската държава като опозиция на византийския ойкуменизъм. Важните исторически доводи в текста на Именника позволяват на автора да представи българската държава и нейния владетел като равностойни на Византия, противно на опитите те да бъдат представени от Цариград като „федерати” или „варварски” придатък на империята53. 4) В този първа българска владетелска хроника се обосновава исторически виждането за монархичното начало на българската държава.

 

Време и място на Именника

 

Датирането на творбата е другият съществен въпрос, свързан с нейната цялостна характеристика. В историографията са застъпени две основни тези: според едни автори летописът е създаден през 70-те години на VIII в., а според други — през края на IX - началото на X в.54. Стореният дотук подробен анализ върху съдържанието на „Именника" ми дава основание да изложа нови аргументи в подкрепа на тезата за ранното съставяне на хрониката през около 70-те години на VIII в.

Ясно е, че паметникът е създаден с оглед нуждите на държавната власт. Със съдържанието си той се превръща в основно идеологическо средство в нейната политика за обосноваване законността ѝ върху територията, на която се образува. Това се налага през периода 754-775 г., когато Византия за пръв път открито показва своите намерения да възстанови властта си върху земите, отнети ѝ от България през 680 г. Най-ревностен изпълнител на тази имперска политика се оказва император Константин V Копроним (741–775). Неговата военна кампания срещу българската държава по време съвпада с управлението на последните трима владетели, посочени в Именника – Винех (756-762), Телец (762-765) и Умор (766). Представянето на възможно най-пълния състав на хановете от периода 680-766 г. е пряко указание, че авторът на хрониката е съвременник на тази епоха и като такъв я познава отблизо. Следователно строго погледнато творбата във вида, в който ние днес я познаваме, трябва да е възникнала около 766-767 г.55. Това е и времето на разгара на походите на Константин V Копроним срещу България.

За датирането на летописа важно значение има тълкуването на израза „същото (така [е] и досега)”, поставен в края на шестото сведение. С него всъщност авторът подсилва своята основна теза за старинния произход на българската държавност и за нейното трайно присъствие върху територията „оттатък” и „отсам Дунава”. Претенциите на Византия спрямо българската държава и твърдото намерение, на Константин V Копроним да я унищожи изисквали от летописеца да обоснове колкото се може по-аргументирано своята теза. Следователно употребата на въпросния израз, била продиктувана тъкмо от тази необходимост.

Именникът се съставя, за да се превърне в инструмент на българската държавна власт в борбата ѝ срещу Византия, поставила си за цел да унищожи България и да си възвърне земите, които тя ѝ отнела през 680 г. Най-ревностният изразител на тази политика през VIII в. е споменатият по-горе император Константин V Копроним (741-775), организирал 9 похода срещу Българското ханство, които обаче не постигнали целта си. Последното сведение от хрониката, отразяващо управлението на хан Умор е важно доказателство, че тя е била съставена в разгара на българо-византийския двубой56. Следователно със свето съдържание хрониката се използвала като инструмент, с помощта на който ханската власт е могла да обоснове исторически законното си право над територията, на която се създала.

Тук бихме искали да изтъкнем, че в хода на политическото си укрепване всяка една нововъзникнала държава в средновековна Европа изпитвала необходимостта да обоснове законността на своята върховна власт над владяната от нея територия и с това да докаже легитимността си. В отговор на тази идеологическа санкция се появяват и първите средновековни хроники, в които задължително се разкрива старинността на държавата и на владетелския род. Присъствието на тази идеологема е било особено подходящ начин новата държава да се представи за равностойна на старите имперски центрове.

Неизвестният летописец и неговият покровител били неизбежно повлияни от горепосочените политически фактори и затова Именник на българските ханове трябва да се разглежда като средство за политическа пропаганда на ханската власт. Написването му е една от съществените прояви на идеологическата дейност, провеждана от българския владетелски двор през посочения период. По своето идейно съдържание той е сходен със западноевропейските династични хроники от Средновековието. Изследването им показва, че те също са изпълнявали такава пропагандна функция и са били написани, за да оправдаят определени линии на поведение. Поради това те ни помагат да разберем как силата и властта били установявани, предизвиквани и отхвърляни57.

Местонахождението на „Именника", който бил предназначен да служи като мощно идейно оръжие на ханската власт, най-вероятно трябва да се свърже с Плиска. Хрониката подобно на останалите каменни надписи е била изписана на гръцки език върху каменна колона и е била част от дворцовия комплекс. Според последните наблюдения след победата на българите над византийците в битката при Онгъла в 680 г. Плиска станала резиденция на хан Аспарух, която първоначално е представлявала укрепен стан. Към средата на VIII в. поради конкретни исторически обстоятелства (смяната на управляващия дотогава хански род Дуло с Вокил при възкачването на Кормисош (737–754) Плиска се наложила като държавно средище. Оформянето й като столица на българското ханство е процес, който протича през втората половина на VIII — първите десетилетия на IX в.58.

 

За автора на хрониката

 

Цялостното анализиране на Именника включва и въпросите за авторовата личност, която го е сътворила. Тази единствена по рода си ханска хроника в състава на българската средновековна историопис се създава в прабългарска етническа среда. Употребата на прабългарския календар, който се използвал изключително за нуждите на ханската канцелария и бил достояние само на определен кръг хора, говори за това, че нейният автор най-вероятно произхождал от боилското съсловие на българската аристокрация и е притежавал висока за времето си образованост и култура. Разностранният филологически анализ, сторен в други изследвания, както и настоящият коментар показват, че Именникът е съставен като единен текст. Като самостоятелно произведение той бил написан върху основата на творби от историческия епос на прабългарите или на други извори, които авторът имал под ръка. На част от българските ханове той бил съвременник и като такъв сам могъл да даде сведения за произхода и годините на управлението им. Представянето на владетелите в тяхната хронологическа последователност по посока на линейното време е показателно за добре оформената историческа концепция на автора. Тя се потвърждава по безспорен начин и от използването на прабългарския календар за отчитане на времето на управление на отделните владетели. Като хронист той довежда края на творбата до своето време59. Авторът става изразител на идеите и възгледите на съсловието, към което принадлежи. Цялостният текст на творбата е показателен за това, че анонимният съставител на ханската хроника е притежавал висока за времето си образованост и култура60.

 

Значението на Именник на българските ханове

 

Преди всичко Именника е най-старият исторически труд на средновековна България. Той е свидетелство за това, че началното развитие на българската историческа мисъл е тясно свързано с развитието на самата държава. Поради старинността си и съдържащи се в него уникални сведения той представлява исторически извор с особено голяма документална и познавателна стойност. Идеите, заложени в него, намират своето по-нататъшно развитие и обогатяване в каменните надписи от първата половина на IX в.

Изтъквам тези факти, не само поради връзката им с поставения проблем, но и защото те показват, че: 1) още в зората на средновековна България (през края на VІІ-VІІІ в.), българите като нейни създатели са почувствали необходимост да се самоопределят и утвърдят като политическа общност спрямо другите народи и държави чрез писаната история; 2) българският управляващ елит начело с владетеля превръща историческото знание за собственото минало в основно пропагандно средство на своята политика, власт и авторитет.

Фундаменталното значение на Именник на българските ханове като исторически труд определя интереса към него от страна на цар Симеон (893-927) и преславските книжовници. Ценно доказателство за това, че синът на княз Борис I - Михаил (852-889; †907) е познавал и оценявал по достойнство постиженията на своите предшественици от езическия период, ползвайки се от тях, се съдържа в едно от писмата на българския владетел до патриарх Николай Мистик. В него Симеон Велики изтъква с гордост: „ние след подвизите на нашите праотци и отци се ползваме от трудовете им“61. Вероятно по негово настояване Именникът е бил преведен на старобългарски език през края ІХ или началото на Х в., за да се включи в състава на обширен български хронограф, следите от който се откриват в горепосочените руски преписи на Елински и Римски летописец 1 и в Архивски хронограф62. В българската универсална хроника Именникът е бил поместен, както е известно, след Четвърта книга Царства, с което се влива конкретен български материал в световната история. С представянето на хановете след библейските царе това решение съставителят на българския хронограф ги приравнява към византийските императори, които твърде често свързвали генеалогията си с римските императори и библейските царе63.

Това е една от основните заслуги на съставителя на хронографа, защото така идеята за древния произход на българската държава, развита успешно в Именника, се възражда и се преосмисля в духа на библейската и християнската традиция. В това решение на съставителя на хронографа прозира стремежът да се съхрани и умножи силата на историческата традиция като основен аргумент при обосноваването на законността царската власт на Симеон в спора му с Византия64.

С поставянето на Именник на българските ханове след Четвърта книга Царства българските владетели се представят като потомци на библейските царе. Ако се вземе под внимание факта, че тази книга от Ветхия завет завършва с разказ за обсадата и превземането на Йерусалим от вавилонския цар Новоходуносор, то може да се допусне, че на основата на библейския паралел се обосновава претенцията на Симеон за създаване на българо-византийска империя. В подкрепа на това предположение ще изтъкна, че в посочената библейска част се прокарва идеята, че царе се издигат и народи добруват, „когато вършат добро пред очите на господа”, и обратно – царе – загиват и царства пропадат, „когато се отдалечават от господа”65. Освен това библейските паралели са особено характерни за старобългарската литературата от времето на цар Симеон66. Следователно с това позициониране на Именника в българския хронограф се изразява концепцията, че българите са царствен народ, която се застъпва и в други произведения на дворцовата литература, създадена през Симеоновия Златен век.

 

1А. Попов. Обзор хронографов Русской редакции. Москва 1866, 25-27.
2Подробен преглед на изследванията върху Именника вж. у М Каймакамова. Власт и история в средновековна България VII-XIV век. София 2011, 45-48.
3В. Гюзелев. Цариградският Фотиев модел на християнизиран владетел – бивш езичник. – In: Die Slawischen Sprachen (Salzburg), 1985, № 9, S. 19.
4H. Grundman. Geschichtsschreibung in Mittrlalter. Gattungen-Epochen-Eigenart. Göttingen 1965, 7-51; Б. Н. Флоря. Представления об образовании государства и его основных функциях в русском и западно-славянском летописаниил – В: Studia Balcanica 20, Раннифеодальные славянские государства и народности (Проблемы идеологии и культуры), София 1991, 43-53; N. Kersken. Geschichsschreibung im Europa der „nationes“. Nationalgeschichtliche Gesamtdarstellungen im Mittelalter. Köln; Weimar; Wien: Böhlau, 1995, 5-20.
5По-подробно за тези преписи вж. М. Каймакамова. Власт и история в средновековна България VII-XIV век,49-50.
6Fr. Rački. O slovenskoj chronografiji srednjega vieka. – RJAZU 1870, 13, 229-230.
7И. Богданов. Именник на българските ханове. София 1981, 7-8.
8С. Стоянов, Към четенето и тълкуването на някои места в Именника на българските ханове. – ЕЛ, 4 1971, с. 22.
9А. Н. Попов. Цит. съч., 58-66; А. Шахматов. Древнеболгарская енциклпедия X века. ВВр, 7, 1900, 1-35(=Византийская цивилизация в освещении российских учных 1894-1927. Москва 1999, 514-548); М. Тихомиров. „Именник" болгарских ханов. В: Исторические связи России со славянскими странами и Византией. Москва 1969, с. 282;   Летописец Елинкий и Римский. Т. 2. Коментарий и изследование О. В. Творогова. Санкт Петербург 2001, 5-14; 120-127
10Л. Горина. Болгарский хронограф..., 84-85.
11В литературата няма единен превод на текста на Именника. Пместенията тук превод е съобразен с четенията на: И. Дуйчев, СБК, I, , София, 1940с. 2), C. Стоянов. Цит., съч., с. 22; В. Гюзелев в Христоматия по история на България. Т. 1. Съст. П. Петров, В. Гюзелев. София1978, 87-88) М. Москов. Именник на българските ханове. Ново тълкуване. София, 1988, 24-26.
12Срв. ГИБИ, 3 (1960), 261-264 и сл.; 295-296 и сл.
13Е. Георгиев. Прабългарското летописание.. - В: Изследвания в чест на Марин Дринов. София, 1960, с. 372.
14И. Дуйчев. „Именник на българските ханове” и българската държавна традиция, с.9.
15И. Богданов. Именник на българските ханове, с. 36.
16И. Божилов. Българската средновековна историпис. В: Стара българска литература. Т. 3. Исторически съчинения. Съст, и ред. И. Божилов. София 198, с 17, с. 26.
17По-подробно за тези признаци вж. М. Каймакамова. Власт и история в средновековна България , 54-57.
18По-подробно за тези функции на генеалогията вж. J. Vansina.Oral Tradition as a History. Wisconsin, 1985, p. 183; А. Я. Гуревич. Категории средневековой  культуры. Москва 1984, 88-89; E. Frise. Genealogie. – In: Lexikon des Mittelalters. Munich; Zürich, 1989. Bd. 4, S. 1216-1221; Е.А. Мельникова. [Предисловие] – В: Древнейшие государства восточной Европы 2002 год. Генеалогия как форма исторической памяти. Москва 2004, 3-4.
19Срв. М. Каймакамова. Българска средновековна историопис. София 1990, 33-35.
20В. К. Ронин. Франки, вестготи , лангобарди в VІ-VІІІ вв.: политические аспекти самосъзнания. – Одисей. Человек в истории. Исследования по социальной истории и истории культуры. Москва 1989, 60-76.
21S. Wagner. Die Stammtael des Menschengeschichtes. Saarbrücken 1947; H. Wolfram. Origo et religio. Ethnik Traditions and Literature in Early Medieval Texts. – In: Early Medieval Europe. 1994. Vol. 3. № 1, p.34-38; К. К. Зубер. От Священной истории к наглядному изображению генеалогий в Х-ХІІІ веках. – Одисей. Человеk в истории. Слово и образ в средневековой культуре. Москва 2002, 200-217.
22E. M.C. Van Houts. Local and Regional Chronicles. Turnhout 1995 (Typolgie des sources du moyen âge occidental, 74), p. 17.
23М. Каймакамова. ”Именник на българските ханове” – начало на българското летописно творчество, с. 28.
24Пак там, 13-14.
25Л. Владикин. Курс по общодържавно право. Ч., І, Общо учение за държавата. Университетска библиотек, № 156, София 1935, 190-192; 326-329.
26М. Каймакамова. „Именник на българските ханове” – начало на българското летописно творчество. – Родина, 1997, 1-2, 14-18.
27Л. Владикин. Цит. съч., с.326.
28Пак там.
29Някои изследователи смятат, че с името Авитохол могъщият хунски владетел бил известен сред своите поданици, част от които били и българите. Срв. М. Москов. Именник на българските ханове. (Ново тълкуване), 150-152; Според И. Венедиков. Медното гумно на прабългарите. София 1983, 13-14, името Атила, което се среща в латинските извори в смисъл на „бащица”, е умалително на Авитохол.
30Особено важно доказателство за тази идентификация е цикловата дилом (змия) година, посочена в първите две съобщения от хрониката, която съвпада с 453 г по григорианския календар. Срв. O. Pritsak. Die Bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren. Wiesbaden 1955, 35-36; Преглед на различните мнения за идентифицирането на Авитохол и Ирник вж. у М. Москов. Цит. Съч., 148-156; 172-175.
31O. Pritsak. Op. cit., 35-63; M. Москов. Цит. съч., 160-164; М. Каймакамова. „Именник на българските ханове” – начало на българското летописно твпрчество, 18-24.
32М. Москов. Цит. съч.,156-157.
33O. Pritsak. Op. cit., 35-36; M. Москов. М. Цит. съч., 144-146;
34Каймакамова, М. „Именник на българските ханове” – начало на българското летописно творчество, 23-24; За развитието на българите в преддържавния им период вж.: В. Гюзелев. Произход и ранна история на прабългарите – В: Лекции за следдипломна квалификация на учителите. София 1979. Т. І, 30-39; С.А. Плетнёва. Кочевники в Средновековья. Москва 1982, 21-22;
35Срв. В. Гюзелев. Цит. съч., 30-39; Каймакамова, М. „Именник на българските ханове” – начало на българското летописно творчество, 14-17; Илиев, И. Едноличната власт в езическа България. – ИПр. Кн.1-2, 2002, 5-6.
36За тези събития вж: В. Бешевлиев. Първобългари. София 1984, 9-22; История на България в три тома. И. Божилов, В. Гюзелев. Т. 1. История на средновековна България VII-XIV век. София 1999, 62-66(автор В. Гюзелев).
37В това отношение българската владетелска генеалогия в Именника се различава в сравнение с едни от най-известните западни генеалогии – на лангобардските крале, включена в едикта на крал Ротари (636-652) от 643 г и на англосаксонския крал Алфред Велики (871-899). Българското генеалогическо дърво е с по-дълги корени от това на лангобардските крале, което е доведено до началото на V в., макар че у античните книжовници има сведения за лангобардите от І в. пр. Хр. насетне. Докато българският автор свързва корените на династията Дуло с реално съществуващи прадеди, каквито са Авитохол и Ирник, то авторът на генеалогията на крал Алфред Велики свързва родословието на англосаксонските крале с германския бог Один. Посочените особености на двете западни генеалогии се обясняват с оскъдицата на данни в изворите – устни и писмени, което не е позволило на техните автори да ги прецизират. Ср.: D.N. Dumville. Kingship, Genealogies and Regnal Lissts. – Еarly Medieval Kingship. Eds. P. Shawyer, I. H. Wood. Leeds, 1977, 17-104; A. Scharer. The writing of history at King Alfred’s court. – Early Medieval Europe. 1996. Vol. 5. № 2, 177-206.
38За рода Дуло/Ду-лу (рода на „бойните коне”) и за връзките му с древните българи в периода между ІІ-V в. ср.: Б. Симеонов. Произхождение и значение исторического родового имени Дуло. – PBg, ІІІ, 1, 1979, 85-87; Същият. Произход и значение на основните прабългарски родови имена. – Векове, 2, 1980, 5-12.
39Ср. В.К. Ронин. Цит. съч., с. 63.
40Пак там.
41За неговия смисъл по-подробно вж.: Ст Стоянов. Към четенето и тълкуването на някои места в Именника на българските ханове. – ЕЛ, 4, 1971, с. 22.
42O. Pritsak. Op. cit., 41-42.
43Ср.: М. Москов., Цит. съч., 176-180; И. Божилов, В. Гюзелев. Т. 1. История на средновековна България VII-XIV, с. 76 (автор В. Гюзелев).
44М. Каймакамова. „Именник на българските ханове”, 25-26.
45За събитията около образуването на Старата Голяма България вж.: И. Божилов, В. Гюзелев. Цит. съч., 74-82 (автор В. Гюзелев).
46В текста на „Именника” той е посочен веднага след Курт: „Безмер [управлява] 3 години. Родът му [е] Дуло, а властта му [е] дадена [в] шегор вечем [вол година р трети месец].”
47М.  Каймакамова. Пак там с. 26.
48И. Божилов, В. Гюзелев. Цит., съч., с. 86.
49Срв. Христоматия по история на България. Т. 1. Ранно средновековие ХІІ-ХІІ в. Съставители П. Петров  и В. Гюзелев. С., 1978, с. 78; ГИБИ 3, с. 262, с. 295.
50Срв. Каймакамова, М. „Именник...”, 27-28.
51Ронин, В.К. Цит.съ ч., 69.
52Пак там.
53В. Тъпкова- Заимова. Владетельская идеология на Балканах. – В: Studia Balkanica 20. Раннефеодальные славянские государства и народности. София 1991, 10-13; Г. Бакалов. Византийският културен модел в идейно-политическата структура на първата българска държава. – История, 4/5, 199415-18.
54Преглед на мненията за датирането на Именника  вж. у М. Москов. Цит. съч., 38-48.
55O. Pritsak. Оp. cit., 13-14; Е. Георгиев. Прабългарското летописание, 374-377; И. Дуйчев.„Именник на първобългарските ханове”, 12-14; М. Каймакамова. Българска средновековна историопис, 62-63; И. Божилов. Седем етюда.по средновековна история. София 1995, 47-49; 232-233; В. Гюзелев. Апология на Средновековието. София 2004, с. 78; А. Николов. Политическата мисъл в ранносредновековна България (средата на IX-края на X век)София 2006, 162-165.
56За конкретните събития през 766-767 вж. История на България в три тома. И. Божилов, В. Гюзелев. Т. 1. История на средновековна България VII-XIV век. София 1999, 117-118 (автор В. Гюзелев).
57E. M. C. Van Houts. Local and Regional Chronicles. Brepols, Turnhout-Belgium, 1995 (Typologie des sourses du moyen âge occidental, 74, p. 59.
58С. Ваклинов. Формиране на старобългарската култура. София 1977, 84-103; В. Гюзелев. Столици, резиденции и дворцова култура в средновековна България. – Известия на Националния исторически музей. X, 1984, с. 41; Същият. Отново за столиците на средновековна България. – В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia в чест на проф. Веселин Бешевлиев, Велико Търново, 1993, 3-4; Р. Рашев. Българската езическа култура VII-IX век. София 2008, 45-105.
59Н. Мавродинов. Исторически бележки. – ИАИ, 12, 1939, с. 378; Е. Георгиев. Цит. съч., с. 371; М. Каймакамова. Българска средновековна..., 60-65.
60Каймакамова, М. „Именник на българските ханове” – начало на българското летописно творчество – Родина, 1997, кн. 1-2, 35-36.
61ГИБИ 4, 276.
62Срв. Л. Горина. Болгарский хронограф и его судьба на Руси. София 2005, 27-90.
63И. Дуйчев. „Именникът на първобългарските ханове“ и българската държавна традиция. – сп. Векове, кн. 3, 1972, с. 10.
64М. Каймакамова. Българската хронография от края на ІХ- ХІV в. (Възникване, развитие и значение). – В: Общото и специфичното в балканските култури до края на ХІХ в. Сборник в чест на 70-годишнината на проф. В. Тъпкова-Заимова. София 1977, с.200-201; А. Николов. Политическата мисъл в ранносредновековна България (средата на IX-края на Xве.). София 2006, 161-162.
65ІV Царства – 21:2;:12-13: 25:1-4; : Неврокопски митрополит Пимен. За Библията. София 1988, 22-23; А. Николов. Цит. съч., 160-164.
66Д. И. Полывянный. Культурное своеобразие средневековой Болгарии в контексте византийско-славянской общности ІХ-ХV веков. Иваново 2000, 62-63.

 

X

Right Click

No right click