Първа българска държава

Военачалниците на цар Самуил. Просопографски бележки

Написана от Виктор Петров
Посещения: 2211

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVII, 2019 г.

 

Увод

 

6Векът на цар Самуил (997–1014), както нарича Пламен Павлов в книгата си със същото заглавие времето от 971–1018 г.1, е един от най-епичните и героични периоди в средновековната ни история, който и до днес продължава да буди интерес в академичните и обществените среди. Българо-византийският двубой през втората половина на X – първите две десетилетия на XI в. е епоха на славни битки и юначни моменти, която с право бе окачествена от Васил Гюзелев като „българската епопея“ в защита на държавната независимост и свободата на българския народ2.

Всичко това обаче идва с цената на огромни жертви, които засягат всяка част от всекидневието на предците ни, защото отбраната срещу ежегодните атаки на император Василий II (976–1025), както и постоянното напрежение на българската бойна нога, водят до икономическото и физическото изтощение на България и съответно до намаляването на потенциала ѝ за отбрана. Именно в тези критични моменти на историческата сцена изгряват имената на редица забележителни военачалници, които по един или друг начин в даден момент успяват да спрат ромейския натиск. Не са малко обаче и тези от тях, които предпочитат да запазят привилегиите си като сложат оръжие и подвият коляно пред византийския василевс. Средновековните ръкописи и българската народна памет са запазили имената на такива личности като Ашот Таронит (страж на земята около Драч), Богдан (ичиргу боил; „топарх на вътрешните крепости“), Гавра (владетел на крепостта Ракова), Димитър Полемарх (началник на област край границата), Димитър Тихон (защитник на крепостта Колидрос), Добромир (началник на крепостта Верея), Младия Добромир (знатен българин), Дометиан (кавхан), Драгомъж (управител на крепостта Струмица), Драгшан (началник на крепостта Воден), Елемаг (управител на крепостта Берат), Ивац (военачалник на българите), Илица (управител на крепостта Мъглен), Кракра (защитник на крепостта Перник), Лазарица (знатен българин), Мелитон (военачалник на кавханския род), Несторица („един от най-мощните управители сред българите“), Николица (защитник на крепостта Сервия), Младия Николица („командващ първия и най-боеспособен отряд на Самуил“), Охтум (княз на крепостта Марош), Сермон (владетел на крепостта Срем) и Теодор (кавхан), които успяват да изпъкнат сред елита на българската армия. Разбира се, известни са и много други неспоменати по име български пълководци, но настоящото просопографско изследване има за цел да разгледа само и единствено засвидетелстваните поименно в изворите Самуилови съратници. Този голям спектър от личности ще бъде представен в хронологичен ред, като всеки един военачалник ще бъде разгледан от появата му в средновековните ръкописи (било то дори и само косвено) до последното му споменаване в тях. И не на последно място, трябва да се отбележи, че авторът не претендира със своята изчерпателност и категоричност, тъй като мнозина биха променили списъка, имайки ясно изградена представа за тази изключително сложна и понякога доста заплетена епоха.

1124px First Bulgarian Empire 976 1018

Първо българско царство (976-1018)- войните на цар Самуил. Автор: Kandi Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

*   *   *

 

1. Николица (Νικολιτζãς)

 

Никола, „когото поради ниския му ръст наричали с умалителното име Николица [или Никулица – б.а., В.П.]“3, е представител на виден славянски род от Тесалия4. Появата му на историческата сцена става във връзка със събитията, разразили се в района на град Лариса (в дн. Гърция) през последната четвърт на X в. Именно тогава Самуил предприема 6-годишна военна офанзива срещу крепостта. По това време управител на Лариса e стратегът5 на Елада Кекавмен, дядо на едноименния автор на „Стратегикон“. През първите три години от обсадата (980–983 г.) той успявал ту с война, ту с подаръци да отблъсква домогванията на българите6. Когато обаче през 983 г. император Василий II назначава нов стратег на мястото на Кекавмен, положението на ларисчани се влошава. Новият управител е по-неопитен спрямо своя предшественик и това позволява на Самуил да затегне обсадата. Така през следващите три години в града настъпва страшен глад7, който през пролетта на 986 г. принуждава жителите на Лариса да се предадат8. Самуил поробва всички ларисчани, като позволява единствено на рода на Николица да запази цялото си имущество и да се засели свободно във вътрешността на България9. Населението на Лариса също бива преселено в българската държава и зачислено във военните списъци10.

През 989 г. Самуил назначава Николица за началник на новозавладяната крепост Сервия11. Този акт не трябва да буди изненада, защото практиката да се използват чужденци в областното управление е известна още от времето на хан Крум (796/803–814). На този пост Самуиловият военачалник остава дванадесет години, т.е. до 1001 г., когато Василий II успява, след изключително упорита съпротива, да превземе града със стенобойна техника. Населението на Сервия е насилствено изселено и заменено с византийски гарнизон12. Николица пък е пленен и отведен в Константинопол, където императорът решава да го почете с титлата „патриций“13, смятайки по този начин да го спечели на своя страна. Не след дълго обаче той успява да избяга и да се върне при цар Самуил. Българският владетел му поверява войска и двамата започват съвместна обсада над Сервия14. Общата им акция обаче се оказва безплодна, понеже Василий II се явява в гръб на обсаждащите и това съответно принуждава Николица и Самуил да се оттеглят. Наскоро след това, незнайно къде, Николица попада на един ромейски отряд и отново бива заловен. Окован във вериги, той е заведен в Константинопол, където императорът решава да го накаже за бягството му и заповядва да го затворят в някоя от цариградските тъмници15.

5

След време храбрият войвода отново успява да се освободи от ромейския плен и да се завърне в българските земи. През пролетта на 1018 г. Николица, паралелно с Ивац и царските синове, решава да даде последен отпор на византийското настъпление, като за целта се укрива нейде в албанските планини16. Ромейският устрем обаче се оказва изключително непоносим за някои от хората на болярина и скоро това го принуждава и той да сложи оръжие и да се предаде. В историческия труд на Йоан Скилица (ок. 1040–ок. 1101) се разказва, че „той слязъл една нощ като беглец в лагера [на Василий II] и като почукал с ръка на вратата, съобщил кой е и че се предава доброволно на императора. Но императорът не искал и да го види, а го изпратил в Солун и заповядал да го затворят17. Така за трети път непокорният българин попада във византийски плен. По-нататъшната съдба на Николица е неизвестна18.

 

2. Димитър Полемарх (Δημήτριος ó Πολεμάρχιος)

 

Вторият от военачалниците на Самуил, чието име се среща единствено в „Стратегикон“ на византийския автор Кекавмен (р. между 1020 и 1024–след 1070), е Димитър Полемарх19. Интересен факт е обстоятелството, че Кекавмен се пада всъщност негов внук по майчина линия и може би това обяснява причината, защо българският войвода не се споменава поименно в останалите извори, а само косвено. Пламен Павлов правилно допуска, че при написването на своя разказ ромейският писател вероятно е черпил информация лично от спомените на дядо си или ако не от неговите, то поне от тези на своите родители20. Така от информацията в Стратегикона става ясно, че Димитър Полемарх, в качеството си на виден областен началник по границата с Византия в района на град Сервия (дн. Селфидже, Гърция), предприема едногодишна обсада на въпросната крепост. Действията на Самуиловия военачалник не са самоцелни, а са част от мащабната военна операция, която българите предприемат в земите на Солунската тема и около Драч по време на бушуващата от 986 до 989 г. гражданска война във Византийската империя21. Събитията в Мала Азия напълно отвличат вниманието на императора на изток, карайки го временно да изостави европейския театър на военните действия. Така ромейските балкански управници биват оставени да се отбраняват сами, принуждавайки се по този начин да действат, както намерят за добре във войната с България.

Причината обсадата на Сервия да се проточи толкова дълго е, че градът е разположен на много благоприятно за отбрана място, опасано  „със стръмни скали и най-страшни пропасти22, и това съответно го прави практически непревземаем. По това време управител на Сервия е стратегът Магерин, комуто са подчинени двама таксиарси с по 1000 войници всеки23. Те тримата често обичали да ходят да се къпят в едно скалисто място, разположено под крепостта, дори и по време на самата обсада. Тази ценна информация не остава скрита за Димитър Полемарх, който, според разказа на неговия внук, през последната една година прекарва много безсънни нощи в размисли как да превземе този непристъпен град. И така, след като научават, кога ще бъде следващото им къпане, българите се подготвят за решителни действия. „Прочее – пише Кекавмен – той [Димитър Полемарх – б.а., В.П.] измислил следната хитрост: отишъл през нощта и застанал с войската си срещу крепостта (това място е гористо и обрасло с гъсталаци) и заповядал на всички свои хора да носят големи клони и да ги държат пред себе си, за да се скриват под сянката им и конете, и ездачите, та да изглежда, че не са хора, а някаква тамошна гора. Той бил поставил и двама хусари [т.е. съгледвачи, разузнавачи – б.а., В.П.] на височината близо до крепостта и щом стратегът и таксиарсите слезли и започнали да се къпят, те дали определения знак. Тогава онези се втурнали, обкръжили мястото за къпане и заловили хората, които били вътре.“24  Научавайки за случилото се, през пролетта или лятото на 989 г. жителите на града се предават без бой25. Така тази важна от стратегическа гледна точка крепост минава под властта на българите, а за неин управител е назначен Николица.

След края на бойните действия Димитър Полемарх се завръща в Охрид при бъдещия български цар Самуил26. За съжаление, Кекавмен не съобщава какво се случва след това с дядо му в периода до 1018 г. Единствено пояснява, че „след умиротворяването на България блаженопочившият император Василий Багренородни го въздигнал в патриций, като го направил и мистик27. Това сведение съответно доказва, че българският велможа е част от „капитуланската партия“, оглавявана от царица Мария, ичиргу боила Богдан и патриарх Давид28. Вече като византийски поданик, той омъжва дъщеря си за бащата на своя внук Кекавмен. По бащина линия ромейският писател се пада внук на едноименния си дядо Кекавмен, който, както стана дума при представянето на Николица, е стратег на Елада и управител на Лариса при нападенията на Самуил над града29.

 

3. Добромир (Δοβρομηρòς)

 

Вероятно през 989 г. Добромир е назначен от Самуил за управител на Верея/Верия (дн. Бер, в Гърция) и на цялата област30. Така под неговото началство биват поставени, намиращите в околността военачалници, между които изпъкват имената на Димитър Тихон (в Колидрос/Колидрон – при дн. Килиндир, в Гърция), Драгшан (във Воден – дн. Едеса, в Гърция) и Николица (в Сервия – в Южна Македония, дн. в Гърция). Верея се намира на изключително стратегическо място, което дава възможност за настъпление както към Солун, така и към егейското крайбрежие и Тесалия. Назначаването на Добромир на толкова важен пост несъмнено говори за неговите изключителни управленски качества. От добавките на епископ Михаил Деволски (XII в.) към „Историческия свод“ на Йоан Скилица става ясно, че боляринът е женен за една неизвестна по име племенница на Самуил31. Вероятно сродяването на Добромир с Комитопулите също е една от причините той да заеме въпросния пост.

През 1001 г. Василий II тръгва на поход срещу Българското царство, използвайки Солун като изходна база32. Главната цел на византийците в тази кампания е да откъснат Тесалия и южните области на българската държава. Поради близостта си до града на Св. Димитър, Верея е сред първите крепости, които стават мишена на ромейското настъпление. Добромир обаче отказва да даде ожесточен отпор, подобно на подчинените си военачалници в съседните крепости, и вместо това решава да се предаде доброволно на императора. За своето предателство той съответно бива богато възнаграден и удостоен от василевса с титлата „антипат“ (консул)33. Преминаването на този стратегически град във византийски ръце отваря пътя на Василий II за настъпление към вътрешността на България, но поради разрушения по крепостните стени дълго време той не успява да се възползва от тази възможност. Едва през 1017 г. са предприети ремонтни действия, вследствие на които Верея е напълно възстановена34.

По-нататъшната съдба на Самуиловия зет е неизвестна. В науката обаче съществува спор относно неговата идентификация. През 1984 г. са обнародвани два оловни печата, на които се чете „Дамян Добромир, дук на Тракия и Месопотамия“. Името на притежателя им веднага буди въпроса, кой е той и дали може да бъде отъждествен с някой от българските боляри, живял в края на X – началото на XI в. Според Иван Божилов (1940–2016) вариантите за отъждествяване на Дамян Добромир са два: 1. Добромир, комендантът на Верея, е идентичен с Дамян Добромир. Ив. Божилов обаче не е съгласен с това по две причини: а) не е известно Добромир от Верея да е имал още едно име, ако се допусне, че двете имена са собствени, а не собствено и фамилно; б) през 1001 г. Добромир от Верея, получава титлата „антипат“, докато Дамян Добромир е имал по-продължителна кариера: печатите свидетелстват, че той е бил патриций преди да стане антипат35. 2. „Младият Добромир“ – вероятно син на Добромир, е идентичен с Дамян Добромир. Ив. Божилов отхвърля и тази възможност, понеже „младият Добромир“ преминава на византийска страна в 1018 г., а Дамян Добромир започва кариерата си в самото начало на XI в.36 И така, Дамян Добромир е всъщност личност, която не е известна от други извори и вероятно става дума за съвпадение на имената. Открит остава въпросът, дали все пак Дамян Добромир не е някой роднина на Самуиловия зет. Отговорът му обаче тепърва предстои да бъде изследван.

 

4. Димитър Тихон (Δημήτριος ó Τειχωνãς)

 

Крепостта Колидрос/Колидрон (дн. гр. Килиндир, разположен на юг от Дойранското езеро и на север от Солун между Верея и Сервия, в Гърция) преминава в български ръце през 989 г. Вероятно още тогава за комендант на града бива назначен Димитър Тихон. Информация за този Самуилов военачалник и неговата твърдина дават единствено сведенията на Михаил Деволски. Събитията се отнасят към 1001 г. и са свързани с византийския поход в региона. Добавките на деволския епископ дават следното кратко съобщение: „На защитника на Колидрос Димитър Тихон, понеже не предавал града, било позволено да се оттегли, като императорът му позволил да отведе със себе си и своята войска. А той потеглил с войската си, за да иде при Самуил37. От това лаконично известие може да се направи следната констатация: виждайки безизходното положение, в което е попаднал, управителят на града решава, че най-разумно би било да се изтегли с гарнизона си от крепостта и да прегрупира силите си с българския цар. Затова влиза в лични преговори с Василий II38. За съжаление, съдбата и на този български болярин остава забулена в мистерия, тъй като името му не се споменава повече в изворите.

 

5. Ашот Таронит (Ασώτιος τòν Ταρωνἰτην)

 

Ашот Таронит е представител на виден арменски род, намиращ се на византийска служба. Баща му, Григорий (Крикор) Таронит, е назначен от Василий II за дук на Солунската област скоро след края на гражданската война във Византия, т.е. ок. 989 г.39  Заплашителните действия на Фатимидите срещу източните граници на Византия принуждават императора в края на зимата на 995 г. да напусне на Балканите и да се насочи към Антиохия (дн. Антакия, Турция), оставяйки Григорий Таронит за доместик на Запада (командир на войските в европейските територии на империята)40. Цар Самуил не закъснява да се възползва от отсъствието на василевса и още на следващата 996 г. предприема решително настъпление на юг към Солун. Според Хрониката на Йоан Скилица българският владетел „разпределил главната част от войската си по засади и клопки, а само една малка част пратил да направи набег до самия Солун. Когато научил за нахлуването му, дукът Григорий изпратил сина си Ашот, за да види и огледа войската и да му извести за това, а самият той следвал отзад. Ашот излязъл и като влязъл в стълкновение с разузнавачите [на Самуил], разбил ги, но попаднал сред засадите и бил заловен41. Като научил това Григорий веднага отишъл на помощ на сина си, желаейки да го освободи от плен. Но и той бил обграден от българите и паднал след храбра и геройска борба42. Навярно цар Самуил не разполага с тежка обсадна техника, чрез която да атакува стените на Солун, защото вместо това решава да осъществи опустошителен набег на юг през Тесалия, Беотия и Атика, достигайки до Коринтския провлак43.

4

След пленяването си Ашот е откаран в Охрид и хвърлен в тъмница. Скоро в него се влюбва Самуиловата дъщеря Мирослава, която успява да убеди баща си да я омъжи за него, след като заплашва, че ще се самоубие44. Веднага подир сватбата, извършена вероятно в края на 996 или началото на 997 г., новият зет на Самуил е изпратен в Дирахиум/Драч (дн. Дуръси, Албания), за да отбранява областта45. Според Сашка Георгиева е възможно, за да се спаси от плен, Ашот да е спечелил допълнително доверието на Самуил с разкази за близкото минало на своя род, с които е можел да изтъкне антивизантийските настроения на две поколения свои предшественици: първо, на дядо си Ашот Багратит, чието княжество Тарон46 било анексирано от Византия през 967/8 г., а после и на баща си Григорий и чичо си Баграт, които участвали в двата бунта на Варда Склир срещу император Василий II през 976 г. и през 986 г.47

Практиката да се използват чужденци в областното управление не е нещо ново за политическата действителност в ранносредновековна България. Такива примери са известни още от времето на хан Крум48. Чрез сродяването си с Ашот Таронит българският владетел цели да осигури контрол над стратегическата крепост Драч и голяма част от адриатическото крайбрежие. Приобщаването на арменския принц в редовете на българската аристокрация е и част от един по-мащабен план на цар Самуил за привличане на част от византийския елит на негова страна49. Възниква обаче въпросът, защо Ашот е изпратен точно в Драч. Подобно на други градове пристанища по Адриатика, както и в други морски периферии на Византия, през IX–X в. Драч разполага с широка автономия. Този особен политически режим е приемлив за империята, която не разполага със средства да наложи пряката си власт. Спорно е кога точно през управлението на Самуил крепостта минава в българската сфера на влияние50. Вероятно това става с женитбата му за дъщерята на драчкия протевон (кмет)51 Йоан Хрисилий, Агата52. Едва ли обаче градът попада под директното управление на българската държава – както изглежда, тя просто заема мястото на Византийската империя като политически хегемон и сюзерен53. Т.е. с назначаването на Ашот Таронит за управител на Дирахиум, царят цели да засили властта си в региона и същевременно да отслаби влиянието на своя тъст Йоан Хрисилий, който навярно води по-самостоятелна политика. Впоследствие този политически ход на Самуил се ще се окаже изключително недалновиден.

3

В началото на XI в. отношението към българите в Драч започва да се променя, най-вече заради успешното настъпление на византийската армия в българските земи. За негативното настроение сред драчкия патрициат повлиява и организираната от ромеите морската блокада на града, която пречи на обичайната търговия54. При такива условия Ашот Таронит и Йоан Хрисилий решават да предадат крепостта във византийски ръце, като към своята кауза успяват да привлекат и Мирослава. Планът им влиза в действие през 1004 г., когато Ашот и съпругата му успяват да избягат, чрез патрулиращите край брега на Драч византийски триери, при императора, който ги приема изключително благосклонно и ги дарява с богати подаръци. Ашот е удостоен с магистърски сан (най-високата почетна титла във византийската титулна йерархия, която може да се дава на лица извън семейството на василевса55), а Мирослава получава единствената почетна титла за дворцова дама в империята – зости патриция („патрицианката с пояс или колан“)56. Заедно със себе си брачната двойка донася на Василий II и писмо от тъста на Самуил, в което той обещава, че ще предаде Дирахиум, само ако бъде почетен заедно с двамата си синове – Никола и Теодор, с титлата патриций. Василевсът, естествено, веднага се съгласява с поставените условия и на следващата 1005 г. адриатическата крепост е предадена в ръцете на византийския пълководец Евстатий Дафномил. Тъй като междувременно драчкият протевон Йоан Хрисилий умира, за патриции са издигнати само неговите синове Никола и Теодор57.

Така, с предателството на Ашот Таронит и Мирослава, цар Самуил губи една изключително важна крайморска твърдина в периферията на България, чийто контрол позволява стратегическо влияние в региона. За щастие на българите измяната на Ашот се ограничава само върху крепостта Драч, но не и върху останалата част от областта, която се запазва под властта на дуклянския княз Иван Владимир (1000–1016).

 

6. Драгшан (Δραξάνος)

 

С превземането на Верея, Сервия и Колидрос в края на 1001 г. византийците унищожават българската власт в региона, разположен на югозапад от Солун и северната част на Тесалия, отрязвайки по този начин пътя на цар Самуил на юг. Действията на император Василий II през тази победоносна кампания завършват с обсадата на Воден (дн. Едеса, Гърция), отбраняван от войводата Драгшан58. Самият град се ползва с голяма стратегическа важност, тъй като прегражда пътя от Солун за Битоля и оттам за Преспа и Охрид59. Завладяването му съответно ще отвори нова изходна точка за настъпление при бъдещи кампании на ромеите, насочени срещу сърцевината на тогавашната българска държава. След кратка, но ожесточена съпротива и тази българска твърдина минава във византийски ръце. Част от местното население е преселено в ромейската тема Волерон, обхващаща беломорското крайбрежие между реките Места и Марица, а крепостният управител по собствено желание и с разрешението на василевса се заселва в Солун. Там Драгшан „се оженил за дъщерята на първия от епитропите60 на храма на Победоносеца Димитрий и от нея имал две деца. По-късно той избягал и бил хванат, но със застъпничеството на тъста му бил опростен. Той за втори път избягал и пак бил помилван. Родили му се още две деца и той избягал за трети път.“61 Историческият свод на Скилица не дава точна информация, кога се е състояло третото му бягство, но се предполага, че то става през 1015 г. във връзка с бунта на воденските жители против византийската власт в града62. Ето какво пише Михаил Деволски: „Когато настъпила пролетта той [император Василий II] на самия ден на Велика събота63 с пристъп завладял Воден и преселил неговите жители във Волерон, а вместо тях заселил в града ромеи, така наречените копиеносци – хора звероподобни и убийци, безмилостни и разбойници64. Самият Драгшан, който е причастен към въстанието на воденчани, бива наказан от императора по изключително жесток начин – смърт чрез набиване на кол65. Така завършва животът на този „войнствен човек“66 отдаден на българската кауза, а жестоката му смърт трябвало да послужи като назидание за всеки, дръзнал да се противопостави на византийската власт.

 

7. Охтум (Ohtum)

 

Със завладяването на първокласните крепости Воден, Верея, Колидрон и Сервия Василий II отново си възвръща властта над Тесалия и региона на Солунската тема. Това му дава възможност на следващата, 1002 година да пренесе театъра на военните действия в Придунавска България с цел да завърши окончателно ѝ покоряване67. Главната цел на ромеите в този поход е да завладеят Бдин (дн. Видин). По това време управител на Видниския комитат, обхващащ „земята от река Керес (дн. р. Кьорьош/Криш в Румъния и Унгария, ляв приток на Тиса) до областта Трансилвания и до Видин и Зорен (дн. Турну Северин в Румъния)“, е Охтум (Ахтум или Айтон), който е споменат в изворите като княз и внук на българския комит Глад (края на IX–началото на X в.)68. В науката няма единодушно мнение по проблема, кой е централният областен град на Охтум. Вероятно Бдин изпълнява функциите на главен административен център, а като основна резиденция на Охтум в земите на север от Дунав служи крепостта Морисена69 (дн. Ченад на р. Муреш в Румъния), известна и като Морисиум, Марошвар, Ханадиум или Чанадвар. В Пространното житието на св. епископ Герхард се разказва, че Охтум „не блестял с благородство и собствена сила, но напротив – имал седем съпруги, понеже хич не бил ревностен в християнската религия70. Освен това той въобще не почитал крал Стефан [унгарския крал Стефан (Ищван) I (997–1038) – б.а., В.П.], понеже се осланял на множеството войници и благородници, над които упражнявал своята власт. Той притежавал и неизброимо количество свободно пасящи коне, освен другите, които били гледани от пастири под покрив. Владеел и безкрайно много добитък с определени за него пастири, а освен това и много имения и дворци, и бил заграбил властта над кралските солници при Моросиум71 (дн. р. Муреш в Румъния), като настанил между устията на тази река и Тиса свои поданици и чрез стражи обградил и направил всички свои данъкоплатци.72 Съставителят на житието допълва, че Охтум има голяма войска и „ни най-малко не се съобразявал с краля“, а малко по-горе в текста унгарският владетел дори нарича Охтум свой враг73. Тук веднага възниква въпросът, защо има търкания в отношенията между българския комит и крал Ищван. Навярно причината трябва да се търси в скъсването на българо-унгарските взаимоотношения, предизвикано от развода на българския престолонаследник Гаврил Радомир с неизвестната по име унгарска принцеса – сестра на Ищван I, ок. 999–1001 г.74. Налице обаче е фактът, че ок. 1000–1001 г. между император Василий II и маджарите се сключва военнополитически съюз, насочен главно против българите75. Към това трябва да се прибавят и някои извори, които говорят, че по същото време, когато се сключва договора, крал Стефан изпраща свои отряди в помощ на ромеите за офанзивата им в Южна Македония76. Всичко това показва, че причината за разтрогването на българо-маджарските взаимоотношения се крие във византийско-унгарския съюз, вследствие на който се стига и до развода на Гаврил Радомир. Според Петър Хр. Петров към причините за враждебността на Ищван I спрямо Охтум трябва да се прибави и фактът, че българският провинциален болярин оказва непосредствена помощ на претендентите за унгарската корона Гюла и Купан77.

Обсадата на Видин започва през лятото на 1002 г. Тя продължава цели осем месеца и фактически се превръща в най-продължителната обсада в историята на българо-византийската война от 971–1018 г. Охтум няма възможност да се притече на помощ на Видинската твърдина, защото по същото време е принуден да воюва срещи унгарците в отвъддунавските земи. Поради това цар Самуил решава да предприеме диверсионен набег към Адрианопол78 (дн. Одрин, Турция) точно на празника Успение Богородично (15 август 1002 г.), когато се провежда и традиционният ежегоден панаир, надявайки се по този начин да отклони вниманието на василевса и да го принуди да свали обсадата. Василий II обаче бързо разгадава плановете на своя противник и затова не променя стратегическия си замисъл. Междувременно Самуил успява да заграби огромна плячка от адрианополския панаир и да се изтегли обратно в Българското царство. Така оставен сам да се брани, Видин е превзет в началото на 1003 г. въпреки проявената голяма опитност от страната на видинските военачалници, които събирали в едно голямо гърне изстрелвания срещу крепостните стени мидийския огън и така го гасели79. Най-вероятно превземането на града не става само „със сила“, както пише Йоан Скилица80, а с предателството на видинския митрополит. За това се загатва във втората грамота на император Василий II, издадена за Охридската архиепископия през 1019 г. В нея василевсът открито говори, че Видинската епархия „ми стана най-полезна и предана, като ми отвори пътищата за страната81.

Както стана дума, паралелно с обсадата на Видинската крепост, Охтум е принуден да се изправи срещу войските на унгарския крал Стефан I, предвождани от ренегата Чанадин (Ханадин). Според анонимното произведение „Деяния на унгарците“ (ок. 1210 г.) Чанадин е син на Добука и внук на унгарския крал, а според Пространното житие на св. епископ Герхард (края на XIV в.) той е бивш подчинен на Охтум82. Житието на светеца разказва следното: „А имало по това време един много уважаван войн на име Чанадин, който надминавал другите по доблест и сам бил поставен от тях начело. Той бил обвинен пред своя господар [Охтум – б.а., В.П.] с тежко обвинение, за което господарят решил да го накаже със смърт. Докато обмислял времето на наказанието, той престорено говорел с него, но това не останало скрито от Чанадин, който тайно избягал при краля [Стефан I – б.а., В.П.]. Там бил обърнат към Христа и покръстен83. Понеже искали да изпробват неговата вярност, като го разпитали за тайните на предишния му господар разбрали, че не е прибягнал с измама при краля. Когато последният се уверил във верността и искреността му, казал на своите благородници: „Да се готвим за поход срещу моя враг Ахтум и да завладеем неговата държава.“ В тази си реч той, след като вече бил проверил Чанадин, потвърдил колко високо стои неговата вярност. Като чул това, последният много се зарадвал, а кралят добавил: „Изберете си такъв мъж, който да ви води в битката.“ А те му отговорил: „Че кой по-подходящ да намерим от Чанадин?“ Така те го определили за свой водач.“84 По такъв начин се стига до голямото сражение между Охтум и Чанадин през 1003 г., разразило се в района южно от р. Марош и източно от Тиса, между дн. румънско селище Ченад и Нова Канижа във Воеводина85. В крайна сметка побеждават унгарците. Главата на българския военачалник бива отрязана и изпратена на крал Ищван I, a Чанадин е възнаграден щедро, получавайки новопокорената област на град Морисена и съпругата на Охтум86.

 

8. Кракра (Κρακρãς)

 

След превземането на Скопие през 1003 г. Василий II решава да завърши успешната си кампания като атакува крепостта Перник, отбранявана от Кракра – „мъж отличен във военното дело87. Както се вижда от името на пернишкия войвода, той е с българско (неславянско) потекло. В науката има различни предположение относно произхода и значението на името „Кракра“, но е сигурно, че то показва прабългарския субстрат в етническата структура на Самуиловия велможа88. Съществува и спор по въпроса, защо Кракра, като управител на Средецкия комитат, не резидира в Средец (дн. София), а използва за свое седалище именно Перник89. Отговорът може би се крие в стратегическото разположение на града. Пернишка крепост има важно значение за отбраната на тогавашното Българско царство, тъй като затваря достъпа до Средец и дунавското крайбрежие по долината на р. Струма. Освен това градът е разположен върху плато, издигащо се върху стръмни скалисти склонове, и поради това е достъпен само от северозапад90. За добрата фортификация на Перник се съдържа информация и в Хрониката на Йоан Скилица: „Той [императорът – б.а., В.П.] престоял там немалко време и в обсадата загубил немалък брой войска. Но като разбрал, че крепостта не се поддавала на обсада и че Кракра не отстъпвал нито на ласкателства, нито на други обещания и предложения, върнал се във Филипопол (дн. Пловдив). Оттам тръгнал обратно за Цариград91. Това сведение категорично подчертава факта, че Василий II решава да прибегне до прийомите на дипломацията, веднага щом разбира, че градът е трудно превземаем, опитвайки се по този начин чрез обещания и подаръци да принуди Кракра да се предаде. Войводата обаче не се поддава на византийските ласкателства, за разлика от много други български боляри, които доброволно преминават на ромейска страна.

Следващото споменаване на Перник в изворите се отнася в 1016 г.92, когато василевсът решава да започне кампанията си с военни действия срещу крепостта93. Причината Василий II да оглави лично похода е, че през предходната 1015 г. пълководецът Никифор Ксифий94 не успява да превземе Триадица (дн. София) и Перник, а само незащитените крепости, включително и укреплението Бойон (дн. Бояна край София)95.  „Императорът – пише Скилица – като се вдигнал от столицата, отправил се към Триадица. Той обкръжил крепостта Перник и я обсадил, но защитниците й се сражавали юначно и смело и много ромеи паднали убити. Императорът държал обсадата цели 88 дни, но като разбрал, че се заловил за нещо невъзможно, оттеглил се, без да извърши нищо, и се върнал в Мосинопол (дн. Месинкалеси, край Гюмюрджина (Комотини), Гърция)“96. Макар и да не се споменава, че Кракра участва пряко в събитията, сигурно е, че именно той води отбраната на Пернишката твърдина. За това може да се съди от по-нататъшните му действия.

През пролетта на следващата 1017 г. стратегът на Доростол (Дръстър, дн. Силистра) Цицикий (по произход грузинец) съобщава на Василий II, „че Кракра бил събрал твърде многобройна войска и се съединил с Иван [т.е. цар Иван Владислав – б.а., В.П.]: те били привлекли и печенеги и възнамерявали да нападнат ромеите97. Този текст кара някои историци да приемат, че до този момент войската на средецкия комит е действала напълно независимо от царската армия и че главното действащо лице в преговорите е самият Кракра98. Немислимо е обаче да се вярва, че тази „твърде многобройна войска“ се състои само от пернишкия гарнизон и войсковите части на околните укрепления. По-вероятно е под ръководството на болярина да са предадени подразделения, изпратени лично от цар Иван Владислав99. Неточно е и заключението, че инициатор на кампанията е Кракра. Той всъщност изпълнява заповедите на българския владетел, а възложената му задача да води лично преговорите с печенезите е показател за голямата роля, която играе в общодържавната политика на царя. Нещо повече – това е безспорно свидетелство, че Иван Владислав цени високо не само воинските качества на своя войвода, но и неговите държавнически умения100. Още един съществен въпрос, който съобщението на Цицикий повдига, е защо българите търсят печенежката помощ. Навярно чрез привличането на печенегите българската държава цели да се противопостави на съюза между император Василий II и киевския княз Владимир I (980–1015), а защо не по този начин да освободи отново и покорения Придунавски регион. Научавайки за съобщението на дръстърския стратег, василевсът веднага предприема офанзивни мерки срещу България. Скоро обаче той прекратява настъплението си, защото, както разказва Скилица, ромеите успяват да откажат печенегите от договорените действия против Византийската империя101.

Кракра присъства ярко на политическата сцена и през пролетта на 1018 г., когато след смъртта на цар Иван Владислав през месец февруари преценява, че не е в състояние повече да се съпротивява на ромейския василевс и затова решава да се предаде. Византийският историк Йоан Скилица дава следната информация относно капитуланските действия на българския военачалник: „Щом чрез стратега на Дирахиум, патриция Никита Погонит102, известили на императора за смъртта му [на цар Иван Владислав – б.а., В.П.], той тръгнал веднага. Като стигнал при Адрианопол, пресрещнали го братът и синът на прочутия Кракра, които му съобщили добрата новина, че му предават известната крепост Перник и други 35 крепости. Императорът го почел достойно и като издигнал Кракра в достойнство патриций, отишъл в Мосинопол. Там дошли и пратеници от Пелагония (дн. гр. Битоля в Р. Северна Македония), Моровизд (при дн. с. Мородвис, Кочанско) и Липений (при дн. с. Липлян в Косово поле), които предали градовете на императора. Като се дигнал от там, императорът отишъл в Серес (гр. Сяр, в дн. Гърция), където пристигнал Кракра заедно с военачалниците на 35-те предали се крепости; той бил добре приет103. По такъв начин един от най-упоритите защитници на българската кауза слага оръжието, а заедно с него под византийска власт минава и цялата Пернишка област104. Показателно е мнението на френския историк Густав Шлюмберже (1844–1929), който определя Кракра като последния истински вожд на съпротивата след смъртта на цар Иван Владислав105. По-нататъшната съдба на пернишкия комендант и неговото семейство като част от ромейската аристокрация е неизвестна.

 

9. Несторица (Νεστορἰζης)

 

Поражението при Ключ и смъртта на цар Самуил. Ватикански препис на Летописта на Константин Манаси (XIV в.)Името на Несторица, „един от най-мощните управители сред българите“, се среща в изворите за първи път през юни–юли 1014 г. във връзка със събитията около злополучната битка при Ключ106. В научната литература съществува спор относно името на Самуиловия военачалник, защото Скилица го назовава като Давид Несторица. Тук обаче явно става дума за грешка в ръкописа на византийския автор. Името Давид всъщност се отнася за бившия управител на Солун Давид Арианит107. Що се отнася до името Несторица, В. Н. Златарски (1866–1935) приема, че то е умалително на Нестор108.

За да отвлече вниманието на Василий II от предприетия поход, цар Самуил изпраща войска под предводителството на Несторица срещу Солун. Тази военна диверсия обаче се проваля, защото солунският стратег Теофилакт Вотаниат (назначен след Давид Арианит) заедно със сина си Михаил успява да пресрещне въпросния отряд и да го разбие109. От там победоносните ромеи, натоварени с пленници и богата плячка, се отправят към Ключката клисура, където се съединяват с армията на императора110. Несторица обаче успява да се спаси от византийския плен. По това може да се съди от повторната му поява на историческата сцена през пролетта на 1018 г., когато се появява заедно с отряда си111 в лагера на император Василий II край Охрид, за да му се предаде. Там войводата е приет благосклонно от василевса и като възнаграждение за своето покорство бива почетен по царски112. Изворите не дават повече данни за неговата съдба, макар че представители на рода Несторица продължават да се срещат сред елита на византийското общество през XI–XII в.113

 

10. Драгомъж (Δραγομοῦζος)

 

Драгомъж е управител на крепостта Струмица (дн. в Р. Северна Македония), назначен като такъв от цар Самуил114. Най-вероятно той отбранява града по време на византийските атаки от 1014–1015 г., макар и името му да не се споменава пряко в изворите. Средновековният град Струмица е важен военноадминистративен и стратегически център на България, намиращ се на пресечната точка на осите Скопие – Щип – Струмица – Мацукион (дн. с. Макриево)115 – Ключ – Струма и Триадица – Мелник – Солун и на пътя от Струмица по долината на река Вардар. От мястото на крепостта възможната видимост е 10–20 км (на север) и 30 км (североизток, изток), от което може да се заключи, че през Средновековието е съществувал контакт с крепостите Радовиш (северозапад), Мацукион и Ключ (изток). Очевидно император Василий II си дава ясна сметка за фортификационната сила на този район и поради това пристъпва през 1014 г. към завладяването на Струмица116.

През пролетта на 1018 г. заедно с Кракра пред императора в Сяр се явява и Драгомъж, който предава в ромейски ръце подвластната си твърдина117. Заедно със себе си той води и бившия солунски стратег Йоан Халдея (Халдос), пленен от цар Самуил преди 22 години (т.е. в 996 г.) и затворен в тъмница през целия период118. Като награда за своите действия Драгомъж е почетен от Василий II с титлата „патриций“119. Изворите са безмълвни за по-нататъшната му съдба като част от ромейския елит.

 

11. Дометиан (Δομετιανóς)

 

Институцията на кавхана (съвладетеля) е задължителен елемент от прабългарската управленска структура, която съществува през целия период на Първата държава. От информацията, съдържаща се в изворите, е известно, че тази длъжност се предава по наследство в рамките на един род – т. нар. кавхански род120. Като втори по ранг в държавата кавханът се явява и най-влиятелния военачалник след хана. Именно в тази светлина през пролетта на 1015 г. на историческата сцена се появява кавхан Дометиан. Той е кавхан на цар Гаврил Радомир (1014–1015), но макар и да няма изворови свидетелства може да се допусне, че заема тази длъжност още от времето на Самуил.

След повторното превземане на Воден император Василий II решава да построи две стратегически крепости – Кардия и Свети Илия, в тесния проход между склоновете на планините Ниче и Дурла, откъдето минава главният път за Острово и по-нататък за Битоля121. Докато тече строежът на въпросните укрепления, василевсът изпраща войска начело с филипополския стратег Никифор Ксифий и солунския стратег Константин Диоген122 в съседната на Воден Мъгленска област, за да отклони вниманието на българите, а самият той се оттегля в Солун, където да набере нови подкрепления. Разбирайки, че византийците строят фортпостове към вътрешността на България (Битоля, Прилеп, Охрид), кавхан Дометиан решава спре настъплението на Никифор Ксифий и Константин Диоген, но в завързалото се сражение бива разбит и принуден да се укрепи в Мъглен (край дн. Хриси, Гърция)123. Когато научава за безизходното положение на своя кавхан, цар Гаврил Радомир решава веднага да изпрати пратеничество до императора в Солун, за да спечели време и да организира войските си. Василий II бързо разбира какъв всъщност е замисълът на българския владетел и затова решава лично да оглави обсадата на Мъгленската твърдина, пък и той едва ли би се отказал толкова лесно чрез някакви преговори от отдалата му се възможност да отстрани втория човек в Българското царство, след като по същото време според Дуклянския летопис (XII в.) води преговори с Иван Владислав за убийството на царя124. За превземането на Мъглен (през м. август 1015 г.) е изготвен специален план, описан подробно в Хрониката на Йоан Скилица: „Той [императорът – б.а., В. П.] отбил реката [Мъгленица – б.а., В.П.], която течала покрай града, и като подкопал основите на стените, хвърлил в изкопите дървета и други леснозапалими вещества и ги подпалил. Когато горивното вещество изгоряло, стената рухнала. Като видели това, обсадените обърнали на плач и молба и се предали заедно с крепостта. И тъй, заловени били Дометиан Кавкан, велможа и съветник на Гаврил, управителят на Мъглен Илица и много други велможи125, както и доста голям брой войници. И тъй императорът изпратил в Аспракания (Васпуракан, област в Югоизточна Армения)126 годните да носят оръжие, а останалият нестроеви народ наредил да бъде разграбен и да се изгори крепостта. Паднала и една друга крепост на име Енотия (дн. Нъте (Нотия) в Северната част на Мъгленско, Гърция), съседна на Мъглен127. Тъй като информацията от гореизложения текст не е особено ясна, може да се допусне предположението, че Дометиан не е сред изпратените във Васпуракан българи, а завършва живота си в някой византийски затвор. С това данните за кавхана свършат128.

 

12. Илица (’Ηλἰτζης)

 

Военачалникът Илица е споменат само веднъж в изворите и то през 1015 г. като управител на крепостта Мъглен129. Вероятно е назначен на тази длъжност още при управлението на цар Самуил. Според В. Н. Златарски името „Илица“ е умалително на Илия130. Самата Мъгленска котловина се намира на добре защитено от природата място. Тя е обградена от високи планини (Паяк с върхове над 1600 м, Нидже – над 2000 м и Кожух/Кожуф – над 2100 м) и фактически е трудно достъпна за проникване131. Днес обаче Мъглен не съществува, тъй като по заповед на императора през август 1015 г. градът е изгорен и повече не е възстановяван. След превземането на Мъглен от византийците Илица може би е изпратен заедно с част от българските войници в арменската област Васпуракан или завършва живота си в някоя ромейска тъмница.

 

13. Мелитон (Μελἰτωνος)

 

Мелитон е представител на кавханския род и като такъв трябва да се приеме, че също изпълнява някакви военни функции. Единственият път, когато името му се споменава в изворите, е във връзка с представянето на брат му Теодор: „кавхан Теодор, брат на Дометиан и на заловения в Мъглен Мелитон132. От това сведение става ясно, че Мелитон също участва при превземането на Мъглен от ромеите133. Вероятно след това е изпратен заедно с другите пленени българи във Васпуракан. В подкрепа на това становище може да послужи фактът, че кавхан Теодор е представен чрез своите братя. От добавките на Михаил Деволски излиза, че за тогавашните читатели неизвестната личност е Теодор, докато Дометиан и Мелитон явно са добре познати на съвременниците си134. С други думи, Мелитон продължава да живее още дълги години след 1015 г. в пределите на Византия и поради това е известна и видна личност, която не се нуждае от подробно представяне.

 

14. Теодор (Θεóδωρος)

 

На петия ден [след превземането на Мъглен през август 1015 г. – б.а., В.П.] – както пише в добавките на Михаил Деволски – ромеят с отрязаната ръка135 пристигнал заедно с един служител на Иван Владислав, сина на Арон, който носел писмо, в което се изтъквало, че Гаврил бил убит от него [Иван Владислав] в Петриск (при с. Петърско, дн. Лимни Петрон, в Гърция) и цялата власт преминала у него, и обещавал да покаже подобаващото подчинение и покорство на императора. Като научил това, императорът потвърдил с хрисовул своето решение и го изпратил на Иван. След няколко дни пристигнал отново ромеят с отрязаната ръка, носейки писма от Иван и от българските управници, които били съгласни да се подчинят и да станат роби на императора136. Именно тогава през септември 1015 г. при Василий II пристига тайно без знанието на царя и новият български кавхан Теодор, брат на пленените в Мъглен Дометиан и Мелитон137. При срещата си с василевса българският първенец успява да го убеди в двуличните намерения на цар Иван Владислав (1016–1018), който чрез обещанията си за покорство цели да спечели време и да стабилизира властта си138. След като успява да докаже лъжовните обещания на българския владетел и боилите му, Теодор предлага на императора лично да организира убийството на Ароновия син139. За да осъществи плана си, той дори успява да подкупи един слуга на Иван Владислав, който трябва да извърши покушението над него. Владиславовият слуга обаче решава да остане верен на своя господар и да отстрани неговите зломислители. За последвалите събития епископ Михаил Деволски разказва следното: „но [Теодор – б.а., В.П.] като заминал за България заедно със служителя на Иван, който трябвало да извърши убийството подкупен с дарове, бил убит от него в Ступион, където живеел. Мястото, където се извършило убийството на Теодор, в старо време се наричало Девол140. Така завършва животът на последния кавхан от Първото българско царство141.

 

15. Ивац (’Ιβάτζης)

 

По всичко изглежда, че Ивац е високопоставено лице още от времето на цар Самуил, но за първи път хронистите споменават името му142 при управлението на Иван Владислав във връзка с проникването на Василий II чак до столицата Охрид през есента на 1015 г.143 Малко по-рано през същата година, след като ромеите успяват да се справят с бунтовния Воден, императорът решава да продължи своя поход в посока Мъглен – Острово (с. Острово, дн. Арниса в Гърция) – Соск (с. Съботско, дн. Ардея, в Гърция) – Пелагонийското поле (Битолското поле в дн. Р. Северна Македония). Оттам византийците се оправят към столицата на България, която успяват да превземат без да срещнат особена съпротива. От Охрид императорът възнамерява да се отправи към Драч, за да атакува лагеруващия край адриатическата крепост цар Иван Владислав. Преди обаче да окупира главния български град василевсът решава да остави на Битолското поле една войска под командването на стратега Георги Гонициат и протоспатария Орест Ехмалатос (Пленника), със задачата да пази тила на византийската армия. Скоро обаче военачалникът Ивац, определен от Скилица като „твърде виден и изпитан мъж“, успява да им устрои засада и да избие до крак целия ариергард на ромеите. С действията си Ивац успява да провали стратегическите цели на  император Василий II, който, научавайки за смъртта на Георги Гонициат и Орест Ехмалатос144, решава да се откаже от намерението си да помогне на Драч и да се върне веднага назад. „Обзет от скръб по тях [т.е. по Георги Гонициат и Орест Ехмалатос – б.а., В.П.] – разказва Скилица – императорът се върнал в Пелагония и преследвайки по петите Ивац, стигнал в Солун и оттам минал в Мосинопол145. На пръв поглед намерението на Василий II да се изтегли незабавно изглежда неочаквано, след като вече е успял да превземе Охрид. Обяснението на Йоан Скилица, че  действията на василевса са продиктувани от  обхваналата го скръб и желанието за мъст, е незадоволително, та дори и наивно. Вероятно причината Василий да се откаже толкова лесно от престолния град на българите е опасението му, че Ивац може да отреже пътят за отстъпление на византийската армия146. Що се отнася до причината, поради която Ивац действа в района на Битолското поле, би могло да се приеме становището на някои историци, че именно там се намират родовите владения на българския първенец147. Остава обаче открит въпроса, дали той е комендант на някоя определена крепост, или област. За съжаление, Скилица не дава информация по този проблем, но от по-нататъшните му сведенията може с пълно основание да се приеме, че Ивац е човек с високо положение и авторитет.

Следващите вести за Самуиловия военачалник са едва от пролетта и лятото на 1018 г., когато той се изявява като категоричен противник на идеята за капитулация. „След смъртта на Иван Владислав – пише Йоан Скилица – когато жена му Мария и синовете ѝ се предали и другите велможи на цяла България се покорили, този Ивац избягал в една непроходима планина на име Врохот (Върхот или Връхот, т.е. „върхът“, в дн. Албания)148, където имал много хубави дворци, наречени Пронища (Копринища)149, градини и подобаващи места за удоволствие. Той не искал да се подчини на божията воля, а като събрал постепенно войска, започнал да бунтува околностите, замислял да вдигне въстание и мечтаел да завземе властта в България. Това обстоятелство тревожило много императора. Затова той изоставил прекия път, завил на юг и стигнал в казания Девол (при дн. с. Звезда, Корчанско, в Албания), та или да принуди бунтовника безусловно да сложи оръжието, или с война да ги унищожи. Императорът се установил с удоволствие на поменатото място и пратил писмо до Ивац, за да го вразуми да не му се противопоставя сам, когато цяла България е покорена, нито да си въобразява невъзможни неща, а да разбере, че това, което е започнал, няма да донесе полза. Ивац получил писмото и му отговорил с друго, протакал и извъртал, като привеждал всякакви доводи, така че императорът бил принуден да остане петдесет и пет дни на това място, залъгван от обещанията150. Това описание е интересно по много причини. Намерението на Ивац да вземе властта в България кара много историци да приемат, че той има амбицията да стане цар. Това, както и фактът, че за своя резиденция той използва един от царските дворци, навежда на мисълта, че вероятно има роднинска връзка с владетелската фамилия151. В този смисъл е показателно, че той изявява своите претенции за властта едва, след като и престолонаследникът Пресиан се предава на императора. Като подкрепа на това становище може да послужи сведението на византийския писател Михаил Псел (1018–1096/7), който отбелязва в своята Хронография, че българите имат обичай да поставят начело на народа само хора от царски род, а както е известно изключения от това правило не са правени през цялата история на ранносредновековна България152. Василий II напълно ясно осъзнава опасността, че евентуалното провъзгласяване на нов цар ще предизвика голямо надигане сред българите и ще доведе до нови центрове на съпротива. Именно поради това той решава да се установи в Девол, откъдето започва да води продължителна безплодна кореспонденция с българския болярин. Протакането на преговорите, чрез които очевидно Ивац цели да печели време, карат византийците да прибегнат до друг традиционен метод на своята дипломация – измамата. Ромейският хронист Йоан Скилица продължава разказа си така: „Управителят на Охрид Евстатий Дафномил научил, че императорът замисля да отстрани Ивац. И така той избрал удобния момент и като се сговорил с двама от най-верните служители, на които разказал намерението си, захванал се за работа. Ивац празнувал всенародно празника Успение на пресветата богомайка [отбелязван ежегодно на 15 август – б.а., В.П.] и в този ден обичал да кани на угощение близкоживущите съседи, а и мнозина от твърде далеч. И тъй Евстатий отишъл самопоканен на празника и като срещнал на входа пазачите, заповядал им да съобщят кой е и че е дошъл да се повесели с първенеца. Когато известили това, Ивац се зачудил, че един враждебно настроен човек е дошъл доброволно и се предава в неприятелски ръце. Все пак заповядал да влезе и когато той дошъл, приел го много радостно и го прегърнал. Щом утринната молитва свършила и всички събрани се разотишли по местата си, Евстатий отишъл при Ивац и поискал да се отстранят за малко, защото желаел да поговорят насаме за нещо много важно и полезно за него. Ивац, който не подозирал хитростта и измамата, а предположил, че Евстатий иска наистина да се присъедини към неговите съмишленици във въстанието, заповядал на служителите си да се отстранят за малко. Хванал го за ръка и го завел в една градина, обрасла с дървета, където имало една глъбина, та и глас не можел да се чува поради гъстите дървета. Като влязъл там, Евстатий хванал останалия сам Ивац, съборил го бързо на земята и като опрял коляното си о гърдите му – защото бил силен в ръцете – взел да го души и извикал двамата си служители да дойдат веднага на помощ. А те, както било установено, стоели и наблюдавали какво ще стане. Щом чули гласа на господаря си, завтекли се веднага, хванали здраво Ивац и му запушили устата с ризата му, за да не би с виковете си да възбуди множеството срещу тях и делото им да остане незавършено. После го ослепили и така го изхвърлили от градината в двора. А самите те се завтекли на втория етаж на една висока къща и като извадили мечовете си, зачакали онези, които щели да нападнат. Като се разчуло за станалото, грамадно множество се събрало. Едни държали мечове в ръка, други – копия, трети – стрели, четвърти – камъни, други – тояги, други пък – запалени главни, някои – горивни вещества и всички тичали на помощ и викали: „Колете, горете, сечете на парчета, затрупайте с камъни убийците и измамниците!“. Като видял събраното множество и изгубил надежда за спасение, Евстатий призовал все пак хората си да бъдат смели, да не падат духом, да не се остават да попаднат във властта на тези, които искат гибелта им, [защото от тях не могат] да чакат спасение, а само жалка и мъчителна смърт. После се показал на множеството от един прозорец, дал знак с ръка на тълпата да мълчи и почнал така: „Събрани мъже, никаква вражда няма у мене към вашия велможа и вие сами ще го кажете, защото добре знаете, че той е българин, а аз – ромей, и то не от тези, които живеят в Тракия и Македония [т.е. византийските теми в Тракия и Източна Тракия – б.а., В.П.], а от Мала Азия, която е толкова далеч от нас – както знаят осведомените. По-съобразителните ще разберете, че и аз самият не се реших необмислено и безразсъдно на такова дело, а някаква необходимост ме принуди. Защото аз не бих се втурнал така безумно към явна опасност и не бих презрял живота си, ако някоя друга причина не ме беше принудила да постъпя така. И тъй знайте, че това дело стана по заповед на императора, комуто аз послушно послужих като оръдие. А сега, ако искате да ме убиете, ето аз съм в ръцете ви. Само че аз няма да умра покорно и лесно, нито ще сложа оръжието си и ще ви се предам, както вие искате да стане, а ще се боря за живота си и заедно с моите хора докрай ще отблъсквам нападателите. Ако умрем – защото трябва да пострадат тези, които са заобиколени от по-многобройни, – то ние ще смятаме смъртта за щастлива и блажена, тъй като има кой да потърси сметка и отплата за нашата кръв и срещу когото именно вие искахте да се съпротивявате, колкото се може по-дълго. Като чули тези думи и били обзети от страх пред императора, събралите се започнали малко по малко да се измъкват и да се разпръсват на разни страни. По-старите пък и по-благоразумните се подчинили, прославяйки императора. А Евстатий при пълна безопасност взел Ивац и го завел при императора153. Този приел [Евстатий] и за храбростта му веднага го назначил за стратег на Дирахиум и му подарил всички движими имущества на Ивац. А тогова хвърлил в тъмница.154 Други сведения за Ивац след пленяването му на 15 август 1018 г. няма155.

 

16. Богдан (Βογδάνος)

 

Изворите дават лаконична информация за „топарха на вътрешните крепости“, т.е. ичиргу боила Богдан156. Титлата „ичиргу боил“ отговаря на първи министър в държавата и като такъв Богдан се явява един от най-влиятелните български боляри. Освен това тази длъжност му дава и прерогативите на командир на „дясното крило“ на армията, което автоматично го прави третият най-могъщ военачалник в Българското царство след хана и кавхана157. Богдан е ичиргу боил при последния български владетел от Първото царство – Иван Владислав, но вероятно той заема този пост още от времето на Самуил. Може да се приеме, че като управител на Вътрешната (столична) област, под командването на Богдан се намира зоната между Охрид и Преспа158.

Не е известно каква е била съдбата му до 1018 г., тъй като името му се споменава за първи път едва тогава159. След смъртта на цар Иван Владислав през февруари 1018 г. Богдан застава начело на „партията на капитулацията“ заедно с царица Мария и патриарх Давид. За неговата провизантийска ориентация говори и добавката на епископ Михаил Деволски към Хрониката на Скилица, според която той отдавна е привърженик на императора и като такъв дори убива тъста си Матеица160. През март 1018 г. войводата, изпълнявайки ролята на един от водачите на споменатата фракция, отива заедно със свещеноначалникa на българската църква в лагера на Василий II край Струмица, за да предаде писмото на вдовицата на покойния български владетел, в което се съобщава за капитулацията на България. В замяна Богдан е удостоен от василевса с високия сан „патриций“161.

За последно името на ичиргу боила се споменава в 1026 г., когато участва заедно с престолонаследника на българския трон Пресиан, стратег на малоазийската тема Вукеларион (в централна Мала Азия, в района на дн. Анкара, Турция)162, Роман Куркуа, зет на Пресиан по сестра, Глава и Гудел в заговор срещу император Константин VIII (1025–1028). Готвеният преврат обаче бива разкрит, а Богдан е наказан с ослепяване163. С това сведенията за него свършват.

 

17. „младият“ Николица (ó νέος Νικολιτζãς)

 

Николица (Никулица) Млади вероятно е син на Николица, защитника на Сервия164. Според добавките на Михаил Деволски той е командир на „първия и най-боеспособен отряд на Самуил165. Изворите споменават името на пълководеца за първи път през пролетта на 1018 г., когато от Струмица Василий II се насочва към Скопие. Именно там императорът е посрещнат от младия Николица, който доброволно му се подчинява и му предава града166. Като отплата за своето предателство, Самуиловият военачалник е награден с титлата протоспатарий (първи мечоносец) и длъжността стратег167. Вероятно след това Николица Млади, подобно на много други български войводи, е изпратен в Мала Азия, където да продължи военните си изяви. Други сведения за него в изворите няма.

 

18. Лазарица (Λαζαρἰτζης) и „младият“ Добромир (ó νέος Δοβρομηρóς)

 

Добромир Млади и Лазарица (Азарица или Зарица) се споменават единствено заедно с Несторица в 1018 г., когато и тримата се предават на императора в Охрид. Предполага се, че Добромир Млади е син на Добромир, управителя на Верея168. Що се отнася до името на Лазарица, то вероятно е умалително на Лазар169. Не е известно какви са заеманите от двамата боляри длъжности в Българското царство. Единственото, което се знае от изворите е, че когато се предават на Василий II, те са заедно със своите отряди170. Като отплатя за тяхното покорство василевсът ги награждава по царски171. По-нататък следите на Лазарица и младия Добромир се губят.

 

19. Елемаг (’Ελεμάγος) и Гавра (Γαβρãς)

 

Елемаг – комендатът на Белград (дн. Берат, Албания)172, се споменава в изворите за първи път през втората половина на 1018 г., когато решава да се предаде на императора в крепостта Стаг (при дн. Каламбака в Тесалия, Гърция). По въпроса с името на този първенец са изказани различни мнения поради противоречивата информация в изворите. В своето историческо съчинение Йоан Скилица го нарича Елемаг, но в добавките на Михаил Деволски е съобщен като Елинаг Францес173. Това обстоятелство буди въпроса, дали името му е с прабългарски, или с гръцки произход. Със сигурност трябва да се приеме, че името е българско. А що се отнася до двойното лично име, представено от епископа на Девол, то най-вероятно Елинаг/Елемаг представлява народното, а Францес християнското, по подобие на имената на много други българи след покръстването. Относно корена на името, Руси Стойков приема, че то е сходно с прабългарската дума алем/елем, която означава на прабългарски числително редно първи, а същевременно е и първи месец в прабългарския календар. Следователно личното име Елемаг може да се преведе с днешната българска дума „първак“, т.е. първи поред, първороден син. От тази констатация може да се направи заключението, че името на Елемаг е сходно с днешните лични име Първан, Първул, Първо и Пръвко174.

В изложението на Йоан Скилица и Михаил Деволски пише, че Елемаг пристига в лагера на Василий II облечен в „робски одежди175. Несъмнено чрез този акт българският управител цели да демонстрира покорството си пред ромейския василевс и отказа от по-нататъшна съпротива176. Елемаг обаче не се явява сам в Стаг, а заедно със своите съуправители, което ще рече, че той е не само управител на белградската твърдина, но и на цялата прилежаща област. В този смисъл може да се допусне, че и подчинените началници също са били облечени в робски дрехи, следвайки примера на своя командир. В замяна на своето покорство, Елемаг е удостоен със сана патриций и изпратен в Солун177.

Вече установил се в града на Св. Димитър, Елемаг бързо забравя за дадената клетва за вярност към своя нов господар и скоро започва да крои планове заедно с патриция Гавра как да отхвърли византийската власт в покорените български земи178. Въпросният Гавра вероятно е комендант на крепостта Ракова (Оряхово или Рахово, в дн. Албания)179 и като такъв би следвало да е един от съуправителите на Елемаг, които се предават заедно с него на императора в Стаг. Името му е доста интересно, тъй като е свързано с източната ираноезична именна традиция, а това съответно говори за иранското влияние над прабългарските племена в периода преди VII в.180 За съжаление, териториалният обхват на замисления от двамата велможи заговор не е известен, но със сигурност трябва да се допусне, че планът им предвижда овладяването на Солун и превръщането на града в център на освободителното движение.  В началото на 1019 г. обаче съзаклятието им е разкрито. Първоначално Гавра успява да избяга в своите доскорошни владения, но впоследствие е заловен и ослепен181. Сведението за ослепяването на българския аристократ е последното му споменаване в изворите. За разлика от своя колега, Елемаг успява да се спаси. Срещу него е организиран процес и след кратък разпит, в който той успява да отрече всички обвинения, византийците решават да възстановят предишния му сан182. Впоследствие Елемаг е издигнат в ранг магистър и е назначен за катепан на арменската област Тарон, разположена по горното течение на р. Ефрат, западно от езерото Ван183.

 

20. Сермон (Ζέρμων)

 

Последният защитник на българската държавна независимост, който отказва да се покори на императора и в първите месеци на 1019 г., е управителят на Срем (Сирмиум, дн. Сремска Митровица, в Сърбия) Сермон. Няма съмнение, че и този Сермон е един от командирите на Самуил, който управлява сравнително голяма област с център град Сирмиум. Все пак трябва да се има предвид, че единственият извор, въз основа на който може да се твърди, че властта на Самуил се разпростира и върху Срем, е споменаването на тамошния епископ в първия от трите сигилия на Василий II, онзи от 1019 г.184. Изглежда, че положението му е било в някаква степен, независимо от българските владетели, преди всичко заради отдалечеността на Срем от средищните области на държавата. Намирайки се в периферията на царството, той остава извън главните походи на византийската армия и по всяка вероятност преживява покоряването на България през 1018 г.

В науката съществува спор около личността на Сермон, тъй като е налице странното съвпадение между името на града и името на неговия управител (Сирмиум – Сермон). Според Иван Дуйчев (1907–1986) името на сремския войвода е резултат от една схолия вмъкната към текста на Йоан Скилица от някой преписвач. Схолията има пояснителен характер за името на града в гръцката му форма  Σιρμἰου. По-късно обаче тя бива преиначена на Сермон и съответно схваната като лично име на управителя на крепостта. В заключение българският медиевист достига до извода, че истинското име на защитника на Срем е неизвестно185. Остава неизяснен и въпросът, кога Сермон застава начело на отбраната на града и каква е точната му титла.

Заслужава внимание фактът, че управителят на тази стратегически важна гранична област е споменат от Скилица като „брат на Нестонг186. Вероятно причината византийският хронист да не дава повече информация за Нестонг се крие в обстоятелството, че неговата личност е достатъчно позната на читателите и поради това Сермон е определен чрез брат си. Без съмнение в подкрепа на тази теза стои становището, че в началото на XI в. във Византия се появява фамилията Нестонгос, чийто родоначалник е самият Нестонг187.

998px Realms of Ahtum and Sermon in the 11th century

Граничната област, управлявана от Сермон. Автор: Пакко Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Ето какво пише Йоан Скилица за покоряването на последната българска твърдина през пролетта на 1019 г.188: „Константин Диоген, който управлявал тамошните области [Белград и околността – б.а., В.П.] се престорил на приятелски разположен и проводил при него пратеник [т.е. при Сермон – б.а., В.П.], за да му каже под клетва, че има желание да се срещне с него и да поговорят за нужните работи. Ако пък го било страх, да вземе само трима служители и да се срещне с него при течащата наблизо река [Сава – б.а., В.П.], като и той щял да дойде с трима слуги. И тъй този се съгласил и отишъл на реката да се срещне с Диоген. Когато щели да започнат разговора, Диоген, който носел в пазвата си кама, извадил я внезапно, ударил [Сермон] в хълбока и го убил на място. Хората му ударили на бягство, а Диоген събрал намиращите се наблизо войски и тръгнал към Сирмиум с доста голяма дружина. След като уплашил жената на убития, той я принудил с щедри обещания да се покори и да предаде Сирмиум на императора. Тя била изпратена в Цариград и омъжена за един от първенците в столицата, а Диоген бил назначен за управител на новопридобитата област.“189

Така, със завладяването на Сремската област, приключва разразилата се половинвековна кръвопролитна война между България и Византия.

 

Заключение

 

Направеният просопографски анализ изгражда ясна представа за състоянието на най-висшия военен ешелон по времето на залеза на ранносредновековна България. Разбира се, остават и много въпросителни, чиито отговори тепърва предстоят да бъдат дадени. Отделно изследване заслужават и неизвестните по име пълководци, някои от които в текста бяха засегнати само повърхностно. Прави впечатление, че мнозинството от военачалниците действат предимно в пределите на историко-географската област Македония. Тази констатация е напълно разбираема, имайки предвид териториалния обхват на тогавашна България. Що се отнася до политическата ориентираност на военачалниците, те могат да  бъдат разделени условно на две фракции: 1. непримирими защитници на българската държавна независимост – Гавра, Димитър Тихон, Дометиан, Драгомъж, Драгшан, Елемаг, Ивац, Илица, Кракра, Мелитон, Несторица, Николица, Охтум, Сермон; 2. привърженици на капитулацията – Ашот, Богдан, Димитър Полемарх, Добромир, Теодор. Извън това категоризиране остават Добромир Млади, Лазарица и Николица Млади, които не могат точно да бъдат определени към коя от двете групировки спадат. Факт е обаче, че почти всеки един от представителите на въпросните „партии“ получава някаква титла или длъжност от страна на василевса и бива заселен в Константинопол или Мала Азия далеч от пределите на своята родина. Във връзка с тази тенденция в Летописа на Яхъя Антиохийски (70-те години на X в. – 1066) пише следното: „Той [т.е. император Василий II – б.а., В.П] приел от тях крепостите им, оказал им милост и дал на всеки един от тях длъжност съобразно с това какви били заслугите му. За себе си оставил силните крепости и назначил на тях управители измежду гърците, а останалите разрушил. (…) Дъщерите на българите встъпили в брак със синовете на гърците и дъщерите на гърците – със синовете на българите. Той размесил едните с другите и с това разрушил старата вражда, която съществувала между тях.190. Така, заличавайки военноадминистративния елит на българите и смесвайки го с този на ромеите, Василий II успява да сложи край на съществуването на Първата българска държава и да превърне Византия в неоспорим хегемон на почти целия Балкански полуостров.

 

ПРИЛОЖЕНИЕ

Хронологична таблица на военачалниците на цар Самуил

 

Име      Активни години             Регион на действие
 1 Николица 986–пролетта на 1018 г. крепостта Сервия; някъде из албанските планини
 2 Димитър Полемарх ок. 988–1018 г. крепостите Сервия и Охрид
 3 Добромир 989–1001 г. областта на Верея
 4 Димитър Тихон 989–1001 г. крепостта Колидрон
 5 Ашот Таронит 996/7–1004 г. крепостта Драч
 6 Драгшан преди 1001–пролетта на 1015 г. крепостта Воден
 7 Охтум края на X в. – 1003 г. Видинският комитат и отвъддунавските земи с център крепостта Морисена
 8 Кракра преди 1003–пролетта на 1018 г. Средецкият комитат с център крепостта Перник
 9 Несторица юни/юли 1014–пролетта на 1018 г. Ключката клисура; околностите на Солун; крепостта Охрид
10 Драгомъж 1014/15–пролетта на 1018 г. Струмишкият комитат с център крепостта Струмица
11 Дометиан преди пролетта на 1015– август 1015 г. крепостта Мъглен
12 Илица преди 1015–август 1015 г.    крепостта Мъглен
13 Мелитон 1015 г. крепостта Мъглен
14 Теодор септември 1015 г. крепостта Ступион
15 Ивац преди есента на 1015–15 август 1018 г. Битолкото поле; царската резиденция Копринища в планината Врохот
16 Богдан преди март 1018; 1026 г. зоната между Охрид и Преспа; крепостта Струмица
17 „младият“ Николица пролетта на 1018 г. крепостта Скопие
18 Лазарица пролетта на 1018 г. крепостта Охрид
19 „младият“ Добромир пролетта на 1018 г. крепостта Охрид
20 Елемаг втората половина на 1018–началото на 1019 г. албанската крепост Белград и прилежащата ѝ област; Солун
21 Гавра втората половина на 1018–началото на 1019 г. крепостта Ракова; Солун
22 Сермон пролетта на 1019 г. Сремската област с център крепостта Срем

 

1Вж. Павлов, Пл. Векът на цар Самуил. София, 2014.
2Гюзелев, В. Българската епопея в двубоя срещу Византийската империя в края на X – първите две десетилетия на XI в. – В: България 681–1981. София, 1981, с. 114.
3Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium. – ГИБИ, VI, София, 1965, с. 281; Ioannes Zonaras. Epitomae Historiarum Libri XVIII. – ГИБИ, VII, София, 1968, с. 187.
4За славянския произход на Николица вж. Златарски, В. Н. История на българската държава през средните векове. Т. 1. Ч. 2. София, 1971 (Под ред. на Петър Хр. Петров), с. 630; Николов, Г. Н. Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (края на VII – началото на XI в.). София, 2005, с. 155; Павлов, Пл. Военачалниците на цар Самуил. – ВИСб, 62/6 (1993), с. 17. Изследвайки характера на името на Николица, Пириватрич, С. Самуиловата държава. Обхват и характер. София, 2000, с. 220, 256 също стига до заключението, че той е със славянски произход. Мутафчиев, П. История на българския народ. София, 19924, с. 232 окачествява Николица като един от тесалийските българи.
5За длъжността на стратега (военен командир; управител на тема) вж. Томов, Т. Византия – позната и непозната. София, 2012, с. 457; The Oxford Dictionary of Byzantium. Vol. 3. Ed. Alexander P. Kazhdan. New York–Oxford, 1991, p. 1964.
6Cecaumeni. Strategicon. – ГИБИ, VII, София, 1968, с. 23.
7Описанието на Cecaumeni. Strategicon, с. 23 е ужасяващо: „те яли кучета, магарета и други някакви нечисти меса. Когато и те свършили, събирали кожите, хвърлени на боклуците, и ги готвели и ядели, за да залъжат глада си. А една жена, когато умрял мъжът ѝ, му изяла бедрото“.
8В наука съществува спор относно датирането на събитията. Тук е използвана хронологията, предложена от Николов, Г. Н. Цар Самуил. София, 2016, с. 53–54; Същият. Епохата на великия български цар Самуил. – МПр, 37/3 (2014), с. 15; Рънсиман, С. История на Първото българско царство. София, 1993, с. 168–169; A Chronology of the Byzantine Empire. Ed. by Timothy Venning. Hampshire, 2006, pp. 331–334. В по-старите си публикации Г. Н. Николов използва датировката от 979 до 985 г. Срв. у Николов. Централизъм и регионализъм, с. 198. Същата периодизация от 979 до 985 г. използва и Гюзелев. Българската епопея в двубоя срещу Византийската империя, с. 108. Златарски. История, I/2, с. 614–615 приема, че събитията са се стекли между 976 и 983 г. Това мнение споделят и Ангелов, Д., Б. Чолпанов. Българска военна история през Средновековието (X–XV век). София, 19942, с. 37–38. П. Петров от своя страна използва периодизацията от 977 до 983 г. – вж. История на България в четиринадесет тома. Т. 2. Първа българска държава. София, 1981, с. 405. Според руският учен Г. Г. Литаврин Лариса е превзета от българите между 982 и 986 г. – вж. Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на средновековна България VII–XIV век. Т. 1. София, 1999, с. 334, бел. 67. Пламен Павлов счита, че градът е овладян през 985 г. – вж. Павлов, Пл. Николица. – В: Андреев, Й., Ив. Лазаров, Пл. Павлов. Кой кой е в средновековна България. Трето допълнено и основно преработено издание. София, 2012, с. 520–521; История на българите. Т. 1. От древността до края на XVI век. София, 2003, с. 302. Подробен преглед на различните мнения относно хронологията вж. у Николов. Централизъм и регионализъм, с. 198, бел. 421.
9Cecaumeni. Strategicon, с. 23–24. Този факт несъмнено подсказва, че вероятно още по време на самата обсада Николица е бил привърженик на българите – срв. Златарски. История, I/2, с. 630.  Някои историци обаче приемат, че благосклонното отношения на Самуил спрямо Николица се крие във факта, че след смяната на Кекавмен именно той става комендант на Лариса и като такъв, преди да се предаде, успява да договори условията на капитулацията си – срв. Златарски. Цит. съч., с. 614, бел. 22; Павлов. Николица. – В: Кой кой е, с. 520.
10Николов. Централизъм и регионализъм, с. 198; Павлов. Николица. – В: Кой кой е, с. 520.
11Според някои автори Николица от Лариса и Николица, управителят на крепостта Сервия, не са едно и също лице, а двама различни души. За споровете около идентификацията на Николица вж. Николов. Централизъм и регионализъм, с. 155, бел. 173.
12Вероятно местното население е преселено в тема Волерон, обхващаща беломорското крайбрежие между реките Места и Марица, тъй като през същата година именно там са изселени жителите на Воден (дн. Едеса, Гърция). Повече за византийската тема Волерон вж. The Oxford Dictionary of Byzantium. Vol. 1. Ed. Alexander P. Kazhdan. New York–Oxford, 1991, p. 304.
13Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 281; Ioannes Zonaras. Epitomae Historiarum Libri XVIII, с. 187. За значението на титлата патриций вж. Томов. Византия, с. 454; ODB, 3, p. 1600.
14Николов. Централизъм и регионализъм, с. 140 допуска, че причината Николица да иска да се върне в Сервия се крие в обстоятелството, че именно там са се намирали родовите му владения.
15Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 281. Второто залавяне на Николица е изобразено в една миниатюра от мадридския ръкопис на Йоан Скилица (Fol. 168r). Подробно описание на сцената вж. у Божилов, Ив. Българите във Византийската империя. София, 1995, с. 184–185; Николов. Централизъм и регионализъм, с. 140.
16Павлов, Пл. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново, 2000, с. 37 допуска, че Николица може би е действал около дн. гр. Елбасан в Албания. Николов. Централизъм и регионализъм, с. 140 приема, че става дума за някоя от планините в дн. Македония. В едно от последните си изследвания Г. Н. Николов възприе становището, че в изворите не става дума за Николица, защитника на Сервия, а за Николица Млади – вж. Николов, Г. Н. Византийско коварство и българско предателство, 1015–1018 г. – В: Коварство и предателство в историята. София, 2018, с. 88, бел. 39.
17Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 295. Според Пл. Павлов Николица се предава през месец септември 1018 г. – вж. История на българите, I, с. 318.
18Павлов. Военачалниците на цар Самуил, с. 17 твърди, че по всяка вероятност Николица завършва живота си като частно лице.
19Cecaumeni. Strategicon, с. 17–18. Според Павлов. Военачалниците на цар Самуил, с. 16; Същият. Димитър Полемарх. – В: Кой кой е, с. 172 името на Димитър Полемарх трябва да се превежда буквално като „Димитър войвода“.
20Павлов. Димитър Полемарх. – В: Кой кой е, с. 173.
21Информация за гражданската война във Византия вж. у Тъпкова-Заимова, В., Д. Димитров, Пл. Павлов. Византия и византийският свят. София, 2011, с. 126–127; Византийските василевси (Под ред. на Иван Божилов). София, 1997, с. 265; Острогорски, Г. История на Византийската държава. София, 1996,  с. 397–398; Treadgold, W. A History of the Byzantine State and Society. Stanford, 1997, pp. 517–519; The Cambridge History of the Byzantine Empire c. 500–1492. Ed. by Jonathan Shepard. “Cambridge University Press”, 2008, p. 525; The New Cambridge Medieval History. Vol. 3 c. 900–c. 1024. Ed. by Timothy Reuter. “Cambridge University Press”, 2008, pp. 596–597; Norwich, J. J. A Short History of Byzantium. London, 1997, pp. 207–210; A Chronology of the Byzantine Empire, pp. 334–336. Иван Божилов датира събитията от 987 до 990 г. – вж. Божилов, Гюзелев. История на средновековна България, с. 335, бел. 3.
22Cecaumeni. Strategicon, с. 18.    
23Златарски. История, I/2, с. 647 напълно основателно счита, че военният чин таксиарх отговаря на българското хилядник. Павлов. Военачалниците на цар Самуил, с. 16; Същият. Димитър Полемарх. – В: Кой кой е, с. 172 допуска, че щом Магерин е разполагал с гарнизон от 2000 души, то най-вероятно Димитър Полемарх е командвал същото толкова, ако не и повече хора.
24Cecaumeni. Strategicon, с. 18. Срв. също Златарски. История, I/2, с. 647–648, бел. 13, който предлага по-различен превод.
25Според Иван Божилов превземането на Сервия трябва да се отнесе към 987 г. или малко по-късно – вж. Божилов, Гюзелев. История на средновековна България, с. 320. Златарски. История, I/2, с. 647 и Павлов. Военачалниците на цар Самуил, с. 16; Същият. Димитър Полемарх. – В: Кой кой е, с. 172 смятат, че това се е случило през април 989 г., докато Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 48 считат, че е станало през лятото на 989 г.
26Това сведение, както и въпросът за числеността на армията, която Димитър Полемарх е командвал при обсадата на Сервия, разгледан в бел. 23, карат Пл. Павлов да твърди, че войводата вероятно е бил сред едни от най-приближените хора на Самуил. Вж. Павлов. Димитър Полемарх. – В: Кой кой е, с. 172–173.
27Cecaumeni. Strategicon, с. 18. Титлата мистик е почетна длъжност, един вид частен секретар (съветник) на императора. За длъжността на мистика вж. Cecaumeni. Op. cit., с. 18, бел. 1; Николов. Централизъм и регионализъм, с. 138, бел. 82.  Ако твърдението на Пл. Павлов, че Димитър Полемарх е бил един от най-приближените хора на цар Самуил (вж. предходната бележка), бъде доказано, че е истина, то може да се направи заключението, че вероятно това е причината той да стане личен секретар или съветник на Василий II, след като в продължение на дълги години той е изпълнявал тези функции за българския владетел и така съответно е натрупал необходимия опит за тази изключително важна длъжност.
28Според някои извори името на патриарх Давид е Йоан – вж. Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 288 (добавка „алфа“), бел. 6.
29В тази връзка Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 37 неправилно заместват името на Кекавмен с това на Димитър Полемарх, когато представят обсадата на Лариса.
30Градът е завладян от българите през 989 г., но между 991–996 г. отново минава под византийска власт –  срв. Степанос от Тарон (Асолиг-Асохиг). Обща история. – В: Тъпкова-Заимова, В. „Българи родом…“. Комитопулите, цар Самуил и неговите потомци според историческите извори и историографката традиция. Второ допълнено и преработено издание. София, 2014, с. 156. Поради това Г. Н. Николов и В. Тъпкова-Заимова считат, че Добромир става комендант на Верея ок. 996 г. с повторното отвоюване на крепостта. – вж. Николов. Централизъм и регионализъм, с. 139; Същият. Цар Самуил, с. 135; Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 281, бел. 1. Кратка информация относно преминаването на Верея ту в български, ту в ромейски ръце вж. у Рънсиман. История на Първото българско царство, с. 171–172. Според Павлов. Добромир. – В: Кой кой е, с. 178 Добромир е удостоен от българския цар с титлата „комит“.
31Добавки на епископ Михаил Деволски от 1118 г. към „Исторически свод“ на Йоан Скилица (XI в.). – В: Гюзелев, В. Извори за средновековната история на България (VII–XV в.) в австрийските ръкописни сбирки и архиви. Т. 1. Български, други славянски и византийски извори. София, 1994, с. 52; Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 280. Вероятно съпругата на Добромир е дъщеря на Давид или на Мойсей, или пък на някоя неизвестна сестра на Комитопулите, защото, както е известно, семейството на Арон е екзекутирано с изключение на Иван Владислав. – срв. Павлов. Военачалниците на цар Самуил, с. 15; Същият. Добромир. – В: Кой кой е, с. 177–178, според когото това сродяване показва, че Добромир е принадлежал към някоя от най-знатните български фамилии.
32Изследвайки сведенията на Скилица за повторното покоряване на Северна България, Златарски. История, I/2, с. 678–680 достига до заключението, че походът се е състоял през 1002 г. По-късно към неговото мнение се присъединяват П. Петров, И. Илиев, В. Тъпкова-Заимова, Д. Ангелов и Б. Чолпанов. – срв. История на България, II, с. 411; Петров, П. Самуил – царят воин. София, 2014, с. 88; Гюзелев. Извори 1, с. 264, бел. 19; Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 281, бел. 7; Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 51.
33Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 280–281; Ioannes Zonaras. Epitomae Historiarum Libri XVIII, с. 187; Гюзелев. Извори 1, с. 52. В. Н. Златарски и П. Петров считат, че титлата „антипат“ отговаря на „проконсул“ – срв. Златарски. История, I/2, с. 680; История на България, II, с. 411; Петров. Самуил, с. 88. Тук е използвано значението „консул“, предложено от Томов. Византия, с. 446. Пл. Павлов използва и двата варианта в две свои публикации – вж. Павлов. Военачалниците на цар Самуил, с. 14; Същият. Дамян Добромир. – В: Кой кой е, с. 164. По-подробно за функциите на консула във Византийската империя вж. The Oxford Dictionary of Byzantium. Vol. 2. Ed. Alexander P. Kazhdan. New York–Oxford, 1991, pp. 963–964.
34Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 289; Николов. Централизъм и регионализъм, с. 177.
35Тук възниква спор относно въпросът, какви титли получава Добромир през 1001 г. От сведенията на Йоан Скилица, Михаил Деволски и Йоан Зонара (XI в.–след 1159) става ясно, че той е издигнат единствено за антипат – вж. Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 280–281; Ioannes Zonaras. Epitomae Historiarum Libri XVIII, с. 187; Гюзелев. Извори 1, с. 52. И. Илиев обаче отбелязва, че титлата „антипат“ обикновено се дава само на хора с ранг „патриций“ – срв. Гюзелев. Цит. съч., с. 264, бел. 20. На тази основа е възможно да се направи предположението, че през 1001 г. Василий II издига Добромир и за патриций.
36Божилов. Българите във Византийската империя, с. 303–304. Вж. също Николов. Централизъм и регионализъм, с. 139, бел. 84, където накратко са представени различните мнения по дискусионния въпрос.
37Гюзелев. Извори 1, с. 52; Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 281 (добавка „алфа“).
38Николов. Централизъм и регионализъм, с. 139 стига до извода, че сведенията на Михаил Деволски загатват за известна самостоятелност в действията на Димитър Тихон. Няма и как иначе да бъде, тъй като Димитър Тихон е бил принуден да действа в екстремна ситуация, а и постът му предполага известна самостоятелност при вземането на извънредни решения.
39Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 278; Степанос от Тарон (Асолиг-Асохиг). Обща история, с. 156. Тъй като Скилица не дава точна дата за назначението на Григорий Таронит, а Степан Таронски пише, че това става в 991 г., различните автори приемат различна хронология: Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 45: ок. 986/987; История на българите, I, с. 304: 991 г.; История на България, II, с. 408: 987 г.; Златарски. История, I/2, с. 653: 990 г.
40Curta, F. Eastern Europe in the Middle Ages (500–1300). “Brill”, 2019, p. 243. Относно значението на титлата „доместик“ през различните периоди на византийската история вж. Томов. Византия, с. 448; ODB, 1, pp. 646–648. За кампанията на Василий II в Сирия вж. напр. Византийските василевси, с. 267; Острогорски. История на Византийската държава,  с. 402–403; Тъпкова-Заимова, Димитров, Павлов. Византия и византийският свят, с. 127–128; A Chronology of the Byzantine Empire, pp. 337–338; Norwich. A Short History of Byzantium, pp. 211–212; The Cambridge History of the Byzantine Empire, p. 527; The New Cambridge Medieval History, 3, p. 598; Treadgold. A History of the Byzantine State and Society, pp. 520–521.
41Според Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 49 тук е приложена традиционната българска тактика с привидно разбит конен отряд да се увлича противникът към предварително устроена засада.
42Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 278.
43Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 278–279. Според Мутафчиев. История на българския народ, с. 230, достигайки до Пелопонес, цар Самуил цели да присъедини земите на славянските племена мелинги и езерци, но не успява, защото е отблъснат от ромеите.
44Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 279; Гюзелев. Извори 1, с. 52. В своята книга за Самуиловата държава сръбският историк Сърджан Пириватрич правилно констатира, че между „Исторически свод“ на Йоан Скилица и Дуклянския летопис (XII в.) съществува впечатляваща прилика при поднасянето на информацията за браковете на Самуиловите дъщери Мирослава и Теодора-Косара. И двете се влюбват и заплашват, че ще се самоубият, ако баща им не одобри брака. И двамата зетьове, Ашот Таронит и Иван Владимир, са пленници; първият след сватбата е изпратен в Драч „зорко да пази областта“, а на вторият е дадена „цялата Драчка област“. Макар и с основание да се смята, че дуклянският презвитер заимства разказа за Ашот от Скилица, Пириватрич счита, че трябва да се остави възможността с него само да е придал романтичност на разказа за втория зет на Самуил – Иван Владимир. Вж. Пириватрич. Самуиловата държава, с. 122–123.
45Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 279. Сватбата на Ашот Таронит и Мирослава е отразена в една от миниатюрите към мадридския ръкопис на Йоан Скилица (Fol. 185r-b). Подробно описание на сцената вж. у Божилов. Българите във Византийската империя, с. 184. В историографията съществува спор по въпроса, кога точно трябва да се отнесе датирането на женитбата, тъй като Скилица лаконично отбелязва, че бракът е сключен веднага след връщането на Самуил от злополучната битка край река Сперхей (дн. Аламана, Гърция). Така например според Златарски. История, I/2, с. 676, бел. 19 бракосъчетанието става не по-рано от 999 г., т.е. скоро след завръщането на Самуил от похода му в Дукля и Далмация. В настоящата работа е възприета хронологията предложена от Пириватрич. Самуиловата държава, с. 123.
46За арменското княжество Тарон вж. ODB, 3, p. 2012.
47Георгиева, С. Цар Самуил в съперничество с Византия за контрол над Виа Егнация и Драч. – Епохи, 25/1 (2017), с. 190 и бел. 3.
48За управлението на хан Крум вж. Божилов, Гюзелев. История на средновековна България, с. 126–143; Златарски, В. Н. История на българската държава през средните векове. Т. 1. Ч. 1. София, 1970 (Под ред. на Петър Хр. Петров), с. 321–376.
49Николов. Епохата на великия български цар Самуил, с. 20–21. Сред ромейските аристократи, формирали във Византия своеобразна „българска партия“, в изворите се открояват имената само на четирима души – Василий Глава (Адрианопол, дн. Одрин в Турция), Ватаци (Адрианопол), Малакин (Солун) и Павел Вовос (Солун). Повече за тях вж. у Златарски. История, I/2, с. 677; Николов. Централизъм и регионализъм, с. 154–155; Curta. Eastern Europe in the Middle Ages, p. 243.
50По този проблем в научната литература няма единодушно мнение, тъй като изворите не съобщават кога е сключен бракът между Самуил и Агата. Според Златарски. История, I/2, с. 645–646 Драчката тема е предадена на Самуил от Йоан Хрисилий между 987 и 989 г. по време на гражданската война във Византия. Коледаров, П. Политическа география на средновековната българска държава. Първа част. От 681 до 1018 г. София, 1979, с. 55 е на мнение, че Драч и областта му стават част от пределите на България в 970 г. В книгата си по история на ранносредновековните Балкани американският историк John V. A. Fine, Jr. пише, че Самуил превзема Драч през 997 г. – вж. Fine, J. V. A. Jr. The Early Medieval Balkans. A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelfth Century. “The University of Michigan Press”, 1989, pp. 194–195.
51С. Пириватрич отбелязва, че протевонът е най-високопоставеният представител на местната власт в даден град – вж. Николов. Централизъм и регионализъм, с. 152, бел. 153. Съответно Златарски. История, I/2, с. 646 приема, че терминът „протевон“ означава „кмет“.
52Сърджан Пириватрич разсъждава над изворите във връзка с хронологията на събитията, свързани с рождената дата на Гаврил Радомир, съответно със сватбата на неговите родители. Гаврил Радомир трябва да е бил поне на десет години, за да е пораснал достатъчно да осъзнае какво очаква Иван Владислав и да се застъпи за живота му. Ако убийството на рода на Арон е станало през 987 г., Гаврил Радомир трябва да е роден поне през 978 г. Ако смъртта на Арон се отнесе към 976 г., тогава трябва да е роден към 967 г. – вж. Георгиева. Цар Самуил в съперничество с Византия за контрол над Виа Егнация и Драч, с. 189, бел. 1, където са посочени датировките и на другите автори.
53История на българите, I, с. 306.
54Пириватрич. Самуиловата държава, с. 129.
55Георгиева. Цар Самуил в съперничество с Византия за контрол над Виа Егнация и Драч, с. 190. Подробно за титлата магистър вж. Кънев, Н. Византийската титла магистър през IX – началото на XII в. Приносът на сфрагистиката за съставяне на листа на носителите на титлата магистър. – В кн. му: Византинобългарски студии. Велико Търново, 2013, с. 228–298; Томов. Византия, с. 452; ODB, 2, p. 1267.
56За значението и функциите на титлата „зости патриция“ вж. Томов. Византия, с. 454; Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 279, бел. 4; ODB, 3, p. 2231. Вж. също и Кънев. Византинобългарски студии, с. 103–105, където авторът не само че изяснява смисъла на титлата, но и дава аргументиран довод, защо точно Мирослава получава това почетно звание.
За съдбата на Таронитите след завръщането на Ашот във Византия вж. Cheynet, J.-C. Les généraux byzantins face aux bulgares au temps de Basile II et le destin de leurs familles. – В: Европейският югоизток през втората половина на Х – началото на ХІ век. История и култура. София, 2015, с. 358–359; ODB, 3, pp. 2012–2013.
57Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 279–280. Повече за живота на братята Никола и Теодор Хрисилии след вливането им в редиците на ромейската аристокрация вж. у Божилов. Българите във Византийската империя, с. 356.
58Не е известно кога Драгшан е назначен за началник на Воден.
59Чолпанов, Б. Каменните щитове. София, 1989, с. 248.
60Според Божилов. Българите във Византийската империя, с. 307 преводът е погрешен и затова счита, че тъстът на Драгшан е бил не епитроп, а презвитер на храма. Във всеки случай той бива сроден с една от най-знатните и влиятелни фамилии в града.
61Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 281.
62Божилов. Българите във Византийската империя, с. 307 не е съгласен с това датиране и счита, че отнасянето на смъртта на Драгшан през 1015 г. е станало по напълно произволен принцип. Въпреки това 1015 г. се е утвърдила в академичните среди като датата на кончината на Самуиловия военачалник. Срв. Златарски. История, I/2, с. 707, бел. 14; История на България, II, с. 416; Николов. Цар Самуил, с. 136; Същият. Централизъм и регионализъм, с. 141; Павлов. Векът на цар Самуил, с. 178; Същият. Драгшан. – В: Кой кой е, с. 195.
63Според изчисленията на Златарски. История, I/2, с. 707 точната дата е 9 април 1015 г.
64Гюзелев. Извори 1, с. 53; Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 286. Въпросните копиеносци са известни още и като кондарати. Те представляват войници, които си служат предимно с къси копия. В разглеждания случай като такива може би са превърнати криминални елементи и бивши разбойници, получавайки статут на военни колонисти – срв. Павлов. Векът на цар Самуил, с. 178.
65Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 282.
66Пак там, с. 281.
67Златарски. История, I/2, с. 683.
68Legenda S. Gerhardi episcopi. – ЛИБИ, V/1, София, 2001, с. 9; P. Magistri, qui Anonymus dicitur, Gesta Hungarorum. – ЛИБИ, V/1, София, 2001, с. 25. За Глад вж. Попов, Т. Две предателства в историята на отвъддунавските земи – на Кордил и на Чанадин. – В: Коварство и предателство в историята. София, 2018, с. 68, бел. 9. Коледаров. Политическа география, с. 57 допуска, че е възможно Охтум да е бил сродник на Самуил. За различните мнения в историографията дали Охтум е самостоятелен владетел, или съюзник на Самуил, а може би дори и на Василий II вж. Димитров, Хр. Българо-унгарски отношения през Средновековието. София, 1998, с. 83–84.
69Попов. Две предателства в историята на отвъддунавските земи, с. 69.
70Очевидно е преувеличението на автора, приписвайки на Охтум многоженство и други пороци, с цел да представи в благоприятна светлина завоевателната политика на издигнатия за светец унгарски крал Стефан I.
71За българската власт над солните мини в Закарпатско, Марамурешко и Седмиградско през X и първите години на XI в., както и за тяхната изключителна важност за България вж. Коледаров. Политическа география, с. 56.
72Legenda S. Gerhardi episcopi, с. 9
73Пак там.
74За разтрогването на брака вж. Гюзелев. Извори 1, с. 53. За различната периодизация около развода на Гаврил Радомир и Na Арпадина, както и за спора в историографията относно това какви са причините вж. Георгиева, С. Брачният живот на Гаврил Радомир – любов или политика. – ИПр, 69/1–2 (2013), с. 9–12.
75Димитров. Българо-унгарски отношения, с. 82; Коледаров. Политическа география, с. 57. Венедиков, Ив. Военното и административното устройство на България през IX и X в. София, 1979, с. 145–146, изхождайки от обстоятелството, че унгарските и византийските извори не споменават за сключването на съюз между Унгария и Византия, както и от това, че действията на крал Стефан и император Василий са описани като самостоятелни и независими едни от други, достига до заключението, че е възможно да не се е сключил формален съюз. Въпреки това авторът счита, че едновременните действия на двамата владетели допринасят за превземането на Видин от ромеите.
76Сведения за участието на унгарски войски при превземането на крепостите Верея, Колидрос, Сервия и Воден през 1001 г., както и при Скопие през 1003 г. вж. у Димитров. Българо-унгарски отношения, с. 82–83.
77История на България, II, с. 413.
78Интересно е предположението на гръцкия историк Ioannis Karagiannopoulos, според когото Самуил не атакува Адрианопол, а Дринополис (край дн. Аргирокастро, в Албания). Идеята на му обаче не е достатъчно убедителна и поне засега остава без подкрепа сред научните среди – вж. Curta. Eastern Europe in the Middle Ages, p. 246, footnote 155.
79Гюзелев. Извори 1, с. 52; Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 282 (добавка „алфа“). За гръцкия огън и българите в периода на Първата българска държава вж. Nikolov, G. N. “Greek fire” and the Bulgarians in the Early Middle Ages. – BM, 1 (2010), pp. 51–57.
80Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 282.
81Божилов, Гюзелев. История на средновековна България, с. 324; История на българите, I, с. 308; История на България, II, с. 413; Коледаров. Политическа география, с. 57.
82Legenda S. Gerhardi episcopi, с. 9; P. Magistri, с. 25. Според Коледаров. Политическа география, с. 57 Чанадин е племенник на Ищван I, а не негов внук.
83Според Попов. Две предателства в историята на отвъддунавските земи, с. 70 въпреки сведението, че Чанадин е покръстен от унгарците, той едва ли е бил езичник. По-скоро изменникът приема католическата вяра, за да докаже лоялността си.
84Legenda S. Gerhardi episcopi, с. 9–10.
85За локализацията на военните действия вж. Legenda S. Gerhardi episcopi, с. 10, бел. 16; Павлов. Чанадин. – В: Кой кой е, с. 703.
86Legenda S. Gerhardi episcopi, с. 11; P. Magistri, с. 25. Според някои историци Охтум не умира през 1003 г., а в 1028 г. – срв. Димитров. Българо-унгарски отношения, с. 92, бел. 99; Николов. Централизъм и регионализъм, с. 149–150, 193; Попов. Две предателства в историята на отвъддунавските земи, с. 70, бел. 13.
87Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 283. Съмнявайки се в достоверността на сведенията на Йоан Скилица, Златарски. История, I/2, с. 686–687 отнася обсадата на Перник през 1004 г. Неговата датировка е възприета от редица съвременни автори, но поради изключителния обем на литературата те няма да бъдат посочени. По въпроса, дали Василий II успява да превземе Скопие през 1003 г. и дали информацията в изворите е достоверна вж. Николов. Централизъм и регионализъм, с. 178.
88Пириватрич. Самуиловата държава, с. 221 и 256. Според унгарския историк Геза Фехер (1890–1955) името „Кракра“ е пославянчена форма от прабългарското kara – kara, т.е. „черен“. Към тюркобългарските имена го причислява и Дюла Моравчик (1892–1972): Qara – qara  >  Qraqra? – вж. Николов. Централизъм и регионализъм, с. 141, бел. 94. Овчаров, Д. Кракра Пернишки в битка за България. София, 2005, с. 37 допуска, че името на Кракра съдържа древно тотемно понятие, свързвайки го с древноиндийската птица krákaras.
89Според В. Тъпкова-Заимова до смъртта на Самуил Иван Владислав е управител на Средец, където един вид наследява баща си Арон. Това съответно означава, че Кракра няма друг избор освен да резидира в Перник. Пл. Павлов обаче изключва възможността Иван Владислав да е бил комендант на Средец, защото чичо му Самуил и неговите приближени са го държали постоянно под око. Затова той счита, че начело на Средецката крепост е стоял не Арон, а Кракра. – вж. История на българите, I, с. 313; Павлов. Векът на цар Самуил, с. 185. Венедиков. Военното и административното устройство на България, с. 137 подкрепя тезата, че след разрушаването на Средец центърът на комитата е преместен в Перник. Мнението на Пл. Павлов е близко до това на Ив. Венедиков. Той счита, че решението Кракра да пребивава в Перник, а не в Средец, е взето поради непристъпността на Пернишката крепост и разрушеността на крепостните съоръжения на главния център при военните действия в края на X в. Така фактически Перник се превръща във втори административен център и крепост-убежище за средецкия комит. – вж. История на българите, I, с. 309; Павлов. Кракра. – В: Кой кой е, с. 404; Същият. Векът на цар Самуил, с. 146.
90Чолпанов. Каменните щитове, с. 182.
91Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 283. Златарски. История, I/2, с. 686 предполага, че византийците са се изтеглили вероятно по пътя през Самоков, обхождайки Средец, направо за Пловдив. Според Рънсиман. История на Първото българско царство, с. 179 оттеглянето във Филипопол се е състояло късно през зимата на 1004 г.
92Може само да се предполага какви са били действията на Кракра през изминалите 14 години. На базата на едно легендарно сведение Овчаров. Кракра Пернишки в битка за България, с. 40 допуска, че през този период пернишкият управител се включва активно във военните действия, като дори взима участие в битката при Беласица, състояла се на 29 юли 1014 г.
93Пл. Павлов датира започването на похода в края на лятото на 1016 г. – вж. История на българите, I, с. 315. Пириватрич. Самуиловата държава, с. 140 отнася стартът в началото на есента на 1016 г.
94Повече за стратега на Филипопол Никифор Ксифий вж. у Cheynet. Les généraux byzantins face aux bulgares au temps de Basile II et le destin de leurs familles, с. 356.
95Николов. Централизъм и регионализъм, с. 142. Петър Петров твърди, че действията на император Василий II са продиктувани от похода на цар Иван Владислав (1015–1018) срещу Драч (дн. Дуръси в Албания) в края на 1015 и в началото на 1016 г. За да отклони вниманието на българския владетел от албанското крайбрежие, василевсът решава да атакува крепостта Перник. – вж. История на България, II, с. 417; Петров. Самуил, с. 116.
96Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 288–289. Чолпанов. Каменните щитове, с. 182 погрешно пише, че обсадата е продължила 68 дни. Петър Петров приема, че блокадата се е състояла през лятото на 1016 г., докато Пл. Павлов счита, че това е станало през есента на същата година – вж. История на България, II, с. 417; Павлов. Кракра. – В: Кой кой е, с. 404; Петров. Самуил, с. 116.
97Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 289. Иван Божилов се съмнява във сведенията на Скилица и допуска, че българо-печенежкият съюз може би не се е състоял, най-вече поради голямата отдалеченост между българи и печенези. – вж. Божилов, Гюзелев. История на средновековна България, с. 334. Коледаров. Политическа география, с. 55 е на противоположното мнение. Той приема, че дори и след отслабването на българската власт в източните предели добрите отношенията между българи и печенеги се запазват. Според Николов, Г. Н. 1018 г. – последната година от историята на ранносредновековното Българско царство. – МПр, 41/2 (2018), с. 28 събитията трябва да се отнесат към лятото на 1018 г.
98История на българите, I, с. 316; Николов. Централизъм и регионализъм, с. 142. Павлов. Кракра. – В: Кой кой е, с. 404 допуска, че за известно време управляваните от Кракра земи загубили директна връзка с територията, контролирана от цар Иван Владислав, но през 1017 г.  той „се бил съединил с Иван“. Този факт съответно предразполага Кракра да води независима от центъра политика. Авторът дори твърди, че българския владетел лично разширил прерогативите на пернишкия управител. Венедиков. Военното и административното устройство на България, с. 137 правилно отбелязва, че Кракра подобно на управителите на комитатите в другите части на страната също е принуден от обстоятелствата да води понякога полунезависима политика от централната власт.
99Овчаров. Кракра Пернишки в битка за България, с. 43. Пл. Павлов счита, че Кракра набира поне част от армията си от българи, бягащи при него от покорените на север от Балкана земи. – вж. История на българите, I, с. 316.
100Овчаров. Кракра Пернишки в битка за България, с. 42–43.
101Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 289. Някои унгарски извори обаче дават основание на Пламен Павлов да твърди, че на юг от Дунава все пак се появяват печенежки сили. Той счита, че вероятно става дума за ограничени контингенти, които към 1018–1019 г. е трябвало да бягат в Унгария. Това го кара да достигне до заключението, че известна помощ е осигурена, но основната част от печенежката върхушка се отказва от сътрудничество с българите. – вж. История на българите, I, с. 316; Павлов. Кракра. – В: Кой кой е, с. 404. Според Овчаров. Кракра Пернишки в битка за България, с. 43 съвместната българо-печенежка акция се проваля заради прекомерните претенции на печенегите.
102Става дума за Никита Погонит, срещу когото през февруари 1018 г. цар Иван Владислав влиза в смъртоносна схватка под стените на Драч – вж. Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 290; Гюзелев. Извори 1, с. 54. Повече за ромейската фамилия Погонит вж. у Cheynet. Les généraux byzantins face aux bulgares au temps de Basile II et le destin de leurs familles, с. 354–356; ODB, 3, p. 1617.
103Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 290. Във връзка с капитулацията на Кракра Павлов. Кракра. – В: Кой кой е, с. 405 счита, че българският военачалник е един от представените в миниатюра от т. нар. Венециански псалтир на Василий II най-видни българи, осем на брой, които през 1018 г. олицетворяват завладяването на българската държава от Византия.
104Сведенията за 35-те крепости и техните управители, които са подчинени на Кракра и се предават заедно с него повдигат въпроса, какъв е бил териториалният обхват на управляваната от войводата област. В науката съществуват различни мнения по този въпрос. Според Мутафчиев. История на българския народ, с. 238 Кракра управлява земите около Витоша, на юг до Осогово и Рила. Николов. Централизъм, с. 169 предполага, че част от подвластната му област обхваща земите северозападно от Сердика и Перник, в посока към Ниш. Според Гюзелев. Българската епопея в двубоя срещу Византийската империя, с. 108 споменатите три града (Битоля, Моровизд и Липлян) са част от 35-те крепости, подвластни на Кракра.
105Николов. 1018 г., с. 31, бел. 15; Същият. Централизъм и регионализъм, с. 143, бел. 103;
106Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 285. Божилов. Българите във Византийската империя, с. 346 предлага като друга възможна дата началото на 1015 г.
107Повече за историографския спор вж. у Николов. Централизъм и регионализъм, с. 143, бел. 145. Кратка информация за византийския род Арианит вж. у Cheynet. Les généraux byzantins face aux bulgares au temps de Basile II et le destin de leurs familles, с. 345 и 356–357.
108Овчаров. Кракра Пернишки в битка за България, с. 36.
109Николов. Цар Самуил, с. 85 предполага, че битката се е състояла в равнината западно от град Солун. За историята на фамилията Вотаниат вж. Cheynet. Les généraux byzantins face aux bulgares au temps de Basile II et le destin de leurs familles, с. 353–354; ODB, 1, pp. 314–315.
110Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 285.
111Павлов. Военачалниците на цар Самуил, с. 18; Същият. Несторица. – В: Кой кой е, с. 513 предполага, че Несторица е командир на елитен царски отряд („тагма“) и като такъв е представител на елитните столични военачалници на цар Самуил и неговите наследници. За значението на думата „тагма“ вж. у Томов. Византия, с. 457; ODB, 3, p. 2007.
112Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 292; Гюзелев. Извори 1, с. 55.
113Вж. Николов. Цар Самуил, с. 140; Същият. Централизъм и регионализъм, с. 146, бел. 119.
114Според Венедиков. Военното и административното устройство на България, с. 138 Драгомъж е управител с ранг на колобър. Павлов. Драгомъж. – В: Кой кой е, с. 193 допуска, че той е комит на Струмишкия комитат.
115За споровете около идентификацията на крепостта Мацукион вж. Томов, Т. Битката при Ключ, 1014 г. – В: Хиляда години от битката при Беласица и от смъртта на цар Самуил (1014–2014). София, 2015, с. 67, бел. 30.
116Пак там, с. 63–64.
117Николов. 1018 г., с. 32; Същият. Византийско коварство и българско предателство, с. 80 датира събитието през месец март 1018 г. Според Пл. Павлов и С. Пириватрич Драгомъж отстъпва на Василий II не само Струмица, но и всички укрепления в областта, т.е. целия Струмишки комитат. – вж. Павлов. Драгомъж. – В: Кой кой е, с. 193; Пириватрич. Самуиловата държава, с. 142, 208.
118Златарски отнася пленяването на Йоан Халдея в 1004 г. – вж. Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 290, бел. 4. Николов. Централизъм и регионализъм, с. 183 предполага, че Йоан Халдея е бил хвърлен в някой струмишки затвор, а според Павлов Драгомъж. – В: Кой кой е, с. 193 той е пленен в 996 г. именно от Драгомъж. Накратко за историята на фамилията Халдея вж. у Cheynet. Les généraux byzantins face aux bulgares au temps de Basile II et le destin de leurs familles, с. 350–352.
119Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 290.
120Божилов. Българите във Византийската империя, с. 317 не е напълно съгласен с това твърдение. Според него изразът у Продължителя на Скилица: „τοῦ τῶν Κομχάνων [καυχάνων или καπχάνωω] γένους“ може да се тълкува в смисъл, че от този род някога са излъчвани едни или повече кавхани, но не че той има монополно право над тази длъжност. Повече за институцията на кавхана вж. у Гюзелев, В. Кавханите и ичиргу боилите на Българското ханство-царство. Пловдив, 2007, с. 49–121; Същият. Функциите и ролята на кавхана в живота на Първата българска държава (VII–XI в.). – ГСУ ФИФ, LX, 3, 1966, 131–157.
121За локализацията на крепостите Кардия и Свети Илия вж. Златарски. История, I/2, с. 707.
122Кратка информация за историята на фамилията Диоген вж. у Cheynet. Les généraux byzantins face aux bulgares au temps de Basile II et le destin de leurs familles, с. 349; ODB, 1, p. 627.
123Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България, с. 28 допуска, че Дометиан може да е разбит от Василий II в Солунското поле още преди падането на Воден.
124За преговорите между Василий II и Иван Владислав дуклянският презвитер пише следното: „Но император Василий, като се боял да не би да изгуби властта си, проводил тайно пратеници до Владислав, братовчед на Радомир, чрез които му казал: „Защо не отмъстиш за кръвта на баща си? Приеми от мен злато и сребро, колкото искаш, сключи мир с нас и вземи царството на Самуил, който погуби твоя баща и своя брат. И ако си по-силен, убий неговия син Радомир, който сега седи на престола“. Цит. по: Дуклянски летопис. – В: Тъпкова-Заимова, В. „Българи родом…“. Комитопулите, цар Самуил и неговите потомци според историческите извори и историографката традиция. Второ допълнено и преработено издание. София, 2014, с. 123. Вж. също и Гюзелев, В. Бележки върху историята на България по времето на Комитопулите, царете Роман-Симеон и Самуил и техните наследници (971–1018 г.) – В: Хиляда години от битката при Беласица и от смъртта на цар Самуил (1014–2014). София, 2015, с. 32.
125Според Павлов. Дометиан. – В: Кой кой е, с. 189 тези „много други велможи“ са част от свитата на Дометиан.
126За арменската област Васпуракан вж. ODB, 3, p. 2154.
127Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 286–287.
128Според Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България, с. 29; Същият. Военачалниците на цар Самуил, с. 10 пленяването на втория човек в държавата има пагубни последици за състоянието на България. Неуспехът на Гаврил Радомир да спаси своя кавхан и армията нанася силен удар върху авторитета му. Отслабените позиции на царя съответно водят до насилственото му сваляне от трона само три–четири дни след падането на Мъглен.
129Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 287.
130Овчаров. Кракра Пернишки в битка за България, с. 36.
131Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България, с. 28.
132Гюзелев. Извори 1, с. 53.
133Според Божилов, Ив. Българите във Византийската империя, с. 318 Мелитон не е заловен в Мъглен, а минава на страната на ромеите през 1015 г. заедно с брат си Теодор.
134Павлов. Военачалниците на цар Самуил, с. 12.
135Рънсиман. История на Първото българско царство, с. 182 твърди, че прозвището на едноръкия византиец е Хиротмит, тъй като е с отрязана ръка.
136Гюзелев. Извори 1, с. 53.
137Павлов. Теодор. – В: Кой кой е, с. 643 погрешно допуска, че кавхан Теодор е пленен заедно с братята си в Мъглен.
138Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 287. Ето как Скилица описва реакцията на императора, когато научава каква всъщност е реалната обстановка в България: „А след като разбрал, че Иван е написал писмото с хитрост и коварство и че мисли обратното на това, което обещава, той се върнал пак в България и като опустошил местността около Острово (с. Острово, дн. Арниса в Гърция), Соск (с. Съботско, дн. Ардея, в Гърция), както и Пелагониското поле (Битолското поле в дн. Р. Северна Македония), ослепил всички заловени българи“.
139Според Павлов. Военачалниците на цар Самуил, с. 11 причината за предателските действия на Теодор се коренят в обстоятелството, че след убийството на Гаврил Радомир кавханският род остава верен на Самуиловата и силно резервиран към Ароновата „партия“.
140Гюзелев. Извори 1, с. 53; Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 287 (добавка „гама“). В науката няма единодушно мнение по въпроса, къде точно е локализирана резиденцията на кавхан Теодор. Най-вероятно Ступион се намира край дн. с. Дреново (община Кавадарци) – на 4,5 км от вливането на р. Раец в Черна река, в Р. Северна Македония – вж. Николов. Централизъм и регионализъм, с.184, бел. 328, където са посочени по-старите мнения за идентификацията на крепостта. Всъщност крепостта Ступион е завладяна от Василий II още през есента на 1014 г., но вероятно при преговорите с императора, Теодор получава обещание, че градът ще му бъде върнат. Това обяснява, защо кавханът е убит именно там. – вж. Николов, Г. Н. (Пра)Българската държавна традиция в Самуилова България (краят на X – началото на XI в.). – В: Хиляда години от битката при Беласица и от смъртта на цар Самуил (1014–2014). София, 2015, с. 113–114.
141Пл. Павлов приема, че Иван Владислав не излъчва нов кавхан заради враждата си с кавханския род – вж. История на българите, I, с. 314.
142По въпроса за името на Ивац Дуйчев, Ив. Последният защитник на Срем в 1018 г. – ИИИ, 8 (1960), с. 313, бел. 9 предполага, че то може да бъде славяно-българско умалително от Иван.
143Интересно е твърдението на Пл. Павлов, че скоро след битката при Ключ Ивац става управител на Прилеп. Това становище обаче не намира подкрепа сред изворовия материал. Вж. Павлов, Пл. Цар Самуил – от битката при Ключ до смъртта му в Преспа (29 юли – 6 октомври 1014 г.). – В: Хиляда години от битката при Беласица и от смъртта на цар Самуил (1014–2014). София, 2015, с. 93.
144За съдбата на семейството на Орест Ехмалатос след неговата смърт вж. Cheynet. Les généraux byzantins face aux bulgares au temps de Basile II et le destin de leurs familles, с. 358.
145Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 288.
146История на българите, I, с. 315. Николов. Византийско коварство и българско предателство, с. 83; Същият. Централизъм и регионализъм, с. 144 приема за неубедително обяснението на Скилица, че Ивац от Битоля побягнал в Солун. Авторът счита, че по-естествено изглежда Ивац да се е бил укрил някъде из близките планини, отколкото да е бягал към владенията на императора. Г. Н. Николов поддържа и мнението, че по-вероятно изглежда българският първенец да е преследвал оттеглящата се императорска армия. Вж. също Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 59, където авторите допускат, че ромеите успяват да завладеят само предградието на Охрид и заради това, когато научават за възникналата заплаха в тила им решават да се изтеглят толкова набързо.
147Николов. Централизъм и регионализъм, с. 144.
148За името на планината вж. Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 292, бел. 4; Павлов. Военачалниците на цар Самуил, с. 15. По въпроса с локализацията на Врохот в науката се е утвърдило мнението, че тя се намира някъде в планината Томор  – вж. Златарски. История, I/2, с. 737, бел. 6. Божилов. Българите във Византийската империя, с. 313 допуска възможността Врохот да се намира близо до Девол (при дн. с. Звезда, Корчанско, в Албания).
149Тук става дума за грешка в превода. Копринища не е личен дворец на Ивац, а царска резиденция (ἰά) – срв. Николов. Централизъм и регионализъм, с. 144; Павлов. Военачалниците на цар Самуил, с. 15; Същият. Ивац. – В: Кой кой е, с. 301. Относно значението на името Копринища Пл. Павлов смята, че то свидетелства за наличието на работилница („ергастерия“) за коприна. Оттук се прави изводът, че българите познавали по това време бубарството и развивали това скъпо занаятчийско производство – вж. Николов. Цит. съч., с. 175, бел. 269, където е посочена и литературата относно производството на коприна във Византия.
150Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 292–293.
151Според Павлов. Военачалниците на цар Самуил, с. 16; Същият. Ивац. – В: Кой кой е, с. 301 Ивац може би е син на някоя неизвестна по име Самуилова сестра и съответно племенник на Комитопулите.
152Николов. Централизъм и регионализъм, с. 145.
153Рънсиман. История на Първото българско царство, с. 187 погрешно твърди, че Евстатий Дафномил и Ивац са приети от императора в Преспа.
154Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 293–295.
155Вероятно на по-късен етап Ивац е включен в състава на византийската аристокрация, тъй като В. Н. Златарски смята, че появилият се през 1040–1041 г. на историческата сцена Мануил Ивац е негов син. Повече за живота на Мануил Ивац вж. у Божилов. Българите във Византийската империя, с. 314.
156Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 291; Гюзелев. Извори 1, с. 54.
157Подробно за институцията на ичиргу боила вж. Гюзелев, В. Ичиргу боилите на Първата българска държава (VII–XI в.). – ГСУ ФИФ, LXV, 3, 1971, 123–179; Същият. Кавханите и ичиргу боилите на Българското ханство-царство, с. 123–188.
158Николов. (Пра)Българската държавна традиция в Самуилова България, с. 115.
159Пл. Павлов предполага, че като пръв министър Богдан е „двигателят“ на заговора срещу цар Гаврил Радомир в 1015 г. – вж. Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България, с. 33; История на българите, I, с. 312.
160Гюзелев. Извори 1, с. 54; Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 291. Според Павлов. Военачалниците на цар Самуил, с. 13 Матеица е представител на „партията“ на непримиримите защитници на българската държава и именно поради това е убит от Богдан.
161Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 291; Гюзелев. Извори 1, с. 54.
162За ромейската тема Вукеларион вж. ODB, 1, pp. 316–317.
163Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 298.
164Срв. Божилов. Българите във Византийската империя, с. 347; Златарски. История, I/2, с. 734, бел. 74; Николов. Централизъм и регионализъм, с. 147. Павлов. Военачалниците на цар Самуил, с. 18 смята, че е възможно да става дума просто за съвпадение на имената и за да бъде отличаван от своя съименник, хронистите го назовават с определението „младия“.
165Гюзелев. Извори 1, с. 54; Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 291 (добавка „гама“).
166Изглежда, че именно цар Самуил назначава Николица Млади за началник на царския гарнизон в Скопие – вж. Николов. Централизъм и регионализъм, с. 179; Пириватрич. Самуиловата държава, с. 169, бел. 183.
167Гюзелев. Извори 1, с. 54; Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 291. За значението на титлата „протоспатарий“ вж. у Томов. Византия, с. 455. Срв. със „спатарий“: ODB, 3, pp. 1935–1936.
168Божилов. Българите във Византийската империя, с. 305; Николов. Централизъм и регионализъм, с. 147. Павлов. Военачалниците на цар Самуил, с. 18; Същият. Добромир Млади. – В: Кой кой е, с. 179 се съмнява в това и твърди, че Добромир Млади е бил наричан така от своите съвременници, за да се различава от Добромир Стари.
169Овчаров. Кракра Пернишки в битка за България, с. 36.
170Това сведение кара Павлов. Военачалниците на цар Самуил, с. 18; Същият. Добромир Млади. – В: Кой кой е, с. 179; Същият. Лазарица. – В: Кой кой е, с. 429 да приеме, че Лазарица и Добромир Млади са командири на елитни дружини („тагми“) в царската армия и като такива те са част от столичните военачалници на българските царе.
171Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 292; Гюзелев. Извори 1, с. 55.
172За локализацията на Елемаговата резидения са изказани различни хипотези, тъй като в пределите на ранносредновековната българска държава има две крепости с името Белград – едната на р. Дунав (дн. в Сърбия) и другата на р. Осуми (дн. Берат, в Албания). Спорът е решен в полза на втората локация, благодарение на една интерполация към Историческия свод на Йоан Скилица в ръкописа от cod. Ambrosianus C. 279 inf. от XIV в., в която се съдържа точно описание на града. Текстът гласи следното: „Крепостта Белград пък е трудно достижима и за враговете съвсем недостъпна. Понеже от юг е увенчана със стръмнини, сред които тече и река: Асона се нарича тя. А [само] един вход има към крепостта.“ Именно споменаването на р. Асона (дн. Осуми) е факторът, който спомага за окончателното разсейване на съмнението, че става дума за Белград на р. Дунав. – вж. Николов, Г. Н. Едно сведение за българската история: Ioannes Scylitzes (cod. Ambr. C. 279). – В: CIVITAS DIVINO-HUMANA. In Honorem annorum LX Georgii Bakalov. София, 2004, с. 336–337; Същият. Централизъм и регионализъм, с. 190, където авторът е представил накратко мненията на различните историци. Вж. също и Гюзелев. Българската епопея в двубоя срещу Византийската империя, с. 113; Мутафчиев. История на българския народ, с. 236, където авторите застъпват като трети вариант за местоположение дн. гр. Елбасан в Албания.
173Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 296; Гюзелев. Извори 1, с. 55.
174Стойков, Р. Сигрица и Елемаг са прабългарски имена. – ИПр, 20/6 (1964), с. 66–67.
175Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 296; Гюзелев. Извори 1, с. 55.
176Ангелов, П. България и българите в представите на византийците (VII–XIV век). София, 2011 с. 68.
177Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 296 (добавка „бета“); Гюзелев. Извори 1, с. 55.
178Златарски. История, I/2,  с. 742 вижда връзка между заговора на Елемаг и Гавра за възстановяване на българската държава и нестихващата съпротива на последния свободен български управник в крепостта Срем – Сермон. Това обаче изглежда малко вероятно. Според Ив. Божилов заговорът на Елемаг и Гавра трябва да се разглежда като най-ранната българска проява на съпротива срещу византийската власт – вж. Божилов, Гюзелев. История на средновековна България, с. 395.
179За идентифицирането на владението на Гавра вж. Николов. Централизъм и регионализъм, с. 149, бел. 137 и с. 191.
180Йорданов, Р. С. Заговорът на Елемаг и Гавра през 1019 г. – В: Хиляда години от битката при Беласица и от смъртта на цар Самуил (1014–2014). София, 2015, с. 125; Николов. Централизъм и регионализъм, с. 149. Поради небългарския корен на името на Гавра, някои историци са склонни да приемат, че той не е българин, а представител на византийската трапезундска фамилия Гавра или че е с арменски произход – вж. Йорданов. Цит. съч., с. 125; Николов. Цит. съч., с. 148, бел. 133 и с. 149, бел. 138; Същият. Византийско коварство и българско предателство, с. 86, бел. 55.
181Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 296 (добавка „бета“); Гюзелев. Извори 1, с. 55. Павлов. Гавра. – В: Кой кой е, с. 129 приема, че след залавянето си Гавра е изпратен в Солун, където е осъден и ослепен.
182Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 296 (добавка „бета“); Гюзелев. Извори 1, с. 55.
183Йорданов. Заговорът на Елемаг и Гавра, с. 128; Николов. 1018 г., с. 38, бел. 43; Същият. Византийско коварство и българско предателство, с. 86, бел. 56. В науката битуват два атонски документа (единият от „Св. Пантелеймон“, а другият от Дионисиу), които назовават руския манастир „Св. Пантелекмон“  τοῦ Σφρεντζῆ. Това дава основание на някои историци да допуснат, че след 1019 г. Елемаг, или по-точно Елинаг Францес, става ктитор на манастира. – вж. Божилов. Българите във Византийската империя,  с. 307. За длъжността на катепана вж. Томов. Византия, с. 450; ODB, 2, pp. 1115–1116.
184Пириватрич. Самуиловата държава,  с. 145.
185Дуйчев. Последният защитник на Срем, с. 315 и 320.
186Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 296.
187Повече за Нестонг и византийската фамилия Нестонгос вж. у Божилов. Българите във Византийската империя, с. 76–77; Дуйчев. Последният защитник на Срем, с. 316–318.
188Историците са раздвоени по въпроса, кога е превзет Сирмиум. Базирайки се на сведенията на Скилица, едната част считат, че това става в края на 1018 г., а другата – през пролетта на 1019 г. Аргументирани обяснения по двете позиции вж. у Златарски. История, I/2, с. 743, бел. 101, който защитава края на 1018 г. и Пириватрич. Самуиловата държава, с. 145, който е привърженик на пролетта на 1019 г.
189Ioannes Scylitzes. Historiarum compendium, с. 297. Убийството на Сермон е изрисувано в една от миниатюрите към мадридския ръкопис на Йоан Скилица (Fol. 195r). Подробно описание на сцената вж. у Божилов. Българите във Византийската империя,  с. 185.
190Летопис на Яхъя Антиохийски. – В: Тъпкова-Заимова, В. „Българи родом…“. Комитопулите, цар Самуил и неговите потомци според историческите извори и историографката традиция. Второ допълнено и преработено издание. София, 2014, с. 160.

 

 

 

 

X

Right Click

No right click