Първа българска държава

Последният защитник на Самуилова България

Написана от Тервел Попов
Посещения: 852

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVII, 2019 г.

 

Ahtum sermon03 01След коварното убийство на цар Иван Владислав (1015–1018) под стените на адриатическата крепост Драч (дн. Дуръси в Албания) през февруари 1018 г., българската държава започва да се разпада. Овдовялата царица Мария и патриархът се предават на византийския император Василий II Българоубиец (976–1025). Болярите (ичиргу боилът Богдан, прочутият защитник на крепостта Перник Кракра, Драгомъж, Несторица и много други) се надпреварват да засвидетелстват покорството си пред василевса, за да спасят живота си и да получат високи титли и служби. Престолонаследникът Пресиан, заедно с братята си Алусиан и Аарон търсят убежище в планината Томор (в дн. Албания), но са принудени да сложат оръжие, изтощени от продължителната ромейска обсада. Огнищата на съпротива в албанските планини са унищожени от ромеите едно след друго.1 След като Василий II покорява почти цяла България, сръбските и хърватските земи също признават неговата власт. Само българската област между реките Дунав и Сава с главен град Срем (Сирмиум, дн. Сремска Митровица в Сърбия), управлявана от болярина Сермон, още не е завладяна от василевса поради своята отдалеченост – тя се намира в периферията на българската държава. Според Васил Златарски действията на ромеите срещу Сремската област са през есента на 1018 г.,2 но редица учени (Гюстав Шлюмберже, Васил Гюзелев, Георги Николов и др.) смятат, че това е станало в първите месеци на 1019 г.3 Тяхното мнение е по-правдоподобно, защото византийският автор Йоан Скилица поставя завладяването на Срем след подчиняването на хърватските земи от ромеите.4

Българите свързват съдбата си със Сремската област в твърде ранен период. Още в края на V и началото на VI в. панонските българи като съюзници на гепидите се сражават срещу остготите в района на Сирмиум.5 По-късно Кубер, синът на владетеля на Старата Велика България Кубрат (605–665), е поставен от аварския хаган за предводител на заселените в Сремската област ромейски пленници, наречени по нейно име „сермисиани“.6 Районът на Срем е включен в границите на ранносредновековна България при кан Крум (796–814) или кан Омуртаг (814–831).7 Омуртаг затвърждава властта си на северозапад. През 827 г. негова войска потегля с лодки по Дунав и Драва, прогонва князете на славянските племена тимочани и абодрити и им поставя български управители.8 Както посочват някои автори, властта на българите в Срем и дунавския Белград им дава чудесни възможности за контрол над поречията на Дунав и Тиса на север.9 Василевсът Константин VII Багренородни (913–959) пише, че границата между българи и унгарци в средата на X в. минава по Дунав и посочва местата, докъдето достигат унгарските племена – моста на император Траян (при дн. гр. Дробета-Турну Северин в Румъния), Белград и Сирмиум.10 След унгарските завоевания от началото на същото столетие, България губи част от отвъддунавските си владения, но все пак трябва да се отнесем с резерви към това сведение на Константин VII. Българското царство запазва значителна територия на север от Дунав – дори в началото на XI в. могъщият първенец Охтум (Ахтум, Айтон), потомък на българския управител Глад, владее обширна област от р. Кьорьош на север до Видин и Северин на юг.`11 За принадлежността на Срем към България свидетелства първата грамота (1019 г.) на Василий II, дадена на Българската Охридска архиепископия – сред подчинените ѝ епископии е посочена и Сремската.12 В Българския апокрифен летопис от XI в. Срем е показан като град в българското политическо и етническо пространство. Там пише, че легендарният цар Селевкия „създаде пет града по българската земя“: Пловдив, Срем, Брезник, Средец, Ниш.13 В Монемвасийската хроника (втората половина на X – началото на XI в.), в контекста на византийско-аварските войни от VI – VII в., също се подчертава: „Те [аварите] завзели също и Сирмион, прочут град в Европа, който сега е в [пределите на] България и се нарича Стриом [Срем]“.14

Йоан Скилица пише, че Сермон е „владетел на Сирмиум и брат на Нестонг“.15 Иван Дуйчев смята, че името „Сермон“ е преиначено название на град Сирмиум (грц. варианти „Сирмион“, „Сермион“), пренесено върху личността на велможата, чието лично име е неизвестно.16 В същото време трябва да се каже, че името „Сирмон“ (Syrmon) се среща в латински ръкопис (VIII – IX в.) от Залцбург със славянски и български имена.17 Не е изяснен въпросът с печат, на който има надпис на гръцки език: „Господи, помагай на своя раб, протоспатарий Йоан Ксермон“.18 Не е изключено този византийски сановник да е потомък на българския управител на Сирмиум.19 Според мненията на някои изследователи също така е възможно името на града да се е превърнало във фамилно за представителите на болярския род, който го управлява.20 Затова въпросът за името на българския първенец остава открит.

Сермон отказва да се покори на ромейския император дори след като хърватските владетели, братята Крешимир III (1000–1030) и Гоислав (1000–1020), признават върховенството на василевса.21 Очевидно велможата разполага със значителна военна сила, а главната му твърдина е добре укрепена, защото ромеите не го нападат, а прилагат своето изпитано коварство. Византийският управител на „тамошните области“ Константин Диоген провожда пратеник при Сермон, който да му съобщи под клетва, че ромеят има намерение да се срещне с него и да обсъдят важни въпроси. Ако българинът се бои, двамата да се срещнат при протичащата наблизо река Сава, като всеки бъде придружен само от трима слуги.

Сермон се доверява и приема предложението. Още в началото на срещата, преди да започнат разговора, Константин Диоген изважда скритата в пазвата си кама, промушва българския първенец в хълбока и го убива на място. Явно византиецът разчита на пълната изненада. Поразени от станалото, тримата придружители на Сермон побягват.22 Свидетелство за значението, което има за ромеите отстраняването на сремския управител, е една миниатюра от Мадридския ръкопис на съчинението на Йоан Скилица, изобразяваща сцена с убийството на велможата.23 Тази миниатюра е една от малкото в ръкописа, отразяващи събития от времето на цар Самуил (997–1014) и неговите наследници.

Константин Диоген не губи време. Насочва намиращата се наблизо голяма войска към Срем и се разполага под крепостните му стени. С щедри обещания той склонява жената на убития болярин да му предаде града. Съпругата на Сермон е изпратена в Цариград и омъжена за един от видните столични аристократи. Като възнаграждение за успеха, Константин Диоген е поставен за управител на новозавладяната област.24 За предаването на Срем не трябва да бъде винена само вдовицата на Сермон. Несъмнено в града са останали други велможи, които, лишени от водач, са решили да не продължават съпротивата. Ромеите добре преценяват какво да направят, за да завладеят силната крепост без битка. Както в случая с българския болярин Ивац, който се отбранява от византийската армия в твърдината Пронища (Копринища) в непристъпната планина Врохот в дн. Албания,25 смъртта или пленяването на предводителя довежда до рухването на съпротивителните сили на българите.

Йоан Зонара също отбелязва завладяването на Сремската област, но, за разлика от Йоан Скилица, сведението му е съвсем лаконично: „След като България била подчинена на властта на ромеите, той [Василий II] покорил и хърватските племена, а също и Сирмион“.26

Нестонг, братът на Сермон, приема новото положение и добре се „вписва“ сред ромейската аристокрация. Най-вероятно той е родоначалник на влиятелната византийска фамилия Нестонг, чиито представители заемат високи служби в Империята.27

Независимо че след гибелта на Сермон първенците от Сремската област се предават в замяна на титли и почести, тамошното българско население запазва своя дух на съпротива. Въстанието на Петър Делян от 1040 – 1041 г. започва в далечния Северозапад, в дунавската крепост Белград (там въстаническият водач е провъзгласен за български цар),28 но вероятно и българите от съседния район на Срем се залавят за оръжието. Никифор Вриений пише по повод на въстанието от 1072 г. на българския болярин Георги Войтех, че в бедствено положение също така се намират „Сирмий и земите, лежащи около река Сава“.29 Според някои изследователи това сведение показва обхвата на въстанието на север от гр. Ниш,30 а други смятат, че тук става въпрос за унгарско нашествие, опустошило северозападните български предели.31 Българите от Сремската област са на „фронтовата линия“ във византийско-унгарските войни и страдат от разоренията, вършени от враждуващите армии.32

Несъмнено Сермон е един от най-упоритите защитници на българската независимост, редом с болярите Ивац и Николица, които в планините се съпротивляват на настъпващите ромейски войски. Дори областта на сремския управител в далечния Северозапад не избягва трагичната участ на България, покорена от Василий II Българоубиец след 40-годишен византийски военен натиск. Поради своята отдалеченост Сремската област е една от първите византийски територии, в която българите налагат определен контрол (заедно с гепидите), и последна от земите на ранносредновековното Българско царство пада под ромейска власт.

 

1Ioannis Scylitzae. Synopsis Historiarum. Rec. Ioannes Thurn. – Corpus Fontium Historiae Byzantinae. Vol. V. Berolini et Novi Eboraci, 1973, 357 – 364 [=ГИБИ VI София, 1965, 290 – 296].
2Златарски, В. Н. История на българската държава през средните векове. Т. I. Ч. 2. Второ фототипно издание. София, 1994, с. 788.
3Schlumberger, G. L' Epopee Byzantine a la fin du dixieme siecle. P. II. Basile II le Tueur de bulgares. Paris, 1900, p. 416; Гюзелев, В. Българската епопея в двубоя срещу Византийската империя в края на X – първите две десетилетия на XI в. – В: България, 681 – 1981. София, 1981, с. 113; Николов, Г. Н. Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (края на VII – началото на XI в.). София, 2005, с. 150.
4Ioannis Scylitzae. Synopsis Historiarum, p. 365 [=ГИБИ VI, с. 296].
5Paili. Historia Romana. – Monumenta Germaniae Historica (MGH). Berolini, 1879, p. 124 [=ЛИБИ I, с. 410]; Magni Felicis Ennodi. Opera. Rec. Fridericus Vogel. – MGH . Vol. VII. Berolini, 1885, p. 205 [=ЛИБИ I, с. 299]; Cassiodori Senatoris. Variae. Rec. Theodorus Mommsen. – MGH. Berolini, 239 – 240, 252 [=ЛИБИ I София, 1958, 306 – 307].
6Lemerle, P. Les plus anciens recueils Miracles de Saint Demetrius et la penetration des Slaves dans les Balkans. Vol. I. Le texte. Paris, 1979, p. 228 [=ГИБИ III София, 1960, с. 159].
7Павлов, П. Някои бележки за българската власт отвъд реките Тимок и Морава (края на VII – средата на IX век). – В: Българско царство. Сборник в чест на 60-годишнината на доц. д-р Георги Н. Николов. София, 2018, с. 310.
8Annales Fuldenses sive annales regni francorum orientalis. Rec. Fridericus Kurze. – Scriptores Rerum Germanicarum. Hannoverae, 1891, p. 25 [=ЛИБИ II София, 1960, с. 42].
9Павлов, П. Политическото наследство на Аварския хаганат и българските владетели (IX – XI в.). – В: Проблеми на прабългарската история и култура 3. Шумен, 1997, с. 61.
10Constantinus Porphyrogenitus. Vol. III. De thematibus et De administrando imperio. Rec. Immanuel Bekkerus. – Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae (CSHB). Bonnae, 1840, 173 – 174 [=ГИБИ V София, 1964, 214 – 215].
11Legenda maior. – Sancti Gerardi episcopi Chanadiensis. Scripta et acta. Opera et studio Ignatii Comitis de Batthyan, episcopi Transylvaniae. Albo-Carolinae, 1790, 318 – 324 [=ЛИБИ V/1 София, 2001, 9 – 12]. Anonymi Belae Regis Notarii. Historia Hungarica de septem primis ducibus Hungariae. – Scriptores Rerum Hungaricarum. P. I. Cura et studio Ioannis Georgii Schwandtneri. Vindobonae, 1766, p. 12 [=ЛИБИ V/1, с. 25].
12Иванов, Й. Български старини из Македония. Фототипно издание. София, 1970, с. 554, № LXVII.
13Тъпкова-Заимова, В. Милтенова, А. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България. София, 1996, с. 197, 201.
14Chronicon Monembasiae. – ГИБИ VI, с. 69.
15Ioannis Scylitzae. Synopsis Historiarum, p. 365 [=ГИБИ VI, с. 296].
16Дуйчев, И. Последният защитник на Срем в 1018 г. – В: Дуйчев, И. Проучвания върху средновековната българска история и култура. София, 1981, 31 – 33.
17Гюзелев, В. Извори за средновековната история на България (VII – XV в.) в австрийските ръкописни сбирки и архиви. Т. 2. София, 2000, с. 30.
18Дуйчев, И. Цит. съч., с. 30; Божилов, И. Цит. съч, с. 76; Андреев, Й. Лазаров, И. Павлов, П. Кой кой е в средновековна България. Исторически справочник. София, 1994, с. 337 (П. Павлов). Що се отнася до т. нар. златни „монети“, приписвани на Сермон (Schlumberger, G. L'Epopee II, 417 – 418), Тодор Герасимов прави извод, че те са късни фалшификати и разчита името върху тях не като „Зермон“, а като „Зерниос“ - Герасимов, Т. Мнимите златни монети на българския военачалник Сермон. – Известия на археологическия институт XXIV (1961), 97 – 101.
19Андреев, Й. Лазаров, И. Павлов, П. Цит. съч., с. 337.
20Пак там, с. 337.
21Ioannis Scylitzae. Synopsis Historiarum, p. 365 [=ГИБИ VI, с. 296]; Horvat, R. Povjest Hrvatske. Petrinja, 1904, s. 76; Sisic, F. Pregled povjesti hrvatskoga naroda od najstarjih dana do 1 decembra 1918. Kn. I. Zagreb, 1920, s. 115.
22Ioannes Scylitzae. Synopsis Historiarum, 365 – 366 [=ГИБИ VI, 296 – 297].
23Божилов, И. Българите във Византийската империя. София, 1995, с. 185, № 41.
24Ioannis Scylitzae. Synopsis Historiarum, p. 366 [=ГИБИ VI, с. 297].
25Ioannis Scylitzae. Synopsis Historiarum, 360 – 364 [=ГИБИ VI, 292 – 295].
26Ioannis Zonarae. Epitomae Historiarum. Ex rec. Mauricii Pinderi. T. III. – CSHB. Bonnae, 1897, p. 567 [=ГИБИ VII, с. 190].
27Дуйчев, И. Цит. съч., 34 – 35; Божилов, И. Цит. съч., 75 – 77, 336 – 345.
28Ioannis Scylitzae. Synopsis Historiarum, p. 409 [=ГИБИ VI, с. 302].
29Nicephori Bryenii. Historia. – ГИБИ VII, с. 115.
30Ангелов, Д. Чолпанов, Б. Българска военна история през средновековието (X – XV век). София, 1994, с. 77.
31Димитров, Х. Българо-унгарски отношения през средновековието. София, 1998, с. 96.
32Пак там, 95 – 104.

 

X

Right Click

No right click