Втора българска държава

„За да бъде между нас чисто приятелство и съвършено чиста любов“: България и Дубровник в оризмото от 1230 г. и договора от 1253 г.

Написана от Виктор Петров
Посещения: 574

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XIX, 2020 г.

 

Увод

 

1Много бързо след своето създаване Втората българска държава успява да се наложи като първостепенна сила в югоизточната част на европейския континент. Причините за възхода ѝ се дължали главно на целеустремената експанзионистична политика, водена от първите Асеневци, чийто зенит бил достигнат по време на управлението на цар Иван Асен II (1218–1241). Именно през неговото царуване България най-накрая съумява след славните времена от епохата на Крумовата династия и Комитопулите да се утвърди отново като безспорен регионален хегемон. Така за кратък период през българската държава минавали всички невралгични пътища, по които се осъществявал основният международен търговски поток на Балканите. Благодарение на това значително бил разширен кръгът на държавите и формациите, с които установило взаимоотношения Българското царство. Освен със съседните му Византийска империя и нейните рудиментарни образувания след 1204 г. (Никея, Епирско-Солунското деспотство и Трапезунд), Латинската константинополска империя, Сръбското и Унгарското кралство, Кумания (Дешт-и Кипчак – „Кипчакската степ“), то влязло в преки контакти с Римската църква, Неаполитанското кралство, руското Галицко княжество, търговските републики Венеция и Генуа, монголо-татарската Златна орда, а дори и с Мамелюкския султанат в Египет1. Сред изброените страни бил включително и далматинският град-държава Дубровник. Настоящият текст е посветен точно на официалното установяване и развитието на търговско-икономическите и политическите взаимоотношения между България и Дубровнишката република (на лат. Respublica Ragusina – Република Рагуза) през втората четвърт на XIII в. За тази цел в следващите редове ще бъдат разгледани „Дарствената грамота на цар Иван Асен II, дадена на Дубровник и неговите търговци“ през 1230 г. и „Договорът на цар Михаил II Асен с Дубровнишката република“ от 1253 г., като съответно ще се разгледат какви са били причините, довели до съставянето на двата документа, ще бъде направен опит да се очертаят приликите и разликите между тях, и не на последно място, ще се анализират какви са били ползите и изгодите за всяка от страните-съдоговорителки. Преди това обаче ще бъде направен кратък обзор на търговско-икономическото състояние и развитие на България и Дубровник през посочения период, за да се изгради предварително една по-широка представа у читателите за развоя на тези процеси, а и този екскурс несъмнено ще бъде полезен при разглеждането на въпросните средновековни документи, обект на настоящото изследване, които основно регламентират режима на извършване на търговска дейност в българската държава или в Дубровнишката комуна при пребиваването на търговци от едната страна на територията на другата.

 

Търговско-икономическо положение на Втората българска държава

 

В резултат на византийското владичество във възобновеното Българско царство като характерен белег на вътрешната търговия през XIII–XIV в. се наложил стоково-паричният обмен2. За съжаление, началото на собственото българско средновековно монетосечене е въпрос, който все още не е напълно изяснен в историческата наука. Първият български владетел, който официално получил правото да сече монети със собствен лик бил цар Калоян (1197–1207), вследствие на сключената през 1204 г. уния с Римската църква. От неговото царуване обаче все още не са открити домашни монети. Такива липсват и от управлението на неговия наследник цар Борил (1207–1218). Затова е прието, че за първи път те се появяват през управлението на цар Иван Асен II. Това отдавна утвърдено мнение в медиевистиката беше разколебано едва през 1970 г., когато чешкият нумизмат Евгени Похитонов публикува няколко медни монети, принадлежащи по негова оценка на цар Теодор-Петър (1185–1190; 1196–1197)3. Появата на собствено монетосечене, естествено, съвсем не означавало, че от употреба са излезли чуждите монети, използвани до този момент. Даже напротив, характерна особеност за този период е, че в пределите на България и съседните ѝ страни са циркулирали предимно имитации на византийската перпера, чиято направа била прерогатив на съответните официални власти. Дори е изчислено, че за времето от края на XII до средата на XIII в. 80% от монетната маса открита на Балканите е съставена от имитационни монетосечения4. Оскъдният брой домашни пари, запазени от времето на Иван Асен II, всъщност показва, че първоначално монетосеченето е имало по-скоро престижен  и пропаганден характер, а не че е било извършвано с оглед нуждите на търговията5. Монетосеченето в българските земи постепенно нараснало през втората половина на XIII и особено през XIV в. До наши дни са достигнали най-голям брой монети от времето на Шишмановци. Големият брой български монетни находки от XIV в. говорят за укрепнал вътрешен пазар. За това свидетелстват монетите с полуизтрита в резултат на засилена циркулация повърхност. Такива монетни находки са открити в много български градове и села6. От чуждестранните монети през XIII–XIV в. преобладаващи са византийските, венецианските, генуезките, дубровнишките, сръбските и турските. През същия период в черноморските градове-пристанища била въведена и специална местна валута, приемлива за всички участници в презморската търговия7.

2Развитието на вътрешната търговия в средновековна България през този период е свързано и с отделянето на търговския от производителния труд8. Резултат от този процес е обособяването на самостоятелно търговско съсловие, което изпълнява функцията на посредник между производителите и пазара9. Доказателство за съществуването на посредници-прекупвачи се открива в договора на цар Михаил II Асен (1246–1256) с Дубровник от 1253 г. Там се споменава за български търговци, наречени купци, които посещавали града10. Разделянето на труда, не само че тласнало напред развитието на стоковото производство, но и довело до създаването на обособен слой от занаятчии. В Мрачката грамота на цар Иван Александър (1331–1371) от 1347 г. те се обозначават с термина технитари (от гр. дума τέχνη – изкуство, умение, майсторство, занаят)11. На вътрешния пазар занаятчията в повечето случаи не се ползвал от нуждите на търговеца-посредник, а сам продавал собствените си изделия предимно в своята работилница, съчетаваща и функциите на магазин – т.нар. ергастерия (дюкян). Свидетелство за това са археологическите находки, които говорят за съсредоточаването на производството и продажбата на един и същ занаят на една и съща улица-тържище12. Обикновено работилницата – магазин била семейно предприятие, разположено на първия или приземния етаж на жилището, на втория се намирали жилищните помещения, а таванът бил използван за склад. Това обаче не било често явление и понякога, най-вече поради финансови причини, се налагало еснафите да наемат помещения за своите занаятчийници предимно от държавата, църквата и манастирите или от частни лица. Дали технитарите в средновековна България са имали собствени занаятчийски сдружения (гилдии) е въпрос, на който все още не може да се даде категоричен отговор. Косвено доказателство за съществуването на такива организации или поне наченки на професионални сдружения е гореспоменатият факт, че в много български градове, като например Търновград и Червен, занаятчиите с еднакви професии (ковачи, златари, грънчари, стъклари, кожари, хлебари и др.) са живеели в отделни квартали, на едни и същи улици-тържища13. Подобна е била и ситуацията във Византийската империя, за която обаче има преки данни, че константинополските занаятчии и търговци са се обединявали в производствено-търговски съюзи – корпорации, а държавата установявала критериите за качество на изделията, обема на производство, цените, мерките за тегло и дължина, както и времето за търгуване14. Сходства може да се търсят и с рударите от Ново Бърдо (в дн. Косово), които учредили свое собствено професионално сдружение (цех), наричано в сръбските извори дружина, и създали в началото на XV в. с помощта на официалните сръбски власти устав на организацията – т.нар. Рударски закон, чрез който строго регламентирали своята дейност15.

Най-стабилният пазар за средновековното занаятчийство представлявала външната търговия – пише в своята книга за средновековния български град през XIII–XIV в. Дмитрий Поливянний – и само стимулираното от нея постоянно и нарастващо търсене би могло да предизвика бърз подем в развитието на занаятите. По всяка вероятност българското занаятчийско производство, изключвайки може би кожарството и кожухарството, било ориентирано към задоволяване преди всичко на вътрешните потребности на града и частично на неговия селски хинтерланд. Тази вътрешна насоченост обуславя и тяхното относително бавно развитие.“16 Становището на руския учен за развитието на средновековните български занаяти може да бъде прието, но с известни резерви. В този смисъл уместно би било да се приеме за правдоподобно и извършеното от Д. Поливянний условно разделяне на отраслите от занаятчийското производство в българските градове на две големи групи: 1) занаяти, свързани със задоволяване потребностите на държавата, църквата и магнатите; 2) занаяти, свързани със спецификата на градския начин на живот и насочени към задоволяване на основните потребности на широките слоеве от градското население17.

През XIII–XIV в. вътрешният търговски обмен продължавал да се осъществява, както в предходните периоди, на редовни седмични пазари в градовете и край манастирите, които в домашните извори носят названието търг18. На тях търговците и дребните стокопроизводители (предимно земеделци и занаятчии) продавали и купували всякакви зърнени храни, продукти за всекидневни нужди, всякакъв добитък, фураж, дървен материал, занаятчийски, железарски и дърводелски изделия, рогозки, хартия и пр.19 По време на големите религиозни празници в градовете и селата традиционно се организирали панаири20, които се превръщали в средища на търговията под опеката на местната или държавата власт. На тях пристигали и чужди търговци, които поучавали право да предлагат стоките си, след като заплатят съответните такси. През разглеждания период българският пазар бил много раздробен и обхванат в гъста мрежа от вътрешни митнически бариери, наложени от централната и местната власт. Такси били налагани при преминаването на стоките през клисури, мостове, бродове на реки, а също и при излагането им на тържищата21. Този вид митническа система очевидно не е била някакво нововъведение от страна на българската управа, а е заимствана от Византия22, защото именно там може да бъде открита подобна система за облагане на стоките с мито23. В империята с вътрешни мита се заплащало правото за пренасяне на стоката, правото за излагане на стоката на пазарите и правото за покупко-продажба на стоката, плащано обикновено половината от купувача, половината от продавача24. Но нито многобройните пазарни такси, нито някакви други пречки могли да спрат търговската дейност на дребните стокопроизводители от града и селото на тържището, защото за тях било нужно не само да си набавят необходимите продукти и изделия, но и да се снабдят с пари за изплащане на паричните данъци.

За развитието на външната търговия на средновековна България през посочения период спомогнало най-вече нейното средищно положение, защото именно през земите ѝ преминавали едни от най-важните римски пътни артерии на Балканския полуостров. Според своето направление пътищата, които минавали през Балканите и по които се осъществявал основния търговски поток, се разделят на меридионални (от север на юг), хоризонтални (от запад на изток) и диагонални (от северозапад на югоизток и от североизток на югозапад). Един от най-известните меридионални маршрути бил Via Pontica, който минавал покрай бреговете на Черно море. Той започвал от Тулица (дн. Тулча, Румъния), продължавал през редица важни пристанища като Варна, Месемврия (дн. Несебър), Анхиало (дн. Поморие), Созопол и др., и достигал до византийската столица Константинопол. От хоризонталните пътища с най-голямо значение бил Via Egnatia, който започвал от Драч (Дирахиум; дн. Дуръси, Албания), преминавал през Солун и отново достигал до Цариград. Голяма била и ролята на т.нар. Диагонален път (Via Diagonalis), известен благодарение на чешкия историк К. Иречек (1854–1918) още като Via militaris, който тръгвал от Белград (на р. Дунав), минавал през Ниш – Средец (дн. София) – Пловдив – Адрианопол (дн. Одрин, Турция) и завършвал в Константинопол25.

Не на последно място, трябва да се обърне внимание и на факта, че през този период, както Ив. Билярски отбелязва, „[…] България навлиза в рамките на една обща тенденция, характерна за почти всички държави от региона и изобщо от Леванта. Това е постепенното, почти тотално отстраняване на местните търговци от международната търговия в полза на представителите на италианските морски републики (преди всичко Венеция, Генуа, Дубровник [sic], Пиза), като в определена степен това се отнася и за вътрешния обем в границите на отделните държави.“26

 

Търговско-икономическо състояние на Дубровник
през първата половина на XIII в.

 

След унищожаването на Византия през 1204 г. от рицарите-кръстоносци и образуването на нейно място на т.нар. „Латинска империя на Романия”27, България по обясними причини ориентирала външната си търговия главно към новата господарка на моретата и носителка на талосократията (морското могъщество) Венеция. Но тъй като Републиката на Сан Марко28 търгувала основно по море, за осъществяването на търговския обмен във вътрешността на полуострова тя използвала посредничеството на дубровничани. Установяването на венецианската власт в Дубровник станало през 1205 г. в резултат на събитията, разразили се по време на „нечестивия“29 Четвърти кръстоносен поход30. Така градът на св. Власий31, както и останалите градове по далматинското крайбрежие, станал част от състава на т.нар. „Венецианска Романия“32. Още през лятото на 1205 г. в града бил назначен венециански ректор (на лат. rector)33, а заедно с него били изпратени и венециански пълномощници, които пряко контролирали търговската политика на Дубровник. Така под венециански натиск Дубровнишката република трябвало да преустанови до голяма степен морската си търговия на юг от Отрантския проток34 и да се ориентира главно към сухопътната трансгранична керванна търговия във вътрешността на Балканския полуостров. Тази преориентация на търговската активност обаче дала голямо преимущество на Дубровник, защото градът бил разположен близо до най-удобния път от далматинското крайбрежие към вътрешността на Балканите по поречието на р. Неретва35. Това положило основите на икономическия просперитет на Рагуза, която през следващите векове се превърнала в основен икономически фактор в Далмация и в основен посредник на суровини (зърнено-житни култури, кожи, восък, сребро и др.) между Балканите и Апенинския полуостров36. Именно последният факт даде възможност на един от най-изтъкнатите френски историци на XX в. – Фернан Бродел (1902–1985), да нарече Дубровник „перлата на Адриатика37.

3Рагузанци осъществявали търговско-икономическите си контакти с България главно по суша откъм Южна Босна и Сърбия или през Северна Македония38. За тази цел те използвали няколко основни маршрута, по които можели да се придвижат до българските земи за около 15–20 дни. Първият започвал по пътя през Връхбосна (дн. гр. Саравево, Босна и Херцеговина) – Вишеград – Добрун – Ужице – Градец (Чачак) – Крушевац – Скоколица (Скоко баня) – Козел (Кожеля) и завършвал в Бдин (дн. Видин)39. Оттам се осъществявала връзка с особено важния за керванната търговия на дубровничани Крайдунавски път, който осигурявал достъп до Черно море. Той започвал от Белград, минавал през Браничево – Видин – Никопол – Дръстър (дн. Силистра) – Облучица (дн. Исакча, Румъния) и завършвал в дунавските устия40. Третият възможен маршрут за проникване в българските земи бил през Оногощ – Бръсково – Звечан (Митровица) – Трепча – Бръвеник – Топлица (Куршумлия) – Прокупле – Ниш – Свърлиг – Кутловица (дн. Монтана) – Вратица (дн. Враца) – Плевен – Търновград – Велики Преслав – Мадара – Венчан – Овеч (при дн. гр. Провадия) – Девня – Петрич (Гара Разделна) – Варна41.

Обикновено един дубровнишки керван не надхвърлял 30–40 товарни животни (главно мулета), като начело на всеки конвой стоял специален старейшина, наричан примикюр. За придвижване през труднопроходимите планински участъци те използвали услугите на местното население, предимно от влашки произход. Керванната търговия била улеснявана и от възникването на дубровнишки колонии в по-големите балкански градове, в които дубровнишката управа назначавала свои представители (консули)42.

5Нерядко се прибягвало и до услугите на корабоплаването43, когато се налагало транспортирането на големи количества зърнено-житни култури от или до пределите на българската държава, понеже морският търговски транспорт бил винаги по-бърз и по-евтин при превозването на едрогабаритни товари, но скоростта и сигурността на пътниците зависели от пътя и размера на кораба44. Износът и вносът на стоки по Via Maris съответно се осъществявал през двата главни черноморски пристанищни центъра Варна и Месемврия. Търговските кораби традиционно били по-широки и с по-високи бордове от военните галери, за да побират по-голям товар. Най-често те били едномачтови с едно платно (триъгълно или четириъгълно) и били познат под различни имена в различните географски райони: коги, клинкери, коки, нава и караки45. Търговската флота обикновено плавала недалеч от бреговата ивица на разумно разстояние, при което сушата била ясно видима за екипажа – т.нар. каботажно плаване (от пристанище на пристанище и от остров на остров), защото плаването в открити води, където резките промените в метеорологичните условия понякога били непредвидими (особено трудни те ставали между ноември и февруари, когато поради зимните условия морските комуникации с малки изключения временно се преустановявали)46, било изключително опасно за повечето от тогавашните модели кораби. Освен това близостта до бреговете давала възможност за по-лесно снабдяване с хранителни и водни запаси, тъй като корабите се товарели максимално със стока, а и запазването на водата прясна по онова време бил сериозен проблем за мореплавателите47. Но не само морските вълни и бури представлявали пречка за спокойното придвижване по вода. В моретата, особено по южното крайбрежие на Балканския полуостров, върлували вездесъщите пирати48, дебнещи международните търговски кораби, които нападали при първа възможност. Изворите са засвидетелствали редица българи, занимаващи се с това поприще, при това често пъти доста далеч от родните им места. Сред тях изпъкват имената на двама пирати-българи, плячкосвали дубровнишки кораби през първата четвърт на XIV в.: Кране (Crane Bulgarius) и Кравен (Craven bulgarium)49. В крайна сметка обаче съществуващите опасности по време на път (било то по суша или по вода) не могли да спрат жадните за печалба дубровнишки търговци и техните колеги от други страни. Красноречиво за този факт говорят думите на Кр. Гагова: „Усиленото търсене и високите цени оправдават рисковете на дългите и обикновено мъчителни пътувания.“50

 

Дубровнишката грамота на цар Иван Асен II от 1230 г.51

 

6Битката при Клокотница от 9 март 1230 г. променила драстично политическото статукво в Европейския югоизток. Епирско-Солунската империя била унищожена, а нейните територии – присъединени към българската държава, която се утвърдила като най-голямата и могъща сила в региона. В това отношение Д. В. Димитров много точно констатира, че управата на Рагуза внимателно следяла случващите се събития на Балканите и бързо се преориентирала към новия регионален хегемон, който контролирал значителна част от крайбрежията на полуострова, в това число и участъка от Адриатика, където бил разположен важният за дубровничани пристанищен град Драч. Освен това с постигнатото териториално разширение Българското царство контролирало всички сухоземни пътища към Константинопол и на практика се превърнало в държавата с най-обширен пазар на Балканския полуостров – икономическо обстоятелство, което го превръщало в още по-примамлива хапка за търговците на далматинския град52.

Първият документ, който официално регламентирал българо-дубровнишките стопански взаимоотношения, била грамотата на цар Иван Асен II, издадена за Дубровник и неговите търговци, непосредствено след Клокотнишката битка, през 1230 г. Въпросната грамота е вътрешен едностранен държавно-правен дарствен акт от типа на оризмото53, издаден от царя по молба (?) на дубровнишките търговци. Това оризмо обаче е имало характера на временно административно разпореждане, което означава, че направените отстъпки в него са били временни и е можело да бъдат отменени или коригирани по всяко време54. Въпреки този факт грамотата дарявала дубровничани със значителни комерсиални привилегии и фискален имунитет, без да има каквито и да било насрещни задължения55.

Coin Trachy of Tsar Ivan Asen IIЗа съжаление, в текста на Иван-Асеновата повеля липсват датата и мястото на издаването ѝ. По отношение на датировката на документа в историческата наука се е наложило становището тя да бъде отнасяна приблизително по същото време, когато Иван Асен II издава Ватопедската грамота (някъде през месец април 1230 г.), най-вече поради съществуващите редица структурни сходства между двете грамоти, които съответно подсказват, че разликата между тяхното публикуване не е била твърде голяма56. Що се отнася до местоиздаването, бележитият български медиевист Васил Златарски (1866–1935) допуска, че въпросната грамота е била издадена в Драч по време на пребиваването на Иван Асен II в града57. Неговото становище е наистина примамливо, но е напълно произволно. Не е изключено тя да е била съставена в царската канцелария в Търновград и да е връчена на дубровничани лично от царя именно в българската столица. Естествено, остава възможността тя да е била изготвена много по-рано и съответно Иван Асен да я е носил със себе си в Драч. Като трети вариант остава възможността актът да е бил съставен в царската престолнина и оттам чрез пратеници да е бил предаден на дубровничаните в Драч. А що се касае до материята на документа, грамотата е съставена върху специален лист хартия, изработена от памук и наречена бомбицин (charta bombycina), с големина 24×14,3 см58. Текстът от своя страна е написан в курсив на кирилица с черно мастило.

Изтъкнатият изследовател Иван Дуйчев (1907–1986) допуска, че за образец при съставянето на Иван-Асеновото оризмо са послужили по-ранни епирски грамоти, отпуснати също за  адриатическия град59, а според стопанския историк Иван Сакъзов (1895–1935) навярно са използвани и дарствените грамоти на сръбските владетели60. Много сходна обаче е приликата на Иван-Асеновото оризмо и с грамотата на босненския бан Кулин (1180–1204), издадена в полза на дубровничаните през 1189 г.61 Разбира се, не е изключено като образци да са послужили и някои византийски грамоти от XII в., издадени за италианските търговски републики Венеция, Генуа и Пиза62.

Между 1230 и 1817 г. оризмото се е съхранявало в Дубровнишкия държавен архив. Със сигурност копие от документа се е пазило и в българската царска канцелария, но по ред причини то не е достигнало до нас. През 1836 г. руският вицеконсул в Дубровник Йеремия Гагич предал грамотата на Руската академия на науките в Санкт Петербург, където се съхранява и до днес в Ръкописния отдел на библиотеката ѝ (сигнатура 4.5.5)63. Интересен факт, свързан с царската повеля, е че на 29 юни 2017 г. тя беше увековечена с паметна плоча, издигната в днешен Дубровник, като на откриването присъстваха лично българският министър-председател Бойко Борисов и кметът на града Мато Франкович. Това събитие съответно нареди Дубровнишката грамота в класацията на редките случаи, когато средновековен официален акт е получил свой паметник.

В типичен за духа на епохата стил оризмото започва и завършва с кръстен знак (†), чрез който се цели символичното призоваване на Бога (invocatio symbolica) като свидетел на съставения акт. Главната цел на този символ в даден официален документ е да се измоли Божията помощ за спазване на записаното волеизявление. Именно чрез помощта на кръста се е смятало, че повелите, записани в даден документ, ще бъдат святи и неприкосновени и съответно ще възпрат всеки, целящ тяхното нарушаване, под угрозата от чакащо го в противен случай Божие наказание. Още в началото на Дубровнишката грамота търговците от Рагуза са наречени „обичани и всеверни гости64 на царството ми“. Това може да се тълкува като сигурен белег, че търговският обмен между Българското царство и Републиката на Св. Власий датира още от преди издаването на въпросното оризмо и че дубровнишките търговци са били отдавна познати на българския пазар като хора, продаващи качествени стоки65.

По силата на тази царска повеля дубровничани получават голямата привилегия да извършват търговски операции безпрепятствено и безмитно във всички области на страната, включително и в градовете, в тържищата и из клисурите66. Тази регламентация е несъмнено доказателство за съществуването на гъста митническа бариера във вътрешността на средновековна България и за факта, че централната власт е имала правото да освобождава отделни личности от заплащането на подобни задължения. По същество съдържанието на грамотата ощетява не само зараждащото се местно търговско съсловие, но и държавната хазна. Според Петър Ангелов очевидно „това е била цената, която е трябвало да се плати, за да се оживят външнотърговските контакти на българската държава след неуспешното управление на цар Борил67. На практика тази безмитна търговия, въпреки че уврежда до известна степен държавния фиск, е от полза за българските управници и производители, защото чрез посредничеството на Дубровник и неговия покровител – всесилната Венецианска република, се помага на българските стоки да станат познати и търсени и в други страни. „Очевиден е стремежът на българския цар – заключва Д. В. Димитров – да стимулира чрез посредничеството на дубровничаните вносната, износната и транзитната търговия в своите владения, като по този начин катализира вътрешно- и външнотърговския стокооборот, а чрез него и местното производство.“68 В този контекст Дубровнишката грамота от 1230 г. с право би могла да се разглежда като опит за реализация на българските стоки извън пределите на България.

8По всяка вероятност дубровнишките търговци са били снабдени от българските власти със специални отличителни знаци (каквато е била практиката в България, установена още от времето на хан Тервел (700–721)69) като например хартиен документ, печат, метална плочица или дървена дъсчица по подобие на въведения почти по същото време в Монголската империя специален паспорт – пайцза, издаван предимно за чуждестранните търговци, но също и за държавните чиновници, и гарантиращ свободното им придвижване из необятните краища на степната държава. Може би са били снабдени и с други идентифициращи пособия, за да се предотвратят евентуални измами и фалшификации.

Привилегията, дадена на дубровничани в оризмото, да се движат свободно в пределите на царството, несъмнено им е давала и възможността да живеят за постоянно в него, а това пък съответно им е позволявало да положат основите по изграждането на бъдещите си търговски колонии (фактории) в България. В помощ на тази хипотеза се явява и информацията, съдържаща се в договора от 1253 г., за която обаче ще стане дума по-надолу в частта, посветена на въпросната спогодба.

Оризмото е несъмнено важен исторически извор както за търговските връзки, които българският владетел установява подир битката при Клокотница, така и за териториалния обхват на Българското царство по това време, тъй като в него са изброени подвластните на царя градове и области (хори)70: Бдин, Браничево, Белград, Търново, цялото Загоре71, Преслав, Карвунската област72, Крънската област73, Боруйската74, Одрин, Димотика, Скопската област, Прилепската, Деволската област75, Арбанаската земя76 и Солун77. Вероятно една от причините, наложила тяхното отбелязване в такъв тип документ, е териториалното разширение на България за сметка на Епирско-Солунската империя, извършено малко преди издаването на царската повеля78. Така на базата на това изброяване могат да се проследят границите на българската държава към момента, в който грамотата е създадена. Иван Божилов обаче много прозорливо констатира, че сред изброените в Дубровнишката грамота градове и области липсват важни търговско-административни центрове като Ловеч, Дръстър, Овеч, Шумен, Черноморието на юг от Варна вкл.; Средец, Ниш, Мелник, Сяр; както и Филипопол (дн. Пловдив). Така възниква основателното питане: това пропуск ли е или пък става дума за градове, които са били „затворени“ за дубровнишките търговци? Първата възможност, според Ив. Божилов, като че ли е по-вероятна, защото се подкрепя от договора от 1253 г.79

В заключителната част на текста се съдържа информация за санкцията, която грози всеки, който наруши царската повеля и закона за митото80: „Който ли пък им напакости [на дубровничани – б.а.] в каквото и да било в клисурите или в тържищата, или където и да било против закона за митото, то да се знае, че той е противник на царството ми, и не ще има милост, но голям гняв ще изтърпи от царството ми“. Именно на основата на последното сведение може да се заключи, че в българската държава по това време вече е имало действащ закон за търговията, който е регулирал търговската дейност и митническите такси. Що се отнася до гаранциите за личната неприкосновеност и имотната сигурност на търговците, отбелязани в оризмото, чрез тях централната власт е целяла да засили контрола си над пътищата, осигурявайки по този начин по-голяма безопасност от разбойнически нападения. През Средновековието външната търговия е била изложена на постоянни рискове поради крайната несигурност на пътищата и поради необходимостта да се преминават значителни разстояния по суша и по море със средствата на тогавашния транспорт81. Разбира се, превантивните мерките на средновековните владетели82 осигурявали известно покровителство и защита на чуждестранните търговци, но въпреки това рисковете, опасностите, обирите и нападенията не могли да бъдат премахнати и спъвали до голяма степен редовния трафик на външната търговия – това особено е важало за българските земи, които били не само по-отдалечени, но и сравнително по-мъчно достъпни за западноевропейските търговци83.

7

В дъното на грамотата е поместен собственоръчният (?) подпис  на владетеля, написан със специално червено мастило, използвано само от царете – киновар, и придружен от два кръстни знака: „† Асен, цар на българите и гърците. †“. Промяната в титулатурата на Иван Асен II несъмнено е отзвук от апотеоза на Българското царство, настъпил мигновено след Клокотнишката битка, и свидетелства пряко за нарасналото самочувствие на българския владетел след бляскавата му победа над епирско-солунския император Теодор Комнин Дука (1215–1230)84. За съжаление, в долния десен ъгъл на грамотата липсва сравнително голямо парче хартия. Именно поради повредата на документа трудно може да се каже дали на лисващото място е бил прикрепен с червен или пурпурен шнур характерният за царските укази златен печат (хрисовул)85.

 

Договорът на цар Михаил II Асен с Дубровник от 15 юни 1253 г.86

 

Създадените добри връзки между България и адриатическия град-република Дубровник продължили и през втората половина на ХIII в. със сключения помежду им договор в деня на св. Вит на 15 юни 1253 г.87 За разлика от Иван-Асеновото оризмо, което по своята същност представлява едностранен държавно-правен дарствен акт от страна на българския владетел, спогодбата на цар Михаил II Асен е двустранен обет-договор88, който регламентира правата и задълженията на двете страни. Самият документът е написан с черно мастило върху пергамент с размери 0,80×0,51 м. Първоначално е бил съхраняван в града на св. Власий, но след избухването на пожар в архива през 1817 г. австрийският държавник княз Клеменс фон Метерних (1773–1859) издава заповед за преместването му във Виена (1818). През 1920 г. съгласно Сенжерменския мирен договор документът бил преместен в Белград, но по време на Втората световна война е отнесен отново във Виена. Окончателно е върнат в Югославия през 1949 г. Днес договорът се намира в двореца „Спонза“ – седалището на Държавния архив в Дубровник (сигнатура: DAD – Acta et Diplomata, 3. Diplomata et Acta, 7.3.3 – 206, Beč 963)89.

9Началото на текста започва със съчетание от символична (характерният кръстен знак „†“) и словесна инвокация („В името на нашия Господ Бог Иисус Христос.“). Още в уводната част се намеква за някогашните приятелски връзки между бащата на цар Михаил II Асен, Иван Асен II, и Дубровник: „За да бъде между нас чисто приятелство и съвършено чиста любов, така както е било първоначално между святото и преславно царство на цялата българска и гръцка земя на Иван Асен и между общината на славния наш град Дубровник, както са живели в правда и любов, и в истина, и това още повече да расте и плод да даде, както ти пожела това, светият и верен в Христа Бога цар и самодържец на цялата българска земя господин Михаил Асен, роден от благоверен и свети цар…“. Изтъкнат е, с други думи, своеобразен исторически аргумент – основание за сключването на договора, което очевидно е трябвало да бъде допълнителна гаранция за неговата ненарушимост90. Голям интерес буди и поместената титулатура на българския владетел, която съществено се различава от титлата на цар Иван Асен II, тъй като съдържа названието „самодържец“. Макар това понятие да е известно още от времето на цар Иван Владислав (1015–1018), едва при Михаил II „самодържец“ става постоянен елемент от титулатурната характеристика на владетелите от Второто българско царство91. Изрично е подчертана и зависимостта на дубровнишкия княз Георги (Зорзи) Марсили (1252–1254) от „славния венециански дож“, чийто пост по време на сключването на договора се заемал от Раниеро Зено (1253–1268). Така се напомнял фактът, че рагузките власти, макар и да продължават да водят самостоятелна външна политика, все се още се намират под сюзеренитета на Републиката на лагуните92.

Договорът от 1253 г. е несъмнено търговско-икономически, но главно по своята същина той е военнополитически, защото е насочен срещу Сърбия. Това фактически, по думите на Ив. Сакъзов, превръща въпросната спогодба в най-стария и единствен запазен политически договор за отбрана и нападение, сключен от България през средните векове93. Какви обаче са били политическите предпоставки за сключването на този междудържавен документ? Всъщност отговорът за дубровничани е много лесен: още в началото на 50-те години на XIII в. отношенията между Дубровнишката община и сръбската държава се изострят рязко във връзка с подновяването на спора за юрисдикцията върху Барската епископия94. Липсата на извори прави много труден отговора на въпросa защо България желае да започне война срещу Сръбското кралство, но съществуващите хипотези до някъде улесняват интерпретацията на събитията. Според П. Ангелов причината се крие в неуспехите от войната с Никея през 1246 г., които карат цар Михаил II Асен (или може би по-точно неговия регентски съвет?) да обърне поглед на запад и да търси териториални компенсации в лицето на сръбската държава. Другата причина според него, която стои в основата на зараждащия се военен конфликт между Българското царство и Сърбия, са някои териториални спорове още от времето на крал Стефан Първовенчани (1196–1228) и цар Борил, свързани с предявените сръбски претенции към Белградската и Браничевската област95. Според В. Н. Златарски причината е, че през 1246 г. сърбите заедно с унгарците нахлули в българските северозападни земи96. Иван Божилов застава твърдо против тезата на Златарски, като по този начин влиза в спор и с второто предположение на П. Ангелов, защото категорично заявява, че след възстановяването на българската държава Асеневци не са имали военен конфликт със Сръбското кралство. Затова той допуска, че чрез тази война властите в Търновград са търсели или начин да върнат на сръбския престол сваления крал Стефан Владислав (1234–1243) – „българско протеже“ и зет на цар Михаил II Асен, или, както приема и П. Ангелов, териториални компенсации за загубите, понесени от Никея в 1246 г.97 Независимо от това какви са били предпоставките, в крайна сметка Михаил II решил да сключи военен съюз с Дубровнишката република, която също била настроена враждебно към тогавашния сръбски крал Стефан Урош I (1243–1276). Главната военна тежест съвсем естествено се падала на България. В текста на договора ясно е указано, че българският владетел трябва пръв да започне военните действия срещу сърбите, а дубровничани се задължават най-късно в срок до две седмици след началото на войната да окажат военна помощ на българската държава, като за целта ще атакуват по море крайбрежните градове и крепости на „Рашката земя98. Реципрочно се предвижда, че ако сръбският владетел пръв започне бойни действия срещу републиката, то и българите ще окажат военна подкрепа на рагузанци във възможно най-кратък срок. Изрично се подчертава също, че нито една от двете страни не трябва да сключва сепаративен мир със Сърбия.

Възниква обаче един много съществен въпрос: къде е съставен договорът? Осланяйки се на композицията и съдържанието на документа, на обстоятелството, че в текста дубровничани говорят за себе си в първо лице, а към българския цар се обръщат във второ, както и на факта, че в него липсват подписите на Михаил Асен и на неговия представител, севастократор Петър, Ив. Божилов и Ив. Билярски приемат единодушно, че той е бил съставен и написан от Дубровнишката канцелария, а българската страна само е потвърдила решенията, записани в договора99. В подкрепа на тяхното становище служи и фактът, че буквите в текста на документа са написани с кирилското писмо полуустав, което е характерно за канцеларията на Рагуза за времето между 1250 и 1255 г.100 След сключването на договора в Дубровник копие от документа е било занесено за съхранение и в България, но то за съжаление не е устояло на повратностите на времето.

Голям интерес буди и идентификацията на „високия севастократор господин Петър“, който се споменава само в договора с Дубровник от 1253 г. Важен идентификационен белег е уточнението в текста, че той е зет на царя101. На базата на тази информация Ив. Божилов приема, че той е съпруг на Анна-Теодора – дъщеря на Иван Асен II и Ирина Комнина Дукина и съответно истинска сестра на Михаил II102. По-голяма трудност е да се определят местоположението и териториалният обхват на земите, владени от севастократор Петър. В стопанските клаузи на договора те се третират като почти независимо владение и това буди различни предположения сред историците. Според Ив. Божилов средището на тези владения е била крепостта Бдин, като тезата му се основава на становището, че неизвестната по име първа съпруга на деспот Шишман е била дъщеря на Анна-Теодора и севастократор Петър103. А съгласно хипотезата на Г. Н. Николов владенията на Петър са се намирали на североизток – в земите на бъдещето Карвунско (Добруджанско) княжество, с център Велики Преслав104. Като по авторитетен в науката обаче, поне засега, се е наложил възгледът на Ив. Божилов.

Липсата на името на севастократор Петър в политическите клаузи на договора подсказва, че той не е имал съществена роля в международните отношения и поради това от него не се е очаквала самостоятелна военна помощ срещу Сърбия. По отношение на голямото значение, което подвластната на Петър територия е имала за благоприятното развитие на дубровнишката търговия в България, заслужават внимание наблюденията на Г. Н. Николов, според който: „[…] честото споменаване на севастократор Петър (шест пъти (!), докато името на цар Михаил II Асен се среща само веднъж в протокола на Договора) показва, че той е имал известна причастност при изготвянето на документа. Дубровничани са знаели за съществуването на неговото владение и непременно са искали да узаконят търговските си привилегии и други права в него. […] В своето владение Петър разполагал със собствени органи на данъчно-съдебната система, различни от тези в Търновското царство. Те са могли да изискват мито, да налагат данъци и такси за търговия в града, на събор и в села на търговци, такса за преминаване на мост и река, такса за ползване на пътища и др. За воденето на съдебни дела в земите на севастократора очевидно е имало отделен съдебен ред със съответните такси и други разходи. Всичко това е накарало дубровничани изрично да поискат в търговските и правните клаузи на Договора да се упоменат и земите, подвластни на високия севастократор Петър.“105

Структурно самият договор се състои от две части. Първата е с политическа насоченост и обхваща, както вече стана ясно, сключването на споразумение между България и Дубровник за бъдещи съвместни военни действия срещу Сърбия. Много силно впечатление прави точното формулиране на позициите на двете страни спрямо Урош I и „брат му Владислав106, както и колко ясно са посочени задълженията им при една бъдеща победа над общия враг. Далматинската комуна на св. Власий успяла да впише в договора и две важни клаузи, засягащи бъдещата подялба на получените придобивки при евентуална успешна война. От текста се вижда, че тя цели безусловното запазване на своите граници, както и границите на Дубровнишката църква с нейните епархии, а така също и връщането на някои предишни земи и градове, владени в момента от сръбския крал. Останалите земи от Сърбия е предвидено да се предоставят на българския цар, като властите на адриатическия град очакват, че така ще остане в сила и старият закон, сключен между тях и Неманичите преди 15 години за урегулиране, по мнението на Е. Костова107, на отношенията им.

Втората част е с търговско-икономически характер и регламентира обмена между двете страни, както и положението на чужденците – поданици или граждани на едната от тях, които пребивават на територията на другата. В икономическо отношение търговските клаузи на договора отново са до някаква степен в ущърб на българската хазна, защото чрез тях се препотвърждават привилегиите на рагузките търговци, дадени им още в грамотата на цар Иван Асен II108. Но от друга страна документът представлява и своеобразна победа, защото българските търговци получават същите права и привилегии като тези на дубровнишките – навярно това е било едно от условията на българската страна, поставени преди сключването на съглашението109. Така фактически правата на българи и рагузци стават напълно изравнени. Предвижда се и цялостна защита на търговските лица и тяхното имущество на територията на съответната друга държава – несъмнено продължение на политиката, водена от цар Иван Асен II за протекция на чуждестранните търговци. Така например, ако се стигнело до съдебен иск за българи в Дубровник или за дубровничани в България, съответната страна поемала задължението процесът да се извърши безплатно, но според нейните закони. Може само да се спекулира дали това е важало и за останалите видове съдебни дела, тъй като за жалост те не фигурират в договора.

Освен привилегиите за свободна и безмитна търговия, дадени на българи и дубровничани, нормативните решения регламентират и правото им да създават собствени тържища на територията на съответната друга държава. За съжаление, не разполагаме с писмени или археологически данни за наличието на българско тържище в Адриатическата комуна110. Не знаем и дали появата на български търговци в далматинския град се е превърнала в действителност, но е факт че през различните периоди има засвидетелствано българско присъствие в Дубровник. Свидетелство за това е двустранната съдебна клауза в договора от 1253 г., касаеща случаи на откриване на наследство, оставено от наскоро починал човек по време на престоя му в другата държава. Клаузата на договора постановява двустранно задължение за опазване на имуществото на покойника, описването му и неговото предаване на представител на властите на страната, към която е принадлежал. Важното тук е, че това решение важи в пълна сила както за търговците, така и за обикновените хора. Последното сведение е несъмнено доказателство, че в двете страни са пребивавали най-различни люде, а не само такива, които са осъществявали единствено стокообменни операции. Като по-късен пример за този факт могат да послужат, живущите през XIII–XIV в. в Дубровнишката община, Георги – по професия ковач, известен още и като Георги Българина (Georgius Bulgarus)111, и Никола Българина (Nicolaus Bulgarus)112, занимаващ се с учителство и лекарска дейност. Смело може да кажем, че сведенията за двамата са онагледяващ пример и за другите българи, за които не разполагаме с писмени свидетелства, но е напълно ясно, че и те като Георги и Никола са станали пълноценна част от дубровнишкото ежедневие.

Изложеното дотук по отношение на клаузите за имуществото и свободното пребиваване на територията на съответната друга страна видимо подсказва, че вероятно още в средата на XIII в., ако не и по-рано (?), започва процесът по полагане на основите на бъдещите дубровнишки колонии в някои от по-важните български градове и местности. Но това твърдение ще си остане само хипотеза, докато не се появи извор, който да съдържа конкретна информация по въпроса за зараждането на дубровнишката диаспора в България. Тук може би е важно да се вметне и интерпретацията на Стр. Лишев по отношение на споменатата дружина в частта, посветена на имуществото на починал. Тъй като в текста е записано, че покойникът може да бъде с или без дружина, това дава основание на Стр. Лишев да смята, че щом в Рударския закон от Ново Бърдо под термина дружина се има предвид професионално занаятчийско сдружение (цех), то в случая на договора на Михаил Асен дружина би трябвало да означава търговско сдружение113. Не бихме могли обаче да се съгласим безусловно с констатацията на този автор, защото дружината в договора от 1253 г. може да бъде интерпретирана още като керванна дружина, а защо не и като група другари-съратници, каквото, впрочем, е и гледището на В. Н. Златарски114.

Особен акцент към края на договора е поставен върху търговията със сол – много важен търговски артикул за Дубровник115. Предвижда се при бъдещото завладяване на Сърбия от страна на българския цар старият закон за митото върху солта, сключен между републиката и Неманичите, да важи с пълна сила и в новата политическа конюнктура. Т.е. българският владетел ще заеме мястото на сръбския крал и в бъдеще ще получава половината от приходите. Запазва се и досегашното място, откъдето се събира митото върху солта, добивана по крайбрежието в участъка между реките Дрин и Неретва – в Дубровник. Фактът, че управата на Рагуза държала да запази монополното си право върху кумерка от солта, дори и на цената на половината приходи, реализирани от него, говори красноречиво за финансовия ресурс, който той генерирал за фиска116.

Друг особено жизненоважен комерсиален артикул, споменат по-горе в текста на договора, е пшеницата, за която специално е указано, че тя може да се изнася от Дубровник само с разрешението на княза. Тази протекционистка клауза е напълно разбираема, имайки предвид географските характеристики на адриатическия град, които не позволявали отглеждането на достатъчни количества зърнено-житни култури, необходими за пълноценното му самоизхранване.

В края на текста са поместени обичайните клетви и морални гаранции за спазване на договора и са изброени в пет колони имената на княза на Дубровник Георги Марсили и още 100 първенци, представители на рагузките власти, ангажирани с контракта. Така фактически била спазена дипломатическата практика на Рагуза върху документите да не се полагат подписи117. Придържането към тази традиция от своя страна служи в подкрепа на становището, че договорът наистина е бил съставен в града на св. Власий. Документът, както е записано и в самия текст, е бил снабден и с два печата – един на княз Георги Марсили и един на общината, които обаче не са запазени.

11

Сключеният пакт впоследствие се оказал непосилен за българската държава през този период. По това време цар Михаил II Асен не бил в състояние да защити собствените си земи от нападенията на Никейската империя, но въпреки това се готвел за доста рискована акция, която щяла само да оголи неговия тил. Проявената от българския владетел недалновидност се потвърдила от последвалите събития при практическата реализация на договора118. Известно е, че на 22 май 1254 г. към българо-рагузката коалиция се присъединил и жупанът на Захълмското княжество Радослав (1249–1255), който сключил двустранен клетвен договор с Дубровнишката община119. Именно през същата година Михаил Асен решил да осъществи политическите клаузи на договора и да предприеме военни действия срещу Сръбското кралство120. Най-късно в края на юли – началото на август 1254 г. българските войски нахлули в териториите на крал Стефан Урош I и достигнали до Бело поле, по течението на р. Лим, където съумели да опожарят църквата „Св. св. Петър и Павел“121. Този първоначален успех обаче не успява да бъде затвърден, защото скоро след това войната между българи и сърби била прекратена122. Но дали отношенията между двете страни са били регламентирани с мирен договор, трудно може да се каже. Може само да предположим, че щом в края на 1254 или в началото на 1255 г. вниманието на Българското царство е било изцяло ангажирано с Никейската империя, то за него е било по-добре да има мир по западната си граница. Следователно, по мнението на Ив. Лазаров, състоянието на война между България и Сръбското кралство се е прекратило най-късно през ранната есен на 1254 г.123 Петър Мутафчиев от своя страна допуска, че войната е завършила без териториални промени по българо-сръбската граница124, т.е. възстановено било предвоенното статукво. Не става ясно и дали Дубровник успява да изпълни съюзническите си задължения от военнополитически характер, но е факт, че на 23 август 1254 г. дубровничани сключват мирен договор със Сърбия125. С тези действия договорът между България и Рагузката република бил напълно нарушен. Възможно е обаче да е останала в действие само търговската част на споразумението, която е била несъмнен икономически плюс и за двете страни.

 

Заключение

 

За да бъде между нас чисто приятелство и съвършено чиста любов“ – това заричане за искрена сърдечност, предвещаващо възходящ подем във взаимоотношенията между Втората българска държава и Рагуза, поместено още в началото на договора на цар Михаил II Асен, прекрасно обрисува съществувалата политическа дружба и икономическа обвързаност между двете страни, установени официално още през 1230 г. с издаването на Иван-Асеновата дарствена грамота. Гореизложеният аналитичен преглед на плюсовете и минусите от това политико-икономическо сътрудничество очертава една сравнително богата и пъстра панорама не само на целите, които българската държа и Дубровник са преследвали чрез тази дружба, но и на състоянието на стопанската система и държавния строй в тогавашна България. Преди всичко обаче междудържавните договорености от 1230 и 1253 г. са ценни за българската история, защото дават ясна представа от първа ръка за развитието на икономиката и търговията в средновековното Българско царство през първата половина на XIII в. Така на базата на наблюденията върху сведенията, съдържаща се в тях, както и на тяхното отношение към останалите исторически свидетелства от онова време, могат да бъдат направени следните основни изводи:

1. Чрез контактите си с „перлата на Адриатика“ България търси и успява да намери пласмент за своите стоки на международния пазар.

2. Мерките за безопасността и сигурността на чуждестранните търговци, подети от централната власт, създават благоприятни условия за засилването на контрола по пътищата в страната и до по-ефикасното функциониране на вътрешната комуникационна мрежа.

3. България продължава да бъде желан партньор в международната търговия дори и при отслабналото състояние на държавата през царуването на Михаил II, защото през нея минават най-важните търговски пътища на Балканите.

4. Далновидната икономическа политика водена от царете от Асеневата династия стимулира износната и транзитната търговия в България, като по този начин катализира вътрешно- и външнотърговския стокооборот, а чрез него и местното производство.

5. В българската държава по това време вече има действащ закон за търговията, който регламентира цената на митото.

6. Политическият сепаратизъм в държавата, олицетворяван от втория човек след царя – севастократор Петър, е пряко свързан с и се отразява върху икономическото състояние и търговската активност на страната.

7. Вероятно още след 1230 г. включително се появяват наченки на бъдещите дубровнишки колонии по българските земи.

В заключение смело може да се заяви, че България от втората четвърт на XIII в. е била една модерна и добре развита за времето си в търговско-икономически план държава, превърнала се във възлова зона на международната търговия и арена на интензивен стокообмен.

 

1Гюзелев, В. Положителни и отрицателни явления и процеси през управлението на Българското царство по време на първата Асеневска династия (1185–1280). – В кн. му: Седмокнижие за средновековната история на България (IV–XV век). Книга 1. Тълкувания върху Българското и Европейското средновековие. София, 2018, с. 216.
2За нестихващата дискусионна тема доколко икономиката на Византия и съответно на България през този период е била пазарно ориентирана и какво е било реалното пропорционално съотношение на монетизацията във вътрешнотърговския обмен вж. Murdzhev, P. The Medieval Town in Bulgaria, Thirteenth to Fourteenth Century. A Dissertation presented to the Graduate School of the University of Florida in partial fulfillment of the requirements for the degree of Doctor of Philosophy. Gainesville, 2008, pp. 260–261.
3Жекова, Ж. Монетосеченето на първите Асеневци – акт на необходимост или пропаганда на идеи. – В: Цар Иван Асен II (1218–1241). Сборник по случай 800-годишнината от неговото възшествие на българския престол. Пловдив, 2019, с. 65.
4Пак там, с. 69. Вж. също Murdzhev. The Medieval Town in Bulgaria, pp. 265–279.
5Ангелов, П. Българско средновековие. Пълен лекционен курс. София, 2013, с. 321–322.
6История на България в четиринадесет тома. Т. 3. Втора българска държава. София, 1982, с. 226.
7Todorova, E. Reflections on the Bulgarian medieval economy. – Bulgaria Mediaevalis, 1 (2010), p. 243 and n. 19.
8За организация на тогавашния производителен труд вж. Murdzhev. The Medieval Town in Bulgaria, pp. 97–110.
9История на България, III, с. 225.
10Ильинский, Г. А. Грамоты болгарских царей. Москва, 1911, с. 156; Дубровнишки документи за историята на България и българите през XIII–XV век. Том I (1230–1403 г.). Издание, превод и коментар А. Николов, В. Гюзелев, Е. Костова, П. Данова и С. Хинковски. София, 2017, с. 36–37.
11Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Кн. II. Книжовни и исторически паметници от Второто българско царство. София, 1944, с. 130–134; Иванов, Й. Български старини из Македония. Фототипно издание. София, 1970, с. 590–594; Билярски, Ив. Фискална система на средновековна България. Пловдив, 2010, с. 125–127.
12Лишев, Стр. Българският средновековен град. София, 1970, с. 95.
13Ангелов. Българско средновековие, с. 328. Факт е обаче, както Поливянний, Д. И. Средновековният български град през XIII–XIV век. Очерци. София, 1989, с. 61 отбелязва, че има и много свидетелства за работилници на майстори от една и съща професия, разхвърляни по територията на даден град.    
14Томов, Т. Византия – позната и непозната. София, 2014, с. 376.
15За въпросния закон вж. Велинова, В. Законът за рудниците на Стефан Лазаревич (Описание, превод и коментар). – В: Изследвания в памет на проф. д-р Георги Бакалов (1943–2012). София, 2017, с. 346–379.
16Поливянний. Средновековният български град, с. 58–59.
17Пак там, с. 59.
18Понякога се използва и думата форос, която също има значението на тържище, пазар.
19Лишев. Българският средновековен град, с. 124.
20За появата на панаирите по българските земи вж. напр. Murdzhev. The Medieval Town in Bulgaria, pp. 105–107. Срв. с организирането на панаири в Шампан през XIII в. – Льо Гоф, Ж. Търговци и банкери през Средновековието. Враца, 1999, с. 14–16.
21Ангелов. Българско средновековие, с. 322.
22Възникването на тази практика, подобно на много други във Втората българска държава, може би трябва да се търси във времето на византийското господство, когато българите възприемат много от културните и административно-управленските черти на ромеите. Възможно е, разбира се, тя да води своето начало още от времето на Първата българска държава, макар и да липсват писмени свидетелства за това.
23В домашните извори митото се обозначава с думата кумерк или комеркион. Понякога се използва и думата царина, която е и със значение на митница. Оттам митническият чиновник се нарича цариник.
24История на България, III, с. 229.
25Ангелов, Д., Б. Чолпанов. Българска военна история през Средновековието (X–XV век). София, 19942, с. 324–326; Кръстев, Кр. Българското царство при династията на Тертеревци (1280–1323). Пловдив, 2011, с. 328. Вж. също Симеонова, Л. Пътуване към Константинопол. Търговия и комуникации в Средиземноморския свят (края на IX – 70-те години на XI в.). София, 2006, с. 103–106.
26Билярски. Фискална система, с. 141.
27Това наименование на Латинската империя е заето от Иванов, В. По границите на християнска Европа: степните номади и „цивилизованите“ държави, светът „отвъд реките, горите и планините“ през XII в. – Времена. Списание за световна история, 9 (2016), с. 13.
28Едно от названията на Венеция. През 828 г. в търсене на собствена идентичност венецианците пренесли в града мощите на св. Марк от Александрия. Така светецът станал патрон и покровител на града. Вж. Матанов, Хр. Средновековните Балкани. Исторически очерци. София, 2002, с. 141.
29Изразът е зает от заглавието на книгата на Godfrey, J. 1204: The Unholy Crusade. Oxford, 1980.
30Матанов, Хр. Балкански хоризонти. История, общества, личности. Т. 1. София, 2004, с. 162; Carter, F. W. Dubrovnik (Ragusa). A Classic City-state. London/New York, 1972, p. 84.
31Едно от имената на Рагузката република. Свети Власий станал покровител на Дубровник през X в. Легендата гласи, че през 971 г. той се явил по време на среднощна молитва пред един дубровнишки свещеник и го предупредил за подготвящото се нападение на венецианците над града. Казал му, че те били акостирали край града и възнамерявали да го превземат чрез предателство, но с помощта на небесни воини той успял да ги прогони. След като Сенатът проверил думите на свещеника, св. Власий станал патрон на града. Неговата статуя била изсечена на всички кули на крепостта и върху всички градски врати. Освен това той е изобразяван на флага, на всички официални печати и монети в Дубровник. Вж. Carter. Dubrovnik (Ragusa), pp. 54–55; Petković, Ž. Dubrovnik. Nastanak i razvoj srednjovjekovnoga grada. Split, 1998, s. 90–91.
32Така се нарича условно съвкупността от венецианските владения на Балканите и по островите на Егейско море. Срв. Матанов. Балкански хоризонти, с. 119.
33Ректорът, наричан още княз, е върховният управител в Дубровнишката република. В периода 1205–1358 г., когато градът бил зависим от Серенисимата, за управител бил назначаван венециански гражданин от високо потекло. Обикновено мандатът му бил с продължителност две години. Срв. Божилов, Ив. България и Дубровник. Договорът от 1253 г. София, 2010, с. 93.
34За морската търговия на Рагуза в годините под венецианско върховенство (1205–1358) вж. Carter. Dubrovnik (Ragusa), p. 106 et seq.
35Матанов. Средновековните Балкани, с. 240.
36Срв. Havrylyshyn, О., N. Srzentić. Economy of Ragusa, 1300–1800. The Tiger of the Medieval Mediterranean. Zagreb, 2014, p. 16 et seq.
37Ibidem, p. 14.
38Мутафчиев, П. История на българския народ. София, 19924, с. 308. В случая със „Северна Македония“ тук се визира северната част на историко-географската област Македония, а не днешната държава Република Северна Македония.
39Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 325.
40Пак там; Гюзелев, В. Три етюда върху българския XIV век. София, 2009, с. 16.
41Ангелов, Чолпанов. Българска военна история, с. 325. За сухопътните търговски маршрути на дубровничани във вътрешността на Балканския полуостров вж. също и Carter. Dubrovnik (Ragusa), p. 136 et seq.
42Матанов. Средновековните Балкани, с. 314; Carter. Dubrovnik (Ragusa), pp. 138–140. За дубровнишките търговски колонии в Босна, Сърбия и България вж. Carter. Op. cit., p. 144 et seq.
43За морските търговски маршрути на дубровничани вж. Carter. Dubrovnik (Ragusa), p. 142 et seq.
44Изчислено е, че при попътен вятър един кораб е можел да изминава до 300 км в денонощие. Разбира се, тези числа са твърде условни, тъй като според друго мнение плавателните съдове от малко по-ранен период като IX–XI в. са развивали скорост от едва 2,4–3,5 морски възела (1 възел = 1,852 км/ч) и по-рядко над 4 възела. Срв. Симеонова. Пътуване към Константинопол, с. 68; Найденова, Д. По стъпките на средновековния пътешественик. – Bulgaria Mediaevalis, 8 (2017), с. 502.
45Срв. Гагова, Кр. Пътуването през Средновековието. София, 2018, с. 37. За византийската корабна терминология при названието на различните плавателни съдове като напр. дромон, хеландия, сандалион, платидион, кутрувион, грипос и др. вж. Симеонова. Пътуване към Константинопол, с. 64–65 и цитираната там литература.
46По този проблем вж. напр. Димитров, Д. В. Отражението на климатичния фактор върху корабоплавателния ритъм по Западното Черноморие (ХІІІ–ХV в.). – Bulgaria Mediaevalis, 1 (2010), с. 305–323; Симеонова. Пътуване към Константинопол, с. 62, 83–85; Hutchinson, G. Medieval Ships and Shipping. Rutherford/Madison/Teaneck, 1994, p. 98. За фобията от морски бури на средновековните пътешественици вж. Димитров. Цит. съч., с. 322; Найденова. По стъпките на средновековния пътешественик, с. 502.
47Например един византийски дромон „се нуждаел средно от един тон питейна вода на ден за гребците си, като споменатият боен кораб обикновено носел на борда си тридневни запаси от вода“ – срв. Симеонова. Пътуване към Константинопол, с. 66, както и 67. По-задълбочен анализ върху тогавашните условия на корабоплаване вж. напр. у Симеонова. Цит. съч., с. 61–96; Димитров, Д. В. Плаване и комуникации по Западното Черноморие (XIII–XV в.). – Bulgaria Mediaevalis, 7 (2016), с. 405–436; Hutchinson. Medieval Ships and Shipping, pp. 88–97, 164–182.
48За балканското пиратство през Средновековието вж. напр. Sophoulis, P. Bandits and pirates in the Medieval Balkans: Some evidence from hagiographical texts. – Bulgaria Mediaevalis, 7 (2016), pp. 341–343, 347–348; Idem. Banditry in the Medieval Balkans, 800–1500. London, 2020, pp. 94–96. Срв. още със: Semple, E. C. Pirate Coasts of the Mediterranean Sea. – Geographical Review, 2/2 (1916), pp. 134–151; Нойкирхен, Х. Пиратите. Варна, 1981; Льо Гоф. Търговци и банкери, с. 12–13; Симеонова. Пътуване към Константинопол, с. 85–90; Сидорченко, В. Ф. Морские пираты: от Средневековья к современности. Санкт-Петербург, 2016, с. 9–16; Merchants, Pirates, and Smugglers. Criminalization, Economics, and the Transformation of the Maritime World (1200–1600). Ed. by Thomas Heebøll-Holm, Philipp Höhn and Gregor Rohmann. Frankfurt/New York, 2019.
49Информация за тях вж. у Дубровнишки документи, с. 61; Лишев. Българският средновековен град, с. 142.
50Гагова. Пътуването през Средновековието, с. 95.
51Дубровнишки документи, с. 30–31, където са посочени и основните публикации на грамотата. Тук е редно да се направи уточнението, че анализът, коментарът и всички цитати на грамотата в настоящото изложение са направени на базата на това нейно издание. Поради това, за да не бъде утежняван допълнително текста, в следващите редове документът няма повече да бъде цитиран в бележка под линия. За историографски преглед на изданията на грамотата вж. Живојиновић, Д. М. Хоризма бугарског цара Jована Асена II Дубровнику. – Иницијал. Часопис за средњовековне студије, 1 (2013), с. 230–232.
52Димитров, Д. В. Тенденции в стопанското развитие на Българското царство при Асеневци (1185–1256). – Във: Великите Асеневци. Сборник с доклади от конференция, посветена на 830 години от въстанието на братята Петър и Асен, началото на Второто българско царство и обявяването на Търново за столица на България и 780 години от легитимното възобновяване на Българската патриаршия. Велико Търново, 2016, с. 411–412.
53Оризмото представлява царска заповед от вида на повелите и простагмите; дарствена грамота, с която владетелят дава права и привилегии на чужди търговци. Следователно Дубровнишката грамота на цар Иван Асен II не е двустранен договор, а привилегиум (privilegium), защото облагодетелстваната страна (Дубровник) не поема никакви задължения към страната (България), издала документа. Срв. Дубровнишки документи, с. 278; Божилов. България и Дубровник, с. 13, 73–74.
54Стопанска история на България. Под ред. на В. Владов и Ив. Тютюнджиев. Велико Търново, 2011, с. 37.
55Билярски. Фискална система, с. 141.
56Срв. Живојиновић. Хоризма бугарског цара Jована Асена II Дубровнику, с. 236.
57Златарски, В. Н. История на българската държава през средните векове. Т. 3. Второ българско царство. България при Асеневци (1187–1280). Второ фототипно издание. София, 1994, с. 352.
58Живојиновић. Хоризма бугарског цара Jована Асена II Дубровнику, с. 230; Иванов. Български старини из Македония, с. 577.
59Дуйчев, Ив. Византия и славянският свят. Избрани произведения. Т. 1. София, 1998, с. 173. Вж. също Димитров. Тенденции в стопанското развитие, с. 412.
60Сакъзов, Ив. Обществено и стопанско развитие на България при Асеневците. – БИБ, 3/3 (1930), с. 144; Същият. Дубровник и България в миналото. – БИБ, 5/1 (1932–1933), с. 92.
61Повече за въпросната грамота, която предоставя на дубровничани правото на свободно придвижване и търговия в Босна, вж. в анализа на Костова, Е. България, Босна и Рагуза: дубровнишкият модел в уреждането на двустранните взаимоотношения. – В: Цар Иван Асен II (1218–1241). Сборник по случай 800-годишнината от неговото възшествие на българския престол. Пловдив, 2019, с. 121–123.
62Вж. литературата посочена у Byzantium and the West. Perception and Reality (11th–15th c.). Ed. by N. G. Chrissis, A. Kolia-Dermitzaki and A. Papageorgiou. Abingdon/New York, 2019, p. 44. Срв. също с: Гюзелев, В. Венециански документи за историята на България и българите от XII–XV в. Архивите говорят. Т. 18. София, 2001, с. 10–13; Иванов, И., Н. Христова, Ст. Богданов. Градският въздух прави човека свободен. Сборник с документи и материали за средновековния европейски град. Варна, 1995, с. 100.
63За съдбата на документа вж. Иванов. Български старини из Македония, с. 577; Живојиновић. Хоризма бугарског цара Jована Асена II Дубровнику, с. 230.
64За нарицателното „обичани гости“ и връзката му със западноевропейските hospites (букв. „гости“ – лат.) вж. Сакъзов. Обществено и стопанско развитие, с. 144–145.
65В тази връзка трябва да се спомене един по-ранен документ, който, макар и да се възприема скептично от Иван Дуйчев, показва регламентирането на някакви търговско-икономически взаимоотношения между България и Дубровник на по-ранен етап. Става дума за византийско-дубровнишкия договор, издаден през месец юни 1192 г. от император Исаак II Ангел (1185–1195; 1203–1204). Повече за постановленията в договора, както и за различните мнение в историографията, вж. Дубровнишки документи, с. 234–237; Димитров. Тенденции в стопанското развитие, с. 411; Дуйчев. Византия и славянският свят, с. 172; Костова, Е. Второто българско царство и византийско-дубровнишкият договор от 1192 г. – Във: Великите Асеневци. Сборник с доклади от конференция, посветена на 830 години от въстанието на братята Петър и Асен, началото на Второто българско царство и обявяването на Търново за столица на България и 780 години от легитимното възобновяване на Българската патриаршия. Велико Търново, 2016, с. 142–147; Същата. Българо-дубровнишки политически, икономически и дипломатически контакти в епохата на цар Михаил II Асен. – В: Laudator temporis acti. Studia in memoriam Ioannis A. Božilov. Vol. I. Religio, historia. София, 2018, с. 320–322; Povijest Hrvata. Prva knjiga. Srednji Vijek. Uredio F. Šanjek. Zagreb, 2003, s. 207. За връзките между България и Дубровник преди 1230 г. вж. Сакъзов. Обществено и стопанско развитие, с. 142; Същият. Дубровник и България, с. 89–90, където авторът отнася започването на българо-дубровнишките контакти към 1000 г. За спорната хипотеза, че връзките между Търново и Рагуза се установяват още в епохата на цар Калоян вж. Костова. България, Босна и Рагуза, с. 121.
66Интересен паралел, нямащ пряка връзка с обекта на настоящата статия (!), е, че приблизително по същото време в своята Магна харта (1215 г.) английският крал Джон I (1199–1216) дава подобни привилегии на търгуващите в Англия: „Всички търговци ще могат безопасно и без страх да влизат и да напускат Англия и ще могат да пребивават и да се придвижват из страната както по земя, така и по вода за нуждите на търговията си, без да им се налагат принудителни такси и според справедливите обичаи, останали от стари времена.“ (Винсънт, Н. Магна харта. Кратко въведение. София, 2015, с. 125.)
67Ангелов. Българско средновековие, с. 323.
68Димитров. Тенденции в стопанското развитие, с. 412–413.
69Срв. с българо-византийския договор от 716 г., където е записано следното: „търгуващите в двете страни да бъдат снабдявани с грамоти и печати, а на тези, които нямат печати, да им се отнеме това, което имат, и да се внесе в държавното съкровище“ (Христоматия по история на България. Т. 1. Ранно средновековие VII–XII в. Съст. П. Петров и В. Гюзелев. София, 1978, с. 90).
70Божилов. България и Дубровник, с. 62 смята, че изброените в грамотата конкретни градове и области са групирани вероятно според географските посоки. В академичните среди по принцип е прието, че отбелязаните в дарствената грамота градове са административни центрове на области, носещи тяхното име, макар това да не е споменато пряко в текста на извора. Плетньов, В. За „земята карвунска“, „карвунската хора“ и град Карвуна през XI–XIII век. – Във: Великите Асеневци. Сборник с доклади от конференция, посветена на 830 години от въстанието на братята Петър и Асен, началото на Второто българско царство и обявяването на Търново за столица на България и 780 години от легитимното възобновяване на Българската патриаршия. Велико Търново, 2016, с. 217–218  обаче поддържа становището, че посочените с предлога „в“ градове Одрин, Димотика и Солун „нямат обособени хори, защото не са български градове и не са управлявани от българска администрация. Освен това Димотика и особено Одрин са значителни центрове, но са разположени недалеч един от друг, поради това около тях трудно могат да се обособят отделни хори.“ По-подробно за административно-териториалното устройство на Второто българско царство вж. Билярски, Ив. Институциите на средновековна България. Второ българско царство (XII–XIV век). София, 1998, с. 251–263; Цанкова-Петкова, Г. България при Асеневци. София, 1978, с. 129. Вж. също и Коледаров, П. Политическа география на средновековната българска държава. Втора част (1186–1396). София, 1989, с. 56–58, където авторът проследява границите на Българското царство и подвластните нему територии след битката при Клокотница.
71Наименование, употребявано за Българското царство през XIII–XV в. Смисловото му значение е „отвъд (зад) планината“ и поради това понякога със Загоре се визира само Северна България. Според някои историци като Билярски. Институциите на средновековна България, с. 262 в текста на оризмото със Загоре се визира всъщност територията около престолния Търновград, като се изхожда от факта, че в извора Търново и Загоре са посочени заедно. Плетньов. За „земята карвунска“, „карвунската хора“ и град Карвуна през XI–XIII век, с. 217 приема, че границите на областта Загоре, разположена по негово мнение северно от Хемус, може да се съобразят с тези на Търновската митрополия от началото на XV в., защото, пак по твърдение на автора, те отразяват съществувалата дотогава ситуация.
72Карвуна се идентифицира с дн. Каварна. Карвунската област обхваща Черноморието с център около Балчик и Каварна. Според Гюзелев, В. Очерци върху историята на Българския североизток и Черноморието (края на ХІІ – началото на ХV век). София, 1995, с. 15: „В териториално отношение Карвунската област е покривала почти цяла Добруджа. Интересното е, че нейното средище крепостта Карвуна на Черно море е изместило такива големи градове като Дръстър (дн. Силистра) и Варна, които били не само седалища на митрополии, но и важни военно-административни и стопански средища. Това едва ли е случаен факт. Очевидно е, че в развитието на областта, особено след нейния владетел бившия български цар Теодор-Петър е настъпило разчленяване. От Петровата земя са се обособили две области – Карвунската и Преславската. Вероятно още тогава те са били обособени и като феодални владения, чиито притежатели по роднинска линия или по линията на административната зависимост са били свързани с царуващата Асеневска династия.“ Същевременно Плетньов. За „земята карвунска“, „карвунската хора“ и град Карвуна през XI–XIII век, с. 221 и бел. 25 приема, че Велики Преслав е център на Карвунската хора.
73Крън е разположен в централната част на България, в подножието на Стара планина, намиращ се на 4 км северно от гр. Казанлък.
74Боруй е средновековната крепост Берое и историческото име на днешна Стара Загора.
75Девол е средновековна крепост в близост до днешния град Корча, Албания.
76Арбанаската земя обхваща териториите на дн. Албания с център крепостта Драч. Френският византолог Ален Дюселие (1934–2018) приема, че щом толкова важен търговски град като Драч не е споменат в Дубровнишката грамота, то следователно след битката при Клокотница крепостта не минава под пряката власт на Иван Асен II, а остава в ръцете на солунския деспот Мануил Комнин Дука (1230–1237) – срв. Fine, J. V. A. Jr. The Late Medieval Balkans. A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman Conquest. Ann Arbor, 1994, p. 125.
77Солунското деспотство, макар формално да не е влизало в пределите на Българското царство, след Клокотнишката битка мина под върховенството на цар Иван Асен II и точно поради това е включено в текста на Дубровнишката грамота. За статута на Солун и неговия деспот Мануил Комнин Дука след 1230 г. вж. Попов, Т. Две монети на цар Йоан II Асен с деспот Мануил Комнин Дука и деспот Михаил II Дука – извор за историята на Солун и Епир след 1230 г. – В: Цар Иван Асен II (1218–1241). Сборник по случай 800-годишнината от неговото възшествие на българския престол. Пловдив, 2019, с. 79–94.
78Костова. България, Босна и Рагуза, с. 123.
79Божилов. България и Дубровник, с. 63. Съществува и трета хипотеза, според която неотбелязаните в текста на царската повеля територии всъщност са се намирали под управлението на независими господари като Алексий Слав в Мелник и Родопско-Пиринската област, севастократор Александър в земите около Средец и Ниш (?) и деспот Мицо в Несебър. Срв. Николов, Г. Н. Самостоятелни и полусамостоятелни владения във възобновеното Българско царство (края на XII – средата на XIII в.). София, 2011, с. 46–47; Костова. България, Босна и Рагуза, с. 119, където авторката не изключва „в текста на оризмото да са отбелязани основно онези територии от Второто българско царство, маркиращи пределите, до които се простират владенията на търновския цар. Затова в оризмото се акцентира само върху отделни български владения, като не са пропуснати и някои от по-големите градове, имащи стратегически важно място за държавата.“
80На база на информацията в извора за наличието на закон за царината Мутафчиев. История на българския народ, с. 308 приема, че рагузките търговци не са търгували безмитно, а са плащали на царската хазна според установеното мито за вносните и износните стоки. На същото мнение е и Сакъзов. Обществено и стопанско развитие, с. 144–145; Същият. Дубровник и България, с. 92, който счита, че привилегиите на дубровничани са били в значителна степен ограничавани от споменатия закон. Не по-различна е и позицията на Димитров. Тенденции в стопанското развитие, с. 412, който достига до заключението, че предоставените от Иван Асен II привилегии на гражданите на Рагуза не били неограничени, тъй като е трябвало да плащат мита съобразно действащия в България закон за кумерка. Общо за продължаващата дискусия в историографията как трябва да се интерпретира споменатия в Дубровнишката грамота „закон за кумерки“ и какви реално са произтичащите от него привилегии за рагузци вж. Димитров. Цит. съч., с. 412; Костова. България, Босна и Рагуза, с. 119–120.
81Лишев. Българският средновековен град, с. 141. За премеждията при пътуване по суша, които можели да сполетят всеки странстващ търговец или даден керван, вж. напр. Симеонова. Пътуване към Константинопол, с. 124–132.
82Ярък пример за конкретни мерки на българската царска власт против разбойничеството са действията на Иван Александър (1331–1371) срещу хусарите в Парория – срв. Николов, М. Хусарите в Парория през XIV век. – ИНИМ, 24 (2012), с. 162–164; Sophoulis. Bandits and pirates in the Medieval Balkans, pp. 348–350. За разбойничеството като общобалкански проблем и опитите (често с относително малък ефект) на съответните официални власти за справяне с него вж. най-новата монография, излязла по тази тема: Sophoulis. Banditry in the Medieval Balkans, pp. 97–114.
83Лишев. Българският средновековен град, с. 144. Средновековните западноевропейски странстващи търговци – предимно амбулантни, са се опитвали да се предпазват, като се организирали в групи, които понякога били придружавани и от въоръжен ескорт. Създавали се дори и специални корпорации за улесняване на пътуването. Местните управи също се грижели за пътниците като им осигурявали водачи и преводачи. Вж. Гагова. Пътуването през Средновековието, с. 33. Най-вероятно така са стоели нещата и в България. Що се отнася до керванските конвои, те по начало са включвали и охранителни части.
84Повече за еволюцията в титулатурната формула на цар Иван Асен II вж. у Бакалов, Г. Средновековният български владетел. Титулатура и инсигнии. София, 1985, с. 160–164. Промяната в статута на българския владетел била мотивирана и от факта, че заедно с покоряването на Епирско-Солунската империя върху българския цар се прехвърлили и претенциите ѝ за продължител на Византия – т.нар. акт на translatio imperii. Срв. Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на средновековна България VII–XIV век. София, 1999, с. 488; Божилов, Ив. История на средновековна България. Т. II. Християнска България. Пловдив, 2017, с. 357–358; Попов. Две монети на цар Йоан II Асен с деспот Мануил Комнин Дука и деспот Михаил II Дука, с. 90.
85Изследвайки снимка на грамотата, Живојиновић. Хоризма бугарског цара Jована Асена II Дубровнику, с. 230 констатира, че въобще липсват следи от печат. Все пак твърдението му не трябва да се приема за категорично, защото е направено на базата на фотографско изображение, а не при работа с оригинала на документа.
86Дубровнишки документи, с. 34–43, където са посочени и по-старите издания на договора. За причините, поради които в следващите редове договорът няма да бъде повече цитиран в бележка под линия, вж. тук бел. 51.
87Датировката на документа в началото му е дадена според дубровнишката традиция да се отбелязва и празникът, почитан от християнската църква на този ден. В конкретния случай тук това е направено със споменаването на св. Вит – мъченик от Сицилия, пострадал по времето на император Диоклециан (284–305), който е популярен в Западната църква. Срв. Билярски. Фискална система, с. 144.
88Срв. Божилов. България и Дубровник, с. 74.
89Пак там, с. 78–79; Божилов. История, II, с. 396, бел. 45.
90Ангелов, П. Военните договори на Втората българска държава. – ВИСб, 54/4 (1985), с. 94.
91Божилов. България и Дубровник, с. 97.
92Това наименование на Венецианската сеньория е препратка към спомена за ранната ѝ история, когато тя възниква върху песъчливите и блатисти лагуни в Северна Адриатика – Матанов. Средновековните Балкани, с. 141.
93Сакъзов. Дубровник и България, с. 96.
94Лазаров, Ив. Към историята на българо-сръбската война 1254 година. – ВИСб, 57/1 (1988), с. 186; Златарски. История, III, с. 440–441; Carter. Dubrovnik (Ragusa), p. 97; Fine. The Late Medieval Balkans, p. 201; Harris, R. Dubrovnik. A History. London, 2006, p. 50, 52; Curta, F. Eastern Europe in the Middle Ages (500–1300). Leiden/Boston, 2019, pp. 666–667.
95Ангелов. Военните договори, с. 94; Същият. Средновековната българска дипломация. София, 2011, с. 88–89.
96Златарски. История, III, с. 437.
97Божилов. България и Дубровник, с. 86. По отношение на предположението на Ив. Божилов във връзка със Стефан Владислав трябва да се отнесем с известна доза скептицизъм, защото в текста на договора между България и Рагуза бившият сръбски владетел се третира като враг наравно с настоящия крал Стефан Урош I.
98Рашка е историко-географска област, стояща в основата на средновековната сръбска държава. Това наименование често се използва за обозначаване на средновековна Сърбия.
99Божилов. България и Дубровник, с. 88; Билярски. Фискална система, с. 144. Румънският историк Александру Маджару твърди, че договорът е написан в Солун [sic] – срв. Madgearu, A. The Asanids. The Political and Military History of the Second Bulgarian Empire (1185–1280). Leiden/Boston, 2016, p. 239.
100Божилов. България и Дубровник, с. 78.
101Според Ив. Божилов, Ив. Лазаров и Г. Н. Николов към 1253 г. севастократор Петър е бил не само зет на Михаил II, но и един от неговите регенти – срв. Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186–1460). Генеалогия и просопография. София, 19942, № 21, с. 113; Лазаров, Ив. Управлението на Михаил II Асен и Ирина Комнина (1246–1256). – Векове, 13/2 (1984), с. 18; Николов. Самостоятелни и полусамостоятелни владения, с. 64.
102Божилов. България и Дубровник, с. 98. Ив. Божилов (цит. съч., с. 98–99) отива и по-нататък, като приема, че Петър е син на севастократор Александър, брата на цар Иван Асен II. Тази негова реконструкция обаче, както с право изтъква Николов. Самостоятелни и полусамостоятелни владения, с. 63, бел. 15, е неубедителна, защото така излиза, че Петър и Анна-Теодора са били първи братовчеди и бракът между тях в такъв случай би бил невъзможен.
103Срв. Божилов. България и Дубровник, с. 99; Същият. Фамилията на Асеневци, № 21, с. 112–113.
104Николов. Самостоятелни и полусамостоятелни владения, с. 62–64 и 233. Поливянни. Средновековният български град, с. 95 също допуска, че земята на севастократор Петър се е намирала в Българския североизток и по точно в Преславската хора, като се позовава на сведението на византийския историк Георги Акрополит (р. 1217/20–1282), че в средата на XIII в. земите в района на Велики Преслав и Овеч са се наричали „Петрова хора“. Аргументацията на Д. Поливянний обаче е неприемлива, защото в своето съчинение Георги Акрополит с „Петрова хора“ всъщност визира областта, където са били някогашните апанажни владения на цар Теодор-Петър.
105Пак там, с. 67–68. Както стана ясно, владенията на севастократор Петър в стопанските клаузи на договора са споменати наравно с Българското царство. Затова нека се има предвид, че, когато се разглеждат търговските проблеми, записани в договора, в настоящото изложение териториите на Петър и българската държава няма да се третират по отделно, т.е. с „България“ в текста ще се визират общо владенията на царя и тези на неговия зет.
106Става дума за бившия сръбски крал Стефан Владислав – втори син на Стефан Първовенчани и по-голям брат на Стефан Урош I.
107Костова. Българо-дубровнишки политически, икономически и дипломатически контакти в епохата на цар Михаил II Асен, с. 330.
108В Стопанска история на България, с. 37 се допуска интересното предположение, макар и непотвърдено от наличния изворов материал (!), че вероятно Дубровник е поел финансирането на предстоящата война със сърбите, в замяна на което цар Михаил II Асен отстъпил на града република правото на свободна търговия из цялата българска страна.
109Разбира се, това е само една символична победа, защото пропорционално погледнато дубровнишките търговци са били в пъти повече от българските. Затова търговско-икономическите разпоредби в договора и по-специално фискалният имунитет са били по-изгодни за Рагуза отколкото за България, защото реално само малцина българските търговци са упражнявали занаята си в републиката. На същото мнение са и Златарски. История, III, с. 442; Николов. Самостоятелни и полусамостоятелни владения, с. 65.
110Билярски. Фискална система, с. 145.
111За ковача Георги Българина вж. Дубровнишки документи, с. 50–52.
112Повече за живота и делото на Никола Българина вж. у Дубровнишки документи, с. 202–205. Вж. също и Гюзелев, В. Съчинения в пет тома. Т. 4. Училища, скриптории, библиотеки и знания в България XIII–XIV в. София, 2014, с. 321–325; Същият. Никола Българина – учител по славянска писменост в Дубровник в края на XIV в. – В кн. му: Седмокнижие за средновековната история на България (IV–XV век). Книга 3. Българи и другоземци от средновековното време. София, 2020, с. 388–394.
113Лишев. Българският средновековен град, с. 94.
114Златарски. История, III, с. 442.
115Повече за търговията със сол, осъществявана от Дубровник, вж. литературата посочена в Дубровнишки документи, с. 41, бел. 10.
116Димитров. Тенденции в стопанското развитие, с. 414.
117Божилов. История, II, с. 396, бел. 45.
118Ангелов. Българско средновековие, с. 194; Същият Военните договори, с. 96; Същият. Средновековната българска дипломация, с. 91.
119Вж. Дубровнишки документи, с. 44–49. Според Златарски. История, III, с. 444–445 присъединяването на захълмския жупан Радослав към българо-дубровнишкия съюз е довело до изостряне на българо-унгарските отношения. Твърдението на автора обаче не може да бъде прието за категорично, защото, както Лазаров. Към историята на българо-сръбската война, с. 187 отбелязва, след 1250 г. няма сигурни данни за враждебност между България и Унгария. Думите на Златарски. Цит. съч., с. 444–445, базирани на едно писмо на маджарския крал до папата, косвено загатват, че вероятно чрез включването си в българо-дубровнишката коалиция Радослав е целял отхвърлянето на васалната зависимост от Унгария, установена над Захълмското княжество още през 1237 г. В клетвената грамота на Радослав към Дубровник захълмският жупан обаче изрично подчертава, че е дал „вярна клетва на господин унгарския крал“ Бела IV (1235–1270), т.е. на този етап той не е имал намерение да променя статуквото си. Fine. The Late Medieval Balkans, pp. 200–201 смята, че Радослав е положил доброволно васалната клетва през същата 1254 г., когато се включва и в българо-дубровнишката коалиция, за да получи унгарска подкрепа срещу Сърбия. За статута на Радослав при подписването на документите с Рагуза вж. Костова. Българо-дубровнишки политически, икономически и дипломатически контакти в епохата на цар Михаил II Асен, с. 332, бел. 31.
120Според К. Иречек и В. Н. Златарски войната между България и Сърбия започва веднага след сключването на съглашението с Дубровник, т.е. скоро след 15 юни 1253 г. – срв. Златарски. История, III, с. 444; Лазаров. Към историята на българо-сръбската война, с. 183. Божилов. България и Дубровник, с. 87 обаче не е съгласен с тяхната периодизация на събитията и отнася започването на военните действия към лятото на 1254 г. (най-късно юли – началото на август). Към мнението на Ив. Божилов се присъединява и Лазаров. Цит. съч., с. 189, който се аргументира, че в документите, чрез които жупан Радослав става третият участник в антисръбската коалиция, за войната срещу крал Стефан Урош I се говори като за предстояща. Следователно, според Лазаров, това означава, че военните действия са започнали най-рано в началото на юни 1254 г., а не веднага след подписването на българо-дубровнишкия договор през 1253 г.
121За това нахлуване вж. литературата посочена в Данчева-Василева, А. България и Латинската империя (1204–1261). София, 1985, с. 160, бел. 32; Костова. Българо-дубровнишки политически, икономически и дипломатически контакти в епохата на цар Михаил II Асен, с. 327, бел. 22 и 23.
122Според тълкуванията на някои автори причината за бързото отстъпление на българите от Сърбия се корени в унгарската атака срещу Белград и Браничево – срв. Madgearu. The Asanids, p. 239, n. 53.
123Лазаров. Към историята на българо-сръбската война, с. 189.
124Мутафчиев. История на българския народ, с. 318.
125За този договор вж. цитираната литература у Божилов. България и Дубровник, с. 92; Същият. История, II, с. 397, бел. 46. Вж. също Костова. Българо-дубровнишки политически, икономически и дипломатически контакти в епохата на цар Михаил II Асен, с. 328; Harris. Dubrovnik, p. 51.

 

БИБЛИОГРАФИЯ

I. ИЗВОРИ

Гюзелев, В. Венециански документи за историята на България и българите от XII–XV в. Архивите говорят. Т. 18. София, 2001.
Дубровнишки документи за историята на България и българите през XIII–XV век. Том I (1230–1403 г.). Издание, превод и коментар А. Николов, В. Гюзелев, Е. Костова, П. Данова и С. Хинковски. София, 2017.
Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Кн. II. Книжовни и исторически паметници от Второто българско царство. София, 1944.
Иванов, И., Н. Христова, Ст. Богданов. Градският въздух прави човека свободен. Сборник с документи и материали за средновековния европейски град. Варна, 1995.
Иванов, Й. Български старини из Македония. Фототипно издание. София, 1970.
Ильинский, Г. А. Грамоты болгарских царей. Москва, 1911.
Христоматия по история на България. Т. 1. Ранно средновековие VII–XII в. Съст. П. Петров и В. Гюзелев. София, 1978.

II. ИЗСЛЕДВАНИЯ

Ангелов, Д., Б. Чолпанов. Българска военна история през Средновековието (X–XV век). София, 19942.
Ангелов, П. Българско средновековие. Пълен лекционен курс. София, 2013.
Ангелов, П. Военните договори на Втората българска държава. – ВИСб, 54/4 (1985), с. 87–105.
Ангелов, П. Средновековната българска дипломация. София, 2011.
Бакалов, Г. Средновековният български владетел. Титулатура и инсигнии. София, 1985.
Билярски, Ив. Институциите на средновековна България. Второ българско царство (XII–XIV век). София, 1998.
Билярски, Ив. Фискална система на средновековна България. Пловдив, 2010.
Божилов, Ив. България и Дубровник. Договорът от 1253 г. София, 2010.
Божилов, Ив. История на средновековна България. Т. II. Християнска България. Пловдив, 2017.
Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на средновековна България VII–XIV век. София, 1999.
Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186–1460). Генеалогия и просопография. София, 19942.
Велинова, В. Законът за рудниците на Стефан Лазаревич (Описание, превод и коментар). – В: Изследвания в памет на проф. д-р Георги Бакалов (1943–2012). София, 2017, с. 346–379.
Винсънт, Н. Магна харта. Кратко въведение. София, 2015.
Гагова, Кр. Пътуването през Средновековието. София, 2018.
Гюзелев, В. Никола Българина – учител по славянска писменост в Дубровник в края на XIV в. – В кн. му: Седмокнижие за средновековната история на България (IV–XV век). Книга 3. Българи и другоземци от средновековното време. София, 2020.
Гюзелев, В. Очерци върху историята на Българския североизток и Черноморието (края на ХІІ – началото на ХV век). София, 1995.
Гюзелев, В. Положителни и отрицателни явления  и процеси през управлението на Българското царство по време на първата Асеневска династия (1185–1280). – В кн. му: Седмокнижие за средновековната история на България (IV–XV век). Книга 1. Тълкувания върху Българското и Европейското средновековие. София, 2018, с. 212–225.
Гюзелев, В. Съчинения в пет тома. Т. 4. Училища, скриптории, библиотеки и знания в България XIII–XIV в. София, 2014.
Гюзелев, В. Три етюда върху българския XIV век. София, 2009.
Данчева-Василева, А. България и Латинската империя (1204–1261). София, 1985.
Димитров, Д. В. Отражението на климатичния фактор върху корабоплавателния ритъм по Западното Черноморие (ХІІІ–ХV в.). – Bulgaria Mediaevalis, 1 (2010), с. 305–323.
Димитров, Д. В. Плаване и комуникации по Западното Черноморие (XIII–XV в.). – Bulgaria Mediaevalis, 7 (2016), с. 405–436.
Димитров, Д. В. Тенденции в стопанското развитие на Българското царство при Асеневци (1185–1256). – Във: Великите Асеневци. Сборник с доклади от конференция, посветена на 830 години от въстанието на братята Петър и Асен, началото на Второто българско царство и обявяването на Търново за столица на България и 780 години от легитимното възобновяване на Българската патриаршия. Велико Търново, 2016, с. 401–416.
Дуйчев, Ив. Византия и славянският свят. Избрани произведения. Т. 1. София, 1998.
Жекова, Ж. Монетосеченето на първите Асеневци – акт на необходимост или пропаганда на идеи. – В: Цар Иван Асен II (1218–1241). Сборник по случай 800-годишнината от неговото възшествие на българския престол. Пловдив, 2019, с. 65–77.
Живојиновић, Д. М. Хоризма бугарског цара Jована Асена II Дубровнику. – Иницијал. Часопис за средњовековне студије, 1 (2013), с. 229–239.
Златарски, В. Н. История на българската държава през средните векове. Т. 3. Второ българско царство. България при Асеневци (1187–1280). Второ фототипно издание. София, 1994.
Иванов, В. По границите на християнска Европа: степните номади и „цивилизованите“ държави, светът „отвъд реките, горите и планините“ през XII в. – Времена. Списание за световна история, 9 (2016), с. 11–24.
История на България в четиринадесет тома. Т. 3. Втора българска държава. София, 1982.
Коледаров, П. Политическа география на средновековната българска държава. Втора част (1186–1396). София, 1989.
Костова, Е. България, Босна и Рагуза: дубровнишкият модел в уреждането на двустранните взаимоотношения. – В: Цар Иван Асен II (1218–1241). Сборник по случай 800-годишнината от неговото възшествие на българския престол. Пловдив, 2019, с. 115–125.
Костова, Е. Българо-дубровнишки политически, икономически и дипломатически контакти в епохата на цар Михаил II Асен. – В: Laudator temporis acti. Studia in memoriam Ioannis A. Božilov. Vol. I. Religio, historia. София, 2018, с. 319–339.
Костова, Е. Второто българско царство и византийско-дубровнишкият договор от 1192 г. – Във: Великите Асеневци. Сборник с доклади от конференция, посветена на 830 години от въстанието на братята Петър и Асен, началото на Второто българско царство и обявяването на Търново за столица на България и 780 години от легитимното възобновяване на Българската патриаршия. Велико Търново, 2016, с. 142–147.
Кръстев, Кр. Българското царство при династията на Тертеревци (1280–1323). Пловдив, 2011.
Лазаров, Ив. Към историята на българо-сръбската война 1254 година. – ВИСб, 57/1 (1988), с. 183–190.
Лазаров, Ив. Управлението на Михаил II Асен и Ирина Комнина (1246–1256). – Векове, 13/2 (1984), с. 12–19.
Лишев, Стр. Българският средновековен град. София, 1970.
Льо Гоф, Ж. Търговци и банкери през Средновековието. Враца, 1999.
Матанов, Хр. Балкански хоризонти. История, общества, личности. Т. 1. София, 2004.
Матанов, Хр. Средновековните Балкани. Исторически очерци. София, 2002.
Мутафчиев, П. История на българския народ. София, 19924.
Найденова, Д. По стъпките на средновековния пътешественик. – Bulgaria Mediaevalis, 8 (2017), с. 495–520.
Николов, Г. Н. Самостоятелни и полусамостоятелни владения във възобновеното Българско царство (края на XII – средата на XIII в.). София, 2011.
Николов, М. Хусарите в Парория през XIV век. – ИНИМ, 24 (2012), с. 161–165.
Нойкирхен, Х. Пиратите. Варна, 1981.
Поливянни, Д. И. Средновековният български град през XIII–XIV век. Очерци. София, 1989.
Попов, Т. Две монети на цар Йоан II Асен с деспот Мануил Комнин Дука и деспот Михаил II Дука – извор за историята на Солун и Епир след 1230 г. – В: Цар Иван Асен II (1218–1241). Сборник по случай 800-годишнината от неговото възшествие на българския престол. Пловдив, 2019, с. 79–94.
Плетньов, В. За „земята карвунска“, „карвунската хора“ и град Карвуна през XI–XIII век. – Във: Великите Асеневци. Сборник с доклади от конференция, посветена на 830 години от въстанието на братята Петър и Асен, началото на Второто българско царство и обявяването на Търново за столица на България и 780 години от легитимното възобновяване на Българската патриаршия. Велико Търново, 2016, с. 216–233.
Сакъзов, Ив. Дубровник и България в миналото. – БИБ, 5/1 (1932–1933), с. 87–103.
Сакъзов, Ив. Обществено и стопанско развитие на България при Асеневците. – БИБ, 3/3 (1930), с. 112–148.
Сидорченко, В. Ф. Морские пираты: от Средневековья к современности. Санкт-Петербург, 2016.
Симеонова, Л. Пътуване към Константинопол. Търговия и комуникации в Средиземноморския свят (края на IX – 70-те години на XI в.). София, 2006.
Стопанска история на България. Под ред. на В. Владов и Ив. Тютюнджиев. Велико Търново, 2011.
Томов, Т. Византия – позната и непозната. София, 2014.
Цанкова-Петкова, Г. България при Асеневци. София, 1978.

Byzantium and the West. Perception and Reality (11th–15th c.). Ed. by N. G. Chrissis, A. Kolia-Dermitzaki and A. Papageorgiou. Abingdon/New York, 2019.
Carter, F. W. Dubrovnik (Ragusa). A Classic City-state. London/New York, 1972.
Curta, F. Eastern Europe in the Middle Ages (500–1300). Leiden/Boston, 2019.
Fine, J. V. A. Jr. The Late Medieval Balkans. A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman Conquest. Ann Arbor, 1994.
Godfrey, J. 1204: The Unholy Crusade. Oxford, 1980.
Harris, R. Dubrovnik. A History. London, 2006.
Havrylyshyn, О., N. Srzentić. Economy of Ragusa, 1300–1800. The Tiger of the Medieval Mediterranean. Zagreb, 2014.
Hutchinson, G. Medieval Ships and Shipping. Rutherford/Madison/Teaneck, 1994.
Madgearu, A. The Asanids. The Political and Military History of the Second Bulgarian Empire (1185–1280). Leiden/Boston, 2016.
Merchants, Pirates, and Smugglers. Criminalization, Economics, and the Transformation of the Maritime World (1200–1600). Ed. by Thomas Heebøll-Holm, Philipp Höhn and Gregor Rohmann. Frankfurt/New York, 2019.
Murdzhev, P. The Medieval Town in Bulgaria, Thirteenth to Fourteenth Century. A Dissertation presented to the Graduate School of the University of Florida in partial fulfillment of the requirements for the degree of Doctor of Philosophy. Gainesville, 2008.
Petković, Ž. Dubrovnik. Nastanak i razvoj srednjovjekovnoga grada. Split, 1998.
Povijest Hrvata. Prva knjiga. Srednji Vijek. Uredio F. Šanjek. Zagreb, 2003.
Semple, E. C. Pirate Coasts of the Mediterranean Sea. – Geographical Review, 2/2 (1916), pp. 134–151.
Sophoulis, P. Banditry in the Medieval Balkans, 800–1500. London, 2020.
Sophoulis, P. Bandits and pirates in the Medieval Balkans: Some evidence from hagiographical texts. – Bulgaria Mediaevalis, 7 (2016), pp. 339–350.
Todorova, E. Reflections on the Bulgarian medieval economy. – Bulgaria Mediaevalis, 1 (2010), pp. 237–245.

 

СПИСЪК НА СЪКРАЩЕНИЯТА

БИБ: Българска историческа библиотека. София.
ВИСб: Военноисторически сборник. София.
ИНИМ: Известия на Националния исторически музей. София.

 

X

Right Click

No right click