Иван Лазаров
Из "Кой кой е в средновековна България"
Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов
Иратаис — бълг. болярин, кавхан при хан Крум (803 — 814). Името му е известно от един прабълг. каменен надпис от 813 г. Кавхан И. бил поставен за „главатар“ на лявата (източната) страна на „саракта“, т.е. държавата. Тази част на България обхващала новозавладените през 811 — 813 г. земи на юг от Стара планина. По стар тюркски обичай те били разделени на три части съгласно устройството на войската — център, ляво и дясно крило. Лявата страна била почетната. Това се определяло от факта, че тронът на хана бил обърнат винаги на юг — свещена посока у прабългарите. От лявата му страна стоял кавханът, а отдясно се намирал ичиргу-боилът.
От съпругата си, наречена след кръщението Мария, Борис имал шест деца — Владимир, Гаврил, Симеон, Яков, Евпраксия и Ана.1 Гаврил вероятно е умрял млад, както и Яков. Евпраксия станала монахиня, а за Ана знаем със сигурност, че се омъжила — може би за член на моравското княжеско семейство.2 Симеон дал монашески обет, а Владимир бил определен да наследи бащиния си престол.
През 1048 г. печенежкият първенец Кеген се поселил, с позволение на имп. Константина IX Мономах, заедно със своите люде — на брой около 20,000 души — в севернобългарските земи и бил приет между византийското граничарско население1. Сам печенежкият вожд бил отведен в столицата, покръстен и въздигнат в сан патриций. Не много време след това също и подчинените нему варвари били покръстени във водите на Дунава. Наскоро друг печенежки първенец, Тирах, преминал по замръзналия Дунав ведно с многобройни варвари — според някои сведения неговите люде достигали до невероятно голямото число 800,000 души — и нападнал крайдунавските области. Отпорът на византийската войска, на печенезите на Кегена, както студът и някаква силна редушка всред войската на нападателя ослабили премного неговите сили и го принудили да сключи мир с империята. Онези от неговите люде, които оцеляли, били поселени в областта на Средец, Ниш и Овче поле. Тирах, заедно със своите първенци - на брой 140 души, бил отведен във византийската столица, покръстен и щедро почетен от императора. В свръзка с тези събития е запазен един исторически извор, който е останал неизползуван, доколкото зная, в историческата книжнина2.
Придържайки се към старата схема, заложена от класическия немски историзъм, някои историци и до днес продължават да изследват единствено глобалните политически и военни процеси, протичащи в средновековните общества. Българската историографска школа (по разбираеми причини) изостава от френската и италианската, където още в началото на ХХ в. се поставят основите на историята на всекидневието, социалната история и микроисторията. По времето на социализма повлияната от марксизма българска медиевистика се опитва да предложи един нов прочит на средновековната българска история, въвличайки и момента със селото. Въпреки това, водейки се от думите на самия Ленин, който препоръчва на историците да преосмислят някои неща от „социалнополитическа гледна точка”1, марксическата историография започва да изследва конфликта между класите (не случайно се акцентира на теми като развитие на богомилската ерес или на „антифеодалното” въстание на българския цар Ивайло). В това изследване ще наблегна върху историографията по въпроса и върху всекидневието в селото през периода ХІ-ХІІ в.
Възникването на Дунавска България в края на VII в. нарушава равновесието на силите на Балканския полуостров. Византия признава официално новата политическа формация с подписването на мирен договор с България през 681 г. Но оттук насетне Империята ще използва всеки удобен момент, за да си възвърне отнетите територии и да възстанови своето господство в Балканския североизток. От своя страна България утвърждава своята независимост и суверенитет в почти постоянна борба с Византия. Двубоят между двете страни се изостря особено много през царуването на Симеон, когато на няколко пъти възниква реалната опасност от овладяването на престола на византийските императори от българския владетел.
Много бързо след своето създаване Втората българска държава успява да се наложи като първостепенна сила в югоизточната част на европейския континент. Причините за възхода ѝ се дължали главно на целеустремената експанзионистична политика, водена от първите Асеневци, чийто зенит бил достигнат по време на управлението на цар Иван Асен II (1218–1241). Именно през неговото царуване България най-накрая съумява след славните времена от епохата на Крумовата династия и Комитопулите да се утвърди отново като безспорен регионален хегемон. Така за кратък период през българската държава минавали всички невралгични пътища, по които се осъществявал основният международен търговски поток на Балканите. Благодарение на това значително бил разширен кръгът на държавите и формациите, с които установило взаимоотношения Българското царство. Освен със съседните му Византийска империя и нейните рудиментарни образувания след 1204 г. (Никея, Епирско-Солунското деспотство и Трапезунд), Латинската константинополска империя, Сръбското и Унгарското кралство, Кумания (Дешт-и Кипчак – „Кипчакската степ“), то влязло в преки контакти с Римската църква, Неаполитанското кралство, руското Галицко княжество, търговските републики Венеция и Генуа, монголо-татарската Златна орда, а дори и с Мамелюкския султанат в Египет1. Сред изброените страни бил включително и далматинският град-държава Дубровник. Настоящият текст е посветен точно на официалното установяване и развитието на търговско-икономическите и политическите взаимоотношения между България и Дубровнишката република (на лат. Respublica Ragusina – Република Рагуза) през втората четвърт на XIII в. За тази цел в следващите редове ще бъдат разгледани „Дарствената грамота на цар Иван Асен II, дадена на Дубровник и неговите търговци“ през 1230 г. и „Договорът на цар Михаил II Асен с Дубровнишката република“ от 1253 г., като съответно ще се разгледат какви са били причините, довели до съставянето на двата документа, ще бъде направен опит да се очертаят приликите и разликите между тях, и не на последно място, ще се анализират какви са били ползите и изгодите за всяка от страните-съдоговорителки. Преди това обаче ще бъде направен кратък обзор на търговско-икономическото състояние и развитие на България и Дубровник през посочения период, за да се изгради предварително една по-широка представа у читателите за развоя на тези процеси, а и този екскурс несъмнено ще бъде полезен при разглеждането на въпросните средновековни документи, обект на настоящото изследване, които основно регламентират режима на извършване на търговска дейност в българската държава или в Дубровнишката комуна при пребиваването на търговци от едната страна на територията на другата.
Времето на управлението на Иван Александър често съвсем основателно се определя като втори „Златен век“ в българската културна история. Оттогава са оцелели малкото образци на български луксозни царски ръкописи, които свидетелстват за самочувствието на владетеля и за неговия траен интерес към книжнината и изкуствата. С настоящата статия ще се опитаме да представим процеса на изграждане на един идеализиран образ на християнския владетел, в случая българския цар. Ще се опитаме да покажем единството на словесните и визуалните акценти при формирането на догматичната екзегеза на владетелския образ1. Именно със своето догматично значение образът на царя изпълнява основната си функция на наместник Христов на земята. Идеализацията на владетелския образ е един обичаен идеологически похват в православната литература и изкуство, тъй като тя дава възможност конкретната историческа личност да се представи като една (почти) сакрална еманация на човешката същност и да се мисли и възприема именно като образ, отпечатък от присъствието и знак за волята на „Царя на царете“ – Христос в земната действителност2.
Средновековният Ниш, разположен на р. Нишава, се намира на Диагоналния път Белград-Средец-Пловдив-Цариград. Редица автори го описват като силно укрепен, многолюден, богат и прочут град. През Средновековието Ниш преживява много беди (неведнъж е сриван до основи), но винаги успява да се възроди за нов живот и да запази значението си.
През втората половина на XII в. във Византийската империя и частно в нейните балкански владения настъпили множество дълбоки промени, които довели до възобнова на българската държава. Това обновление намерило израз в голямото народно-селско въстание, ръководено от братята Асеневци. За голямо съжаление въпреки всички досегашни проучвания върху зараждането и хода на това въстание остават незадоволително изяснени цяла редица проблеми. Неизяснена е преди всичко хронологията на въстанието, и то що се отнася частно до неговото начало. Необходимо е, на първо място, да се подредят в истинската им хронологическа последователност всички събития, които са свързани с началния период на въстанието. Уточняването на хронологията може да ни разкрие заедно с това движещите сили на въстанието. Въз основа на сравнително богатите изворни податки ние можем да установим, че въстанието се заражда като спонтанно народно селско движение всред българското население от старопланинските области. Анализът на запазените изворни вести очертава в същото време ролята на братята Асеневци в развоя на въстанието. Отхвърлени претенденти за византийска служба, Асеневци — представители на едрите поземлени собственици в българските земи — застават в един сравнително по-късен момент на страната на самозародилото се народно движение и твърде бързо се издигат като негови водачи. Без да се впускаме тук в цялостно проучване на въпросите, свързани със зараждането и развоя на освободителното движение всред българите в края на XII в. (което ще съставя предмет на друго, нарочно изследване), налага се следователно едно предварително изследване от по-тесен обсег, което да спомогне именно за установяване хронологическата последовност на събитията.
В една от своите последни книги, „Българското общество през 14. век. Структура и проспография”, неотдавна починалият наш медиевист Иван Божилов се опитва да направи просопографски каталог на всички българи, за които има свидетелства, че са живели през четиринадесети век. В третата част на каталога, озаглавена „Работници (laboratores)”, от 67 до 70 номер са отбелязани четири българки с името „Нергиса”1. Божилов отбелязва, че името е „необичайно за българската антропонимия”, но че се среща още три пъти във венциански документи. В последните три случая, отбелязани с номера 68, 69 и 70, „е посочено категорично: de genere Bulgarorum (букв. „от български род” ‒ лат.)”2. Що се отнася до номер 67, авторът прави предположение за българския произход поради общото име със следващите три и споменатото в документа родно място на Нергиса – селището „Лазари”, откъдето заедно с нея е и номер 50 от трета част на просопографския каталог, Мария, която според запазения текст е de generacione Bulgarorum („от български произход” –лат.)3.
Колкото повече наближава трагичната развръзка в историята на българските земи от края на XIV в., толкова повече разцъфтява българската култура и особено литературата. Достигат се висоти, които са съизмерими само със Златния век на цар Симеон Велики. Контрастът между политическите нещастия и културния подем на пръв поглед изглежда парадоксален, но той е напълно обясним както от историко-психологическа гледна точка, така и от гледна точка на културната традиция и на общите тенденции в развитието на византийската и балканската православна култура през XIV - XV в.
В историческата наука вече се е наложило мнението, че битката при Черномен на 26 септември 1371 г., в която един сравнително малоброен османски отряд разгромява войската на крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша, е една от най-значителните победи на завоевателите в историята на тяхната експанзия на балканска земя. Последиците от Черноменското поражение се усещат пряко или косвено във всички български земи. Османски грабителски отряди проникват дълбоко на Балканския полуостров, а османските удж-бейове превземат няколкото все още съпротивляващи се български крепости в Североизточна Тракия. Още преди гибелта на двамата християнски владетели край бреговете на р. Марица завоевателите превземат след тежка обсада крепостта Ямбол. Гарнизонът и населението му плащат висока цена за упоритата си съпротива. След превземането на града мъжете и воините от гарнизона са изклани, а жените и децата поемат към робските пазари, разцъфтели през този период поради притока на „стока" от местата на християнско-мюсюлманските стълкновения. Сходна е участта на Елхово, превзето от отрядите на Тимурташ паша, а вероятно и на други по-малки български градове и крепости в Тракия. В началото на 70-те години на XIV в. в Западна Европа вече е известно, че турците са завзели обширни области от Византия, България и Сърбия и че представляват потенциална заплаха за Унгария, за Адриатическото крайбрежие и за латинските владения в континентална Гърция. Това означава, че завоевателите вече свободно оперират в Тракия и по Родопското крайбрежие, както и по трасетата на основните пътни артерии на полуострова. Османските военачалници вече са сложили ръка на основните комуникационни възли в Тракия, което безпроблемно им позволява да установят трасетата на пътищата, които водят към останалите свободни български земи.
Григорий Цамблак — най-бележитият ученик на патриарх Евтимий Търновски, блестящ старобълг. писател от Търновската книж. школа, Киевски и Литовски митрополит. Биографичните данни за него са сравнително по-богати, отколкото сведенията за десетки и стотици други личности от бълг. средновековие. Въпреки това големи периоди от жизнения му път остават забулени в тайна.
През XIV столетие в България настъпва втори период на разцвет на книжнината и изкуството, изобщо на културата. Привидно това е в пълен разрез с тежката вътрешна и външна криза, която държавата преживява през онези времена. Разкъсана от остри социални противоречия и борби, тя едва намира сили да се бори срещу все по-заплашително надигащата се вълна на османското нашествие.
До преди около четвърт век, когато се говореше за Търново през средновековието, разглеждаше се изключително историята на града като столица на Второто българско царство, ще рече през периода от 1185 до 1393 г. Направените през последните две десетилетия археологически открития обогатиха значително знанията ни за миналото на този важен наш град. Приносът на нови исторически извори, главно от археологическо естество, разкри пред погледа на изследвачите хронологическите граници на историята на Търново, като ни позволи да вникнем поне отчасти в една много по-отдалечена епоха.