Османско владичество

Април 1876. Спомени. IV Революционен окръг

Посещения: 28909

 

Тома Сираков, Георги Христев

 

ТОМА ГЕОРГИЕВ (ГЕРГЬОВ) СИРАКОВ. (Роден в 1856 г. или 1834 г. в с. Калугерово, Пазарджишко; починал в 1927 г. или 1926 г. в с. Калугерово.) Търговец и земеделец. Деец от националноосвободителното движение: член на частния революционен комитет в с. Калугерово и на тайната полиция; агитатор; участник в Априлското въстание в четата на калугеровските въстаници, след което се присъединил към Хвърковатата чета на Бенковски. Заловен и съден, лежал в Софийския затвор. След Освобождението заемал административни длъжности. Дарител.

ГЕОРГИ ХРИСТЕВ (ХРИСТОВ), свещеник от с. Калугерово. Сподвижник на Георги Бенковски. Участник в подготовката и хода на Априлското въстание.

Публ. по: Спомени за Априлското въстание от поп Георги Христев и Тома Г. Сираков от с. Калугерово, Пазарджишко, написани през 1888 г. — Тракия. Литературен алманах (Пловдив), 1970, № 1, с. 13—27.

 

СПОМЕНИ ЗА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

 

Беше денят сряда от годината 1876, месец февруари 11. Бях отишъл в светата църква на правило, но още не свършил шест от псалмите, [щото] нещо ми казва в умът, че то няма да се дочете до края. Влиза майка ми и ми казва: «Остави и ела, че те вика чичо ти Теофил и друг един човек.» Оставих недочетено правилото и си рекох: «Боже, прощавай!» Тутакси излязох и като си отидох у дома, намерих гореказаните. Поздравихме се с непознатото лице и с уйка ми. Той ми каза: «Препоръчвам ви господина Георгия Бенковски — апостол и проповедник на българската свобода.» Като чух думата «свобода», препълни ми се сърцето от радост, че е дошло време и ние да се освободим от петстотингодишното робство. Заповядах на часа на старата си майка да направи по едно каве, да се почерпим и по една гроздовица да му метнем. След това уйка ми каза: «Аз ще изпратя поибренския куруджия — когото беше изпратил Делча Уливера с Георги Бенковски — до Теофил, да повика още да присъствуват на привременното заседание.» Догдето той отсъстваше, обедът се готвеше. Беше тогава сирната неделя, та трябваше да ручаме сомова риба, сирене и яйца.

Бенковски извади пълномощното си писмо и ми даде да го чета. Съдържанието няма да описвам, понеже то ще бъде написано от автора на «Миналото». Затова аз ще опиша вкратце първата проповед в моята къща. Още не бяхме свършили ручока, дойдоха с Теофил нашите съселяни Панчо П. Спасов, Никола Г. Шипаров, Иван Г. Чергаров и Петко Денов, селски кабзамалин.

— Бай Теофиле, станахме шест души. Има ли още да дойдат други лица, или да отворим заседанието? — каза Бенковски.

Той му отговори: «Засега толкова стига. Отпосле ще станем и повече.»

Казано — свършено. Бенковски започна със следующите думи: «Господа, ето моето пълномощно. Давам го в ръцете на дядо поп Георги. Чети!»

Изчетох докрай и всичките го слушаха с голямо внимание. Останаха задоволени и радостни, като чуха за освобождение, но отпосле взеха да мислят по-нашироко как ли ще може да се събори такава силна държава като Турция. Когато се говореше това, дойде и ни завари Юсеин Меше Копаран, който беше тая година куруджия. Искаше заплатата си. Ние обърнахме политиката другояче, Бенковски, подканян от Теофил, мигновено стана от проповедник на търговец за вино и налягаше да стане пазарлъка по-скоро, защото колата му идвала отдире и ще замине, но пазарлъкът не стана. Всичко това се правеше, за да се джендемоса проклетият Меше Копаран, че ни побърка на светия разговор. Най- после Теофил каза: «Юсеин ага, ти сега си иди, а ние ще гледаме как да е да направим с негова милост пазарлъка!»

Турчинът излезе. Бенковски каза: «Господа, тук е опасно да се стои и работи, затова трябва да бъдем на по-безопасно място.» Всички казахме в един глас, че в манастира е най-добре. Така и стана. Реши се следобед да се сберем всички, и то един по един, а аз да отида с Бенковски. Качихме се на конете и отидохме. При влизането в манастира като че ли някой беше казал на отца игумена Кирила да ни срещне. Аз му пошепнах да не огади за това Бенковски, който още развеждаше коня, за какво бяхме дошли. Дядо игумен от радост не знаеше какво да прави и проговори: «Бог изпълни желанието ми да видя това! Момчета бре — извика дядо игумен, — елате хванете коня на този търговец!» Аз му бях пошушнал да каже така и влязохме в игуменската стая.

«Препоръчвам ви, старче, г-н Бенковски — наший апостол и проповедник за святата ни свобода.» Пристъпиха двамата и се ръкуваха. После ни се донесе по едно каве и стана кратък разговор помежду игумена и Бенковски. В това време дойдоха и гореказаните лица и още Георги Сираков и Стоян Ненов, на когото през време на въстанието турците му отрязаха лявото ухо, като го отвеждаха в Т. Пазарджик. Тук Бенковски разви надълго и широко въпроса, за който беше проводен от Българския революционен централен комитет. Всички се убедихме, че е дошло вече времето да се строшат 500-годишните окови. На това събрание се реши да се повикат представители от околните села, за да вземе делото колкото се може по-голям ход. Пратиха се нарочно по тая част хора. От Лесичево доде Добри, Атанас и Георги Начов, от Церово — Гене Телийски, от Сръта — Ангел Клисурски, от Славовица — Атанас Малинов и Босака, от Ветрен — Стойна П. Чавдаров и Георги Митаков, от Карамусал — поп Кръстьо и Атанас Дядов Панов, от Динката — Георги Чорбаджийски и Петър Гешев, който беше в това време механджия. Той е внук на игумена и е родом от Сопот. От Щърково дойдоха поп Петко и Никола Топкаров, от Елшица — Мирчо и Минко Дойчов Шулекови, от Калагаре — Стойко и Иван братя Караджови. Това събрание стана на 12 февруари през нощта. Станаха бурни разисквания. Гене Телийски доказваше, че не ще можем да направим нищо против такава една велика сила като Турция. Бенковски със своето красноречие се мъчеше как по-лесно да убеди събраните, като им доказваше за малката юначна Черна гора, за Сърбия, за Гърция и Влашко. Заседанието трая почти пет часа през нощта, догде се не изпълни желанието на апостола да види, че неговите последователи приемат напълно предложението. Така и стана. Бенковски каза: «Сега ще може да се работи свободно. Не остава нищо друго, освен да дадете клетва, че ще бъдете работници на святото дело.» Всички приеха да се закълнат пред святото евангелие и пред честния и животворящий кръст на спасителя. Дядо игумен взе епатрахила, светото евангелие и кръста и закле всички. Бенковски каза: «Отсега нататък всеки от вас ще знае, че е дал клетва, и ще работи колкото се може по-деятелно и енергично. Убеждавайте съселяните си. Напомням ви да се пази тайна и колкото убедите, ще ги подвеждате под клетва. Това ви напомням като на приятели и братя.» Още в същата нощ представителите се разотидоха по селата. Бенковски замина за Панагюрище, гдето беше центъра на българските дейци за освобождение.

Започнахме да работим. Всеки се трудеше според силите си, убеждаваше комшията си и в късо време ние се умножихме. Всеки взе да мисли отгде да се снабди с пушка, с пищов и с нож. Горе-долу се посъбраха такива плюкала и цръкала. Трябваха още куршуми и барут. Златишките читаци ги прекарваха доволно в Панагюрище, отгдето си набавяхме барут и олово. Вераните пушки и пищови ни се поправяха тоже там от мастора Никола Бинбашов. Всички се трудихме кой да си направи повече фишеци. Беше още рано, та бе невъзможно вкъщи. За да не знаят домашните, понякога нощем ходехме по приятелски къщи, гдето може да се пази тайна, а понякога затваряхме се в черковния двор, в стаята, и работехме любимите си патрони, като че ли те щяха да победят Турция. Оловото и барута прекарвахме от Панагюрище в бъчва. Закара се вино, докара се олово и барут, така щото можахме да направим доволно фишеци. Само един Стойо Чорбаджи попречваше на работата и когато се напиеше, викаше: «Ще ви предам на турците!» Бенковски, като заобикаляше до манастира и по селата, дойде нарочно на 30 март, часът 3 по турски, слезе с Теофил в дома на Стойо, хвана го за единия мустак и му каза: «Ти ли ще предадеш святото дело? Сега те убиваме!» А той: «Аман, господине, моля ти се, няма вече да говоря такива приказки. Прощавай ми!»

Приближаваше вече Воскресение Христово. На първия ден дойде пратеник с писмо от Панагюрище с подпис на Бенковски — да иде едно лице с пратеник по селата да съберат статистиките за человеци, волове, говеда, биволи, магарета, свине, овце, кози и жито. Всичко се искаше много скоро. За такъв се избра поп Георги като по-млад и отидоха на манастира. Там намери Георги Маньов, който беше пратен от панагюрския комитет. Още вечерта отидохме в Карамусал право у поп Кръстьо. В домът му имаше гости, но той усети каква е работата, затова набързо ги изпрати и останахме да разговаряме. Той ни се хвалеше с пушките си и с патрондаша си, а на ножа си викаше: «Ти ще изколиш всичките еленлерски читаци.» Ние му напомнихме, че когато му дойде времето, тогава да се хвали, че сега имаме работа, че времето за въстанието наближава. Той отговори: «Имате ли заповед, приготвена ли е?» «Вие сте получили писмо, с което ви се заповяда да направите статистика. Готова ли е, че сме дошли за нея?» «Не е направена, ама лесна работа.» Той повика Атанас Дядов Панов и господин Ганя Соколов — пръв богаташ в селото. Те работиха с учителя Георги Мутов и свършиха, но беше вече късно да заминем по това време за Ветрен. Преспахме у поп Кръстьо. На сутринта излязохме малко раничко от Карамусал, дорде още народа не е станал, а така също еленлерските читаци да не ни съзрят и рекат: «Днеска е Великден, тия къде отиват?» Турците тогава вече бяха намирисали, че нещо им се крои. Стигнахме навреме във Ветрен. Хората бяха още в църква и ние влязохме в хана на Стоица Чавдаров. Ето го и той иде. «Нали е Великден бе, каква работа ви носи насам?» «Статистиката готова ли е?» Дойдоха и двамата свещеници, като че ли нарочно бяха повикани. Те ни разпитваха и ние им отговаряхме. Стоица ни донесе от прасето и малко хляб, та направихме закуска, а те приготвиха това, което им се искаше. Стоица каза: «По-скоро излезте, защото ний сме тука на друма, минават всякакви — турци, евреи, даже и цигани имаме в селото. Страх ме е да не ни заподозрят.» Излязохме и тръгнахме за Карабунар.

При влизането в селото що да видим — народ се събрал пред дядо Георги Бечовия дюкян. Момците, пременени с ония ми ти червени пояси, сучат ли онова хоро, момите по-доле не стояха със своите шарени сукмани и алени фути. Мъже и жени насядали, та гледат своите синове и дъщери как вият хорото. Влязохме у дядо Георги Бечов. В същото време заваля ситен пролетен дъждец, но така гъст, щото разпъди всичките хора от хорото. Синът на дядо Георги Бечов — Атанас — ни поздрави и попита: «Има нещо, що ви е накарало да дойдете в това време?» «Статистиката готова ли е?» «Хазър е. Хапнете си мезе и да пийнем по чаша вино. Къде ще идете?» Отговорихме: «На Бошуля.» Той каза: «Близо е, ще идете ей сега. Български обичай е, додето се не принесе от прасето, не може да се тръгва.» Приехме статистиката и тръгнахме за Бошуля. Там трябваше да се иде у Атанас Попчето — човек с железен характер. Там намерихме една тълпа от десетина души, че пие, и помежду тях Ахмед Меше Копаран — по-малък брат на нашия куруджия, — че пие заедно с тях. Дядо Атанас, като ни видя, покани ни, та влязохме в неговата стая. Разговора се почна първо с по чаша вино и с мезе от прасето. Невъзможно бе да му се откаже. Разправихме му един по един защо сме дошли. Което забравяше Георги, аз го разяснявах, което забравях аз, Георги го допълваше. Тук видяхме голямо затруднение. Старецът ни привеждаше много примери за несполучливи въстания. Той казваше: «Сърбия ни е много пъти лъгала и сега трябва пак да е сръбска лъжа. Страх ме е да не ни изколят турците като пилци.» Ние го убеждавахме, че ако народа се вдигне на оръжие, имаме готова помощ. Той възрази, че нямаме оръжие. Ние го уверявахме, че ще ни дадат пушки, патрони, револвери и саби. Той отговори: «Аз мога да въоръжа до 100 момци.» То не е лъжа, понеже е много богат. Сам направи статистиката. Дядо Атанас каза: «Само аз имам до 3000 кила жито. Ако можем да устоим на турчина, това жито нека го изядат нашите юнаци.» За цялото село каза, че може да има до 7000 кила или всичко 10 000 кила. Хубавя цифра — 10 000 кила. Синовете си не допусна никак при нас. «Тия — казва — са деца, не могат да пазят тайна.» Часът стана 12,30 по турски. Излязохме и се сбогувахме.

Стигнахме в Калугерово около часът 1. Отидохме в манастира. Наближихме до лозята. Чуват се гърмежи на пушки. Спряхме се за малко. Пак гърмеж. Какво е това — нам е неизвестно! Аз мислех, че турците са нападнали. Беше вече часът 3 по турски. Ние волю-неволю трябваше да обикаляме из калугеровските лозя, които са на раздалеч от манастира около 10 минути. Духаше хладний пролетен ветрец. Трябваше да се приближим до манастирските главни врата и да узнаем какви са тези гърмежи. Решихме да се разделим и да не идем двамата заедно. Аз тръгнах направо. Много беше по-трудно да ходя из дерета и храсталаци, догде заобиколя всичките лозя до манастира. Когато се разделихме, дадохме си знаци, който пръв приближи до вратата и няма нищо, да свирне на другия да дойде. Аз се лутах много, но накрая сполучих да се приближа до харманската врата. Нямаше нищо. Дебнешком, като ходех все край дувара, гледайки на четири страни, стигнах до главната врата. Подсвирнах на другаря ми и той дойде. В манастира песни и веселие. Постояхме малко и потропахме с обикновеното чукче, което се намира прикачено на всяка голяма врата както по градовете, така и тука. Дядо игумен Кирил на същата минута се отзова. Ние му се обадихме и го поздравихме от поп Кръстьо Карамусалийски и той веднага ни отвори и влязохме. Попитахме го кои са тия, що пушкаха сега, и кои пеят. Той каза, че били гости. За да не вземат да ни разпитват защо сме дошли толкова късно, влязохме в друга стая, където ни донесоха вечеря. Дядо игумен ни разпитваше дали сме извършили мисията, за която бяхме изпратени. Казахме му, че такава голяма работа лесно не може да се извърши, че някъде срещнахме големи спънки. Той отиде при гостите, а ние легнахме да спим. Теофил беше пристигнал същия ден вечерта малко по-рано от нас. Дадоха се и другите статистики на моя другар Георги и той замина за Панагюрище. Ние си отидохме по домовете. Съселяните ме разпитваха къде съм бил на втори ден на Възкресение. Аз им отговорих, че дошли на манастиря гости, та дядо игумен ме викал да служа там, и с това те се задоволиха.

Колкото приближаваше времето за въстанието, толкова повече народа се одързостяваше и окуражаваше, но и турците не дремеха. Ние правехме фишеци с книги, а те се въоръжаваха с «Мартини» и «Винчестер». Тогава Възкресение беше на 4 април и годината високосна, много плодородна. Имаше много агнета, ярета, телци и кончета, но орисницата била такава, щото да станат плячка на турците и черкезите. Великденските празници изминаха и народа се пръсна по работа така, щото ние, които трябваше да приготвим оръжие и куршуми за дадения случай, намерихме време да правим фишеците в технелък. Народа на работа по полето, а ние в черковния двор и училищната стая леем куршуми. Така за няколко дена можахме да приготвим до 15 000—20 000 фишеци. Разделихме ги, та всеки взе да има у дома, а половината и повече оставихме в черквата, като мислехме, че тя не е за заподозрение. На 18 априлий в неделя около 11,30 часа по турски изтърсва се Ахмед аа колагасъ със седем души заптии конница и един кон, натоварен с оръжие. Веднага потърсиха Теофила, който за голямо щастие беше минал в малката махала. Ние минутно се събрахме с Панчо Петров и пратихме едно момче от нашите да му каже да не се явява да не би да го хванат и закарат в Пазарджик. След малко събрахме всичките момчета и им разказахме, че тук има нещо небивало да става, затова да бъдат готови. Ако поиска агата да влезе в църквата да дири нещо, то да ги изтрепем всичките и да се изпрати известие на Бенковски. Ако почне да търси Теофил и го намери и го подкарат за Пазарджик, момчетата да избият заптиите, та да освободят хванатите, или само Ахмед аа да убият. Но строго търсене не стана, а само повика Стойо Чорбаджи и поп Стефана, та им заповяда народа да готви пари. Ние излъгахме, че Теофил е в Пазарджик, и повече не го дириха. Той беше отишел у Георги Сирака да види колко пушки е донел сина му. Догдето агата се разправяше с гореказаните, ние написахме една книга до работника Георги Начов, наречен Даскала, и изпратихме едно момче. Догдето те закусваха, момчето се намери в Лесичево, часът около 2,30. Отива направо у Тома — богаташ пръв в селото. Потропва на капията. «Томе чорбаджи, Томе чорбаджи, Ахмед аа гелди, сизе гьостер» (Томе чорбаджи, Ахмед аа дойде, тебе търси). Но чорбаджията не отворил и му каза: «Ако е кол-агасъ, Сега не отварям, нека дойде утре на видело. Сега е нощя. Аз не познавам сега кол-агасъ.»

На сутринта всеки грабнал каквото намерил, кой кремъклийка пушка, строшена, кой ръждясал помазан веран пищол, някой ръждясал от 50 години нож, други брадва — кой що имал — само да не влязат в ръцете на кол-агасъ. Господа читатели, забележете какъв турчин е бил този кол-агасъ! Ако му се удадеше да му влезе някой в ръцете, той нямаше да го кара в града, а сам щеше да се разправи с него и да го дере жив. Както и стана с Тъмрашлията в нещастний Батак. Но, слава богу, никой не можа да влезе в ръцете му. И тук видя, че няма да сполучи, мина му и тук лисица път. Заповяда на кабзамалина да събира пари за беглика, за «вергията» и за «беделете». Оттук замина за Юруците. Какво е правил в Юруците, нам е неизвестно. Само можем да заключим, че той непременно е дал наставление на юручани, като ги е въоръжил против българите и им казал: «Българите се готвят за въстание, но вий не трябва да дремете. Който няма оръжие, намерете изпомежду ви и го въоръжете да бъдете готови в деня, когато стане нужда.» Така стана и отпосле. Веднага след това заминал за Баня и оттам за Панагюрище. Докато той заповядваше да събираме пари и псуваше тия, които му се не явяваха пред очите, комитетските хора се бяха разпоредили да се извести с писмо по комитетската поща, че кол-агасъ ще замине от Баня за Панагюрище. Но не стана нужда да се известят панагюрци. Като дохожда кол-агасъ в село Баня, отива да се окъпе на банята. После дирел и разпитвал за тогоз, оногоз по комитетството и решил да отиде да дири в Панагюрище главатаря на комитета. Но намира се един българин, на име Тодор Стефанов, и му разказва подробно как е работата, че ако продължи пътя си за Панагюрище, ще бъде убит на пътя от комитетски хора. Ако ли сполучи да отиде в Панагюрище, още на влизане панагюрци ще го убият. Той се вслушал в думите на Тодор Стефанов и се върнал пак в Юруците. Това било на 20 април, когато тъкмо е било провъзгласено въстанието в Панагюрище.

Още през нощта получихме известие да излезем из селото и да се отправим за назначеното място за седемте села — именно за Еледжик. Докато се извести на народа, някои излязоха на къра по работата си, така щото стана нужда да се провождат хора на полето и да ги викат. След 2—3 часа се прибра всичкото население. Едни се опираха да не излизат, а други ги убеждаваха, че е дошел часът да стане това. Не трябваше много маене. Каза се, че кол-агасъ не сполучил да отиде в Панагюрище, но го убили в банската гора, така щото турското правителство ще прати башибозук заради него и ще ни изколят като пилци, ако ни намерят в селото. Затова непременно трябваше да излезем. Същото засвидетелствуваха и Марин Мараджийски, Ванке Мирчов, Мите Дудьов, Петър Мурджов, Иван Спасов, които бяха изпратени от Бенковски от село Лесичево да ни известят за станалото в Панагюрище въстание и за убийството на кол-агасъ, та така да можем да се убедим по-лесно да излезем от селото. Някои се възпротивиха, но се поизплашиха от изпратените. Така в 2—3 часа селото се изпразни и кой как можеше, така тръгваше, като че ли му беше омръзнала къщата и имота. Покъщнината, която беше събирана 200—300 години с труд и мъка и скрита от кърджалии, еничери и далибашии от неговите прадеди, сега се оставяше пак на произвола, едно, на турци, черкези и цигани и, друго, на огъня и на пламъците. Както казах и по-горе, за 2—3 часа народа излезе. След половин час едва бяхме стигнали до така наречената Господарска кория, и селото пламна в огън. През това време кол- агасъ завел със себе си и читаците от махалите, на преминаване през селото вървели и палели къщите по пътя. Това видели Петко Бейков, Илия Войнов и Петър Чергаров, които се били скрили в селото из буренака. Ние пътувахме с колята си за назначеното място, като мислехме дали не ще ни стигне някоя чета гаджали и да изпоколят жени и деца. Но, слава богу, подобно нещо не стана. Но не съм и мислил, че всичко ще стане на прах и пепел, че ще стане на пущинак. Щом погледнах отгоре казаната кория и видях, че се издигат пламъците в облаците и се задими небосклона, отведнъж почнах да чувствувам по-силно, че ако не сполучим да се освободим, то народът ще ни проклина за изгубеното. Стана ми много зле и се принудих да се кача в колата и сам да се насърчавам. Правех се да ме не познае никой, че ми е лошо, пих вода, за да ме разхлади, но сърцето ми биеше силно. Дадоха ми стомна с вода, пих и ето ти нова сила, нова енергия. Реших в себе си да забравя многото клетви, които щяха да се изсипят после върху нас. Сега мислех дали ще можем да стигнем през тоя ден на Еледжик, или ще пренощуваме на пътя. След два часа и половина пътуване стигнахме в село Церово. Жителите на това село бяха излезли преди нас. Гене Телията, който беше председател на церовския комитет, беше оставил от комитетските хора да ни покажат пътя за столицата, в която щяхме да царуваме ден до пладне, както каза по-късно. Пътувахме цял ден и стигнахме до една поляна, на която се спряхме и преспахме. Вечерта се разпоредихме да проводим въоръжени отбор момчета да се съединят с момчетата, които предводителствуваше сам Бенковски. Искахме да нападнем Юруците, понеже кол-агасъ не беше завел всички със себе си. Те са на четири махали. Едни бяха останали да вардят имотите си, докато дойде помощ от Татар Пазарджик. На това разпореждане попречи дъждът, който заваля така силно, щото човек не можеше да се мръдне от мястото си. Така прекарахме нощта на отворено небе. При гръм и бляскало деца запищяваха, жени приплакваха и проклинаха, като че ли това ще им помогне. Хората захванаха още по-силно да мразят турците, щото ако бе възможно да им попадне в тия минути някой турчин, ако би бил и най-добрия, щяха да го дерат жив. Съмна криво-ляво. Всеки потърси воловете си из шумуляка да ги впрегне и да продължи пътя си. Като съмна, Никола Шипаров ми каза: «Дядо попе Георге, вземи си требника и патрахила, ела да дадеш на булката чиста молитва, щото сега са 40 дена от рождението на мой Вельо.» Аз на минута извърших обряда, както подобава на един християнин и на една православна християнка.

Читателю, състави си понятие какво е било това пътуване — повече от 200 коли да се източат по един път! За колко време ще го извървят най-задните, ако и да е близо. Предните стигат на определеното място, а крайните са още на половината път, така щото сърцата им тупат като на заек, кога го гони авджийско куче. От поляната до селището, където се заселихме, има един час с кон, а ние с колите го извървяхме за 5—6 часа. Стигнахме благополучно. Всеки се зае да си направи колиба, да си стовари покъщнината, която беше натоварил на колата си. В колата му беше и брашното, и всичките домашни къщни потребности, но това не стигаше само да се направи колибка за децата и жена си. От мъжа се искаше и друго нещо. Той непременно трябваше, ако е по-млад, да грабне пушката и фишеклъка с фишеците и да върви да ги пази от нападателите черкези и башибозуци. А при всичко това той трябваше да вземе и мотиката и да копае за защита и хендек (окопи). Когато пристигнахме на Еледжик, намерихме церовци, слаовчани, съртхарманци и дерехарманци, че са се настанили, така също и лесичовци и една част от село Мухово, които са били по-близо до Еледжик. Още щом пристигнахме, една чета пазеше горе на калето, на самия връх, от черкези и башибозуци, друга вардеше пътя, а трета пазеше откъм село Мухово. На другия ден пристигнаха и карамусалци. Те се разположиха близо до нивата на Гене Телийски, която беше посяна с ръж, така хубава, щото беше излязла един човешки бой. От многото добитък така се опасе, че остана черна земя. Ден, два се минаха свободни. На третия почнаха черкезите да нападат от калето, но нашите ги отблъскваха и те се повръщаха. На 4-ий ден взеха още по-силно да нападат, но нашите юнашки ги отблъскваха. Башибозуците с черкезите съставяха голяма сила и ако бяха сполучили да разбият нашите, щяха да изколят жени и деца. В това време на муховци много спомагаха шишенетата. Имаше по няколко по-добри пушки от всяко село. Те по заповед на войводата Георги Бенковски се дадоха на по-младите и отборни момчета. Който стар и некадърен притежаваше по-добра пушка, вземаше се от него и се даваше на млад. Докато младите вардеха позиция, старите се занимаваха с правене на фишеци и въртяха на ковачите да точат ножове и чукаха да правят нови. В това време се яви Стоян Ив. Тепавичарски от с. Мухово и каза, че може да направи дървени топове. Докато всичко това ставаше, Бенковски с една чета от стотина души замина за Белово... Когато Бенковски се завърна с четата при нас, дойдоха с него и черногорци, работници по железницата, от които един беше Иван Сутич с Мария — татарпазарджичанка. Събрахме се седем села и една част от Мухово. На 24 април дойде Бенковски от Панагюрище с Марин Д. Шишков с двама момци, които се занимаваха с писарска длъжност. Единия от тях беше Тома х. Георгиев и Белопитов от Панагюрище. Други някои лица казват сега, че бил господин Захари Стоянов. Докато го нямаше Бенковски, при нас се намираха дядо Тодор радиловеца и Йордан от Т. Пазарджик, които насърчаваха момчетата. Като дойде Бенковски, той взе управлението и командата...

На 25 април Бенковски заповяда да стане едно угощение на момчетата и на по-видните хора от всяко едно село. Беше назначено същевременно и едно временно правителство, по две-три лица от всяко село, по двама миряни и по едно духовно лице. Аз бях избран от Бенковски за негов таен съветник. Това ми назначение станало още когато се бяхме видели в моя дом. За председател на правителството се назначи Гене Телийски от с. Церово, а Теофил за подпредседател и секретар. Следобед по заповед на войводата се събраха всичките пушки и всичките момчета: «Бъдете готови, юнаци. Сега, след като се наобядвахме, ще направим едно народно хоро на тая прекрасна природа.» Така и стана. Засвириха гайдите и кеменетата, които си ги имахме и тогава. Народа, който беше долу, в най-ниското място, му се извести за хорото. Излязоха всички... То беше величествено по своята красота. Предвождаше го Крайчо Самоходов, панагюрец, момък снажен, засукал мустак зад ушите си, черноок и красив. Развяваше в дясната си дебела и рошава ръка българското знаме с надпис «Свобода или смърт». Хорото беше свободно за всекиму. Наловили се бяха почти всички моми и невести от селата, които населяваха това време българската столица — балкана Еледжик. Провикванията на момците и момите раздразняваше свирците, така щото и те се надпреварваха кой може по-бързо да свири, за да угоди на играещите. Това народно хоро се свърши след 3 часа и всеки седна да си почине. Издаде се втора заповед от командующий въстанието, че ще стане опит да се изпразнят пушките, които бяха наредени по поляната и които чакаха своите господари кога ще се пуснат от хорото. И така при пръв знак всеки взе своята пушка и се наредиха на ширина. Всеки я турна на окото си, като че щеше да лучи в някой турчин или черкезин.

Стражата, която вардеше горе на калето, си стоеше там, носеше й се храната горе, затова те не взеха участие в гозбата и хорото. По заповед на войводата всеки трябваше да изпразни пушката си, за да опита дали ще може да стои насреща на редовната войска. Пръв поведе Бенковски със своя винчестер, втори след него Марин Д. Шишков и т. н. Забележително е и това, че откакто излязохме, непрестанно валеше дъжд и пушките кремъклии не можеха да палят. Как ще лови оная кремъклия пушка, като никой не може да й направи калъф според програмата на устава на въстанието. Когато почна обяда, някой беше известил на Бенковски, че церовските цигани, които се намираха при нас, мислели да избягат и да ни предадат, че им дотегнало да правят ножове, калъчки и други сечива, нужни за въстанието. Така известен, войводата заповяда да ги навържат всички. Но циганско сърце, нали е припряно, уплашиха се много, като гледаха, кога пушкаха, да не би да заповяда войводата да ги застрелят. Войводата ги питаше: «Ще бягате ли да явите на турското правителство, че ние сме тук и какво работим?» А те с клетва обещаха, че не щат. Клетвата на циганина е нищо, щом види малко зор. Кълне се, прекланя се, брат става, баща прави човека само да не му направи зло. Той им каза: «Щом им река хайде, на парчета ще ви сдробят. Хем с тия ножове, които сте правили и точили.» «Аман, чорбаджи, молим ти се, прости ни. Ний не сме мислили, нито хоратили, тук ще седим при вас, каквото става с вас, да стане и с нас.» Докато обядвахме, те стояха вързани. Бенковски им каза: «Вий сте хора занаятчии и тук ще преминете много добре само ако вършите това, което ви диктуваме и което е нужно Ще правите ножове, ще ги точите, ще се покорявате на майстора, щом ви кара да работите.»

Хоро, пушкане, гуляене, телци, бозайничета и тлъсти ягнета — свърши се. Сега трябваше всеки да си иде по своята работа. Който правеше фишеци, да си ги прави, който пазеше близка стража, да отиде да замести другаря си. Селата вече бяха пламнали да горят в полето. Турските башибозуци и черкези бяха почнали да ги обират и палят. Едно село се обираше по 7—8 дена, а след това се гореше. Плана им беше такъв.

Като помръкнеше, Бенковски излизаше на един връх, от който много добре се гледаха селата. Изваждаше от джобът на комитетското си зелено с бели ширити палто двоеочний телескоп, гледаше по пространното поле как горят българските села и казваше: «Братя, сега забихме меча в тиранските гърди!» Това ставаше вечерно време с няколко души от хората на временното правителство.

Няколко души намислили да пристъпят клетвата, която са дали пред светото евангелие, и да направят предателство. Като таен съветник аз можах да разбера това. Цветан Врачнин, който след въстанието умря, събрал няколко души и направили съвет помежду си да хванат войводата, Теофил, игумена и Гене Телийски, да ги вържат, няколко момчета да ги закарат в Пазарджик, да ги предадат на турското правителство, така щото всички други да бъдат свободни и да се приберат в селата си. Всичко, което ставаше във връзка с това, аз изслушах и си помислих, че работата се осуетява. Излязох от гъсталака, поздравих ги и се преструвах, че не съм усетил що са говорили. Обаче Цветан продължаваше онова, което беше намислил. Аз като свещеник почнах да ги наставлявам и съветвам, че вече е късно подобно нещо да стане, защото вече са имали няколко сражения с турските башибозуци и черкези, че вече не сме мили и драги на турското правителство и въобще на турците. Те вече знаят, че калугеровци са с жените и децата си в балкана Еледжик и непременно ще дойде редовна войска да ги покори. Затова ние трябва да стоим тука и да чакаме неприятеля и го посрещнем. Мислех, че ще ми бъдат послушни и покорни, както и други път, когато съм ги поучавал било в църква, било по домове и по пътища. Но тук излезе другояче. Те ми отговориха: «Можеш да си мълчиш, че и теб ще вържем и с тях заедно в Пазарджик.» Аз им отговорих: «И вие няма да прокопсате. Да не мислите, че щом направите това, ако сполучите, че ще бъдете свободни? Не! Не! Мислете добре, че края му е много лош!» Аз трябваше да отстъпя от предателския съвет, за да не стана пръв жертва на недоволните. И така направих. Отидох при Бенковски и му разправих подробно работата как стои. Той почна малко да се поприкрива, та не ходеше толкова открито. Като православни християни ние трябваше и тука да извършим според закона на православната църква моления и да четем всяка заран и вечер правило. По заповед на дядо Добре от село Лесичево беше се направило едно клепало, чрез което всяка заран и вечер се приканваха благочестивите и православни християни да дойдат на моление. Този старец беше много набожен. Той и синовете му Атанас и Кръстьо първи станаха жертва. За убийството им ще разкажа по-после.

На 30 април, когато Бенковски разговаряше с членовете на правителството как да нападне турската войска и да я обезоръжи, която идеше от Пазарджик и беше стигнала вече при Маркова капия, място много стратегическо, дойде едно момче от Панагюрище и се представи на Бенковски: «Господин войвода, пратиха ме от Панагюрище да ви помоля да дойдете на помощ, че турската войска разби града и влезе вътре.» Той се намръщи така, като че някой го бодна с нож. Войводата му каза: «Бранете се сами! Тук има нужда от мене.» Това беше към пладне. Ние слушахме от високите баири как гърмят на Афъз паша топовете и говорехме по-между си, че уж панагюрските въстаници си опитват топовете, които им беше направил Никола Бинбашов. Говорехме така, за да не се плашат женорята и дечурлигата. Нашето въстание беше такова, смесено с жени и деца, та трябваше да се насърчават, а не плашат. Бенковски скрои друг план. Събра съветниците си, след това повика стотниците и десятниците и направи съвет, за да се изберат всичките бинеци коне и по-юначните момци, за да се отправи за Панагюрище на помощ. Така и направихме. Събраха по-добрите коне заедно с такъмите и по-добрите момчета. Всеки си избра кон и отряза опашката му. На 30 април, като се стъмни, Бенковски се раздели както с членовете на правителството, така също и с народа и се установи в един гъсталак, сам-самичък, като ми даде с мигване на око знак да отида при него: «Благодаря ви, че ми известихте за предателството — каза той. — Вий сте много верен човек.» На сутринта на 1 май — събота — Бенковски събра момчетата, които щеше да води за Панагюрище, и им каза: «Конете да ви са готови, защото след един час тръгваме. За управител оставям Йордан Иванов.» И така те тръгнаха за Панагюрище. Щом момчетата се отделиха, жени и майки, и сестри пропищяха.

(Дотук спомените са писани от поп Георги Христев, след което продължава Тома Г. Сираков.)

 

След заминаването на момчетата Бенковски и игумена Кирил, който придружаваше четата, като носеше всякога кръста в дясната си ръка и насърчаваше момчетата, дойде господин Соколов, сега капитан Соколов. На 1 май преминахме добре. Откакто стъпихме на Еледжик, поставиха се хора да прекъсват телеграфа, докато дойде Асан паша, та ни разби. През деня го направят, а през нощта го развалят. Така беше от 21 април до 2 май. Толкова трая и Еледжишкото въстание. Докато стояхме на това място, дойде едно ветренче при нас да дири прибежище. Ние го приехме. Едни го заподозряха, че дошло с цел да шпионира. Поставихме го под стража дотогава, докато ни разби редовната войска. В същото време дойде и Стефан Миличински от гр. Ихтиман, човек народен и патриот. Случайно отишъл в село Белица по някои търговски работи. Случва се, та става въстанието, беличани избиват няколко заптиета, които отишли в това време за пари, и той дошъл при нас.

След като войводата Бенковски се разпореди да отидем на помощ в Панагюрище, събрахме се около 60 души с коне и пеши. Тръгнахме около пладне и като преминахме река Мъти вир, стигнахме късно вечерта в село Поибрене. Влязохме в селото, но не намерихме никой освен един пиян човек, който лежеше на пътя пред дюкяна на Нено Даскала. Влязохме в дюкяна. Тефтерите и всички други книжа бяха покъсани на парчета. Отправихме се за Панагюрище, като натоварихме два коня с ечемик. През нощта близо до село Мечка срещнахме няколко души, които избягали от Панагюрище и ни разказаха какво е станало там. Разбрахме, че не можем да им помогнем вече, защото всичко бе пламнало в огън и потънало в кръв. Бенковски ни отправи за панагюрската планина. На Лисец планина гледахме как гореше Панагюрище. Някои от първенците, като Марин Шишков и други, се присъединиха към нас и се събрахме около 75 души конница. Бенковски ни отправи за село Петрич. Като слязохме в село Петрич, там бе и Крайчо воевода. Напущахме си конете по нивите, а неколцина души влязохме в селото, но никой нямаше освен псета. Отново взехме ечемик за конете и наляхме малко водка за дружината. Като излязохме пак при Бенковски, на края на селото, той бе намерил един човек от село Петрич на име Петър Шонтев да ни преведе до Стара планина, за което му даде един кон. Войводата, придружен от игумена на манастира «Свети Никола» — отец Кирил — и Крайчо воевода се опростиха под една слива за последен път и Крайчо се върна за Панагюрище. Останахме следните калугеровци: Тома Г. Сираков, отец Кирил, Захари Сираков, Ристоско Стоянов, Кузман Димитров, Св. Кръстев, Стоян Титьов, Н. Лазаров, К. Василин, Иван П. Чукуранов, Георги Керемидов, Георги Велчов, Атанас Тренчов, Илия Чергаров, Г. Чукуранов, Ангел Керемидов. С нас бяха още и панагюрци: Павел Шопов, Павел Койчев, Нено Яков, Тома Г. Георгиев, Т. Белопитов, муховци, лесичовци и други, както и от беловските станции неколцина немци и един немец с жена си.

Като се приготвихме за тръгване към Стара планина, Бенковски ни повика и ни каза: «Юнаци, ако някой от вас желае да се върне в домът си, не ви спирам. Вие сте свободни, защото дотук бяхме добре. Всеки е на кон, всеки е сит, а пък отсега, като се хванем за Стара планина, кой знае какво ще ни се случи. Като си изядем сухара, който е твърде малко, може да гладуваме. Там по ония лоши места няма коне да яздим. Докато имаме коне, не дай боже, може да ни се случи, щото и конско месо да ядем. Като ви предлагам и припоменувам тези неща, ако на някой от вас му се види трудно, свободен е още сега да се върне при родителите си.» Същото това ни припомни и отец Кирил. Ние отговорихме: «Вече сме тръгнали с вас, с вас ще бъдем, с вас ще умрем.» Тогава Бенковски ни каза: «Вие ще дадете клетва, че ще бъдете верни и честни във всяко отношение.» След като отговорихме, че сме готови на всичко, той каза на игумена Кирил да ни закълне. Като се накачихме на конете си и тръгнахме, бе вече мръкнало. Преминахме реката Тополница и се настанихме в една ливада близо до златишкото шосе. Нощта бе много тъмна. Оправяхме се със свирки. Като пътувахме цяла нощ, осъмнахме на Стара планина, между село Буново и село Мирково. Преброихме се. Бяхме 76 души, всички с пушки кремъклии и ятагани, които ни бяха правили нашите майстори. Само Бенковски имаше винчестер. Карахме още два коня с джепане. Излязохме на един връх, на който ни разположи Бенковски и където преспахме. На сутринта времето бе мъгливо и росеше. Сбъркахме пътя. Не знаехме где се намираме. Времето стана още по-зло. Вали, бе толкова тъмно, щото човек не можеше да се види на 50 крачки разстояние. Този ден не можахме да се оправим, макар и Бенковски да разтваряше картата и да поставяше компаса по нея. Храна вече нямахме никаква. Не можахме да срещнем нито хора, нито овце. Забъркахме се и на другия ден. Като пътувахме по тая пустиня, намерихме едно растение с широки листа, с вкус на чеснов лук. Понеже нямахме храна, ние се мъчехме да се нахраним с него. Около 9 часа по турски слязохме в едно дере. Там намерихме една ливада с хубава трева. Бенковски каза да се разположим, да попасат конете, защото и те не бяха яли от два дена. Гърмеше и валеше непрекъснато. Конете ни се подплашиха. Наскачахме да ги изловим, но липсваше коня на Бенковски. Разприпкахме се да го дирим. С нас имаше двама пастири, единия бе от село Ветрен, а втория пандурин, македонец от беловската станция. Като се върна първият, каза, че другарят му отишъл по коня. Взе и той един от по-добрите коне и се качи да го гони. Но нито коне, нито хора. Като ги почакахме и разбрахме каква е работата, Бенковски ни събра и заповяда на игумена Кирил да ни закълне, след което каза: «В случай на някое нападение, ако видите, че ще падна в турски ръце, то вие ще посегнете по-напред да ми отрежете глава, а не жив в турски ръце да ме дадете.» Това той често ни припомняше, като ни показваше и двата хубави револвера и казваше, че единия бил за неприятеля, а втория за него. Заклехме се и тръгнахме към върха. Часът бе вече около 11 по турски. Бе късно и много тъмно, така щото нищо вече не виждахме. Всеки си държеше коня в pъката и легнахме да спим. Нощта бе много студена, валеше силен дъжд и вятър. Както и да е, прекарахме нощта. Съмна се и ние тръгнахме. Някой от дружината каза, че се връщаме назад, а други казваха, че отиваме добре в правия път. Бенковски често се налагаше да отваря картата и полага компаса, за да ни оправя. На един гол връх съгледахме нещо като изправени хора, Бенкорски каза да заобиколим и видим що е това. Бяха изправени по няколко камъни един върху друг, които приличаха на човек. Преминахме там, без да видим опасност, но глада бе голям. Около пладне, мъглата се дигна, излязохме на едно място, където се видяха няколко колиби. Бенковски ни събра и изпрати 10 души с коне, като им даде пари да намерят брашно, а ние се разпределихме да ги пазим, докато дойдат. С тези момчета беше и съселянинът ми Ангел Керемидов, момък храбър, решителен, както и Мите Дудьов от село Лесичево, който бе ранен от ятагана на един турчин, когото срещнах на 21 април, излизайки от селото между село Лесичево и село Калугерово. Раната бе доста голяма на лявата ръка. Мина около 1 час. Пристигна един копривщенец с един кон. Каза, че ги нападнали башибозуци. Той убил един читак. След малко пристигат още неколцина от дружината, като ни се оплакаха, че пушките не ловят. На това място паднаха от нас двама мъртви и двама ранени. Единият от умрелите бе Ангел Керемидов, който споменах по-горе, а втория бе черногореца Саво. След това пристигна още един от дружината, ранен в двете ръце. Това момче беше бакърджийче. Доктор Васил, когото по-късно обесиха, направи операция, като извади от едната му ръка куршум, превързаха го, качихме го на един кон и пак се върнахме назад. Излязохме на една пътечка. Бяхме пак на мястото, откъдето минахме сутринта. Вече мръкваше, а не знаехме где да идем. Намерихме място за нощуване, но бе много лошо, защото нямаше где да седнат или легнат 10 души. Накладохме два огъня. Продължаваше да вали и падна тъмна мъгла. Навързахме конете, а те цвилеха от глад. Като видяхме, че не можем да намерим храна, се принудихме, та заклахме една кобила. Почнахме да печем, но нямахме сол. Цяла нощ бяхме на крак, защото нямаше къде да се легне. Сутринта потеглихме отново. Дружината се проточи много. Вървяхме един по един. Като излязохме на върха, Бенковски каза да починем, дорде се събере дружината. Като се събрахме на 200 крачки в гората, гръмна пушка. След това гръмнаха още няколко пушки и ние се спуснахме към тях. Бяха турци, които пресякоха дружината и успяха да ни разделят. Турците убиха едно момче на име Стоян Титьов и един от писарите на Бенковски — Т. Белопитов от Панагюрище. Избягахме в букака, където си оставихме конете. Тук на това място остана пушката на Бенковски в един от другарите, разделени от турците. Почакахме ги малко, но като не се яви никой, тръгнахме на друга страна. Недалече видяхме егрек (кошара), ограден с дърва, и колиба. Влязохме в колибата и намерихме малко котле и кукурузено брашно около една ока. Изядохме брашното, без да го сварим. Отново тръгнахме и срещнахме двама шопи на коне. Заловихме ги и Бенковски започна да ги разпитва. Те казаха, че са изкарали турци на планината. Бенковски ги попита за път към Тетевенските кошари, но те отговориха, че са от Лопян и не знаят. Взехме ги с нас. Като походихме още малко, видяхме няколко кошари. Бенковски ни проводи за хляб и брашно. Отидох и аз с един от другарите. Срещнахме един човек и му поискахме хляб. Той ни извади една царевична погача. Аз не ядях кукуруз, но тогава много ми се услади. Даде ни и по малко сланинка. Попитахме го има ли турци. Каза, че отишли на Балкана да ни преследват. Попитахме го где можем да намерим брашно. Посочи ни няколко колиби. Отидохме на първата, взехме три оки, а от втората намерихме още четири. Заплатихме ги и отидохме отново при дружината. Стигнахме на един егрек при няколко овчари. Поискахме от тях агнета. Един от овчарите се противи. Войводата заповяда да го хванем. Той побягна и се скри в едно дере. Бенковски се уплаши да не би да ни предаде и като взехме две агнета и малко брашно, забрахме единия овчар да ни покаже пътя. Овчаря ни преведе през един връх и стигнахме до няколко души говедари. Те ни приеха добре. Направиха за нас качамак и замесиха турта. След като се наядохме, Бенковски помоли говедарите да ни препратят за Тетевен, като им каза, че ще им заплати. Бе вече много късно през нощта. Те се съгласиха да ни преведат само до Тетевенските кошари. Бенковски извади и заплати 5 бели меджидета. Отдалечихме се много. Сутринта се намерихме на един висок връх. За пръв път изгря слънце от пътуването ни през Стара планина. На тоя връх намерихме ягоди. Слязохме в дерето под върха. Там се разположихме, като ни разпределиха караул по високите места, Бенковски изпрати един от четниците до негов познат в Тетевенските кошари. Този човек дойде и си говориха тайно. В това време аз бях стража и се бях много уморил. Бях задрямал. Пристигна при мене другарят ми Захари Сираков, който ми казва: «Ставай, защото Бенковски ни остави.» След разговора си с този човек Бенковски помолил момчетата всеки да иде по домовете си, защото желанието му се осуетява. Целта му бе да ни преведе във Влашко или пък да срещнем Ботевата чета, но като не успяхме, той се отдели с игумена Кирил, Захари Стоянов и още едно мен непознато лице. Ний останахме като пилци без майка. Чудихме се где да идем. Някои от нашата дружина се върнаха у дома си, а ние хвърлихме оръжието си, напъдихме конете и решихме да отидем в Тетевен. Тамошните колибари ни казаха, че няма да можем да се укрием, затова да се предадем в полицията според заповедта им. Имало издадено окръжно, с което се заповядвало, ако се явят в общината някои непознати лица, веднага да ги предадат в полицията, в друг случай селото им ще бъде изгорено. Ние, на брой 10 души от село Калугерово, се отправихме към кошарите. Там бяха и немците с жената. Решихме да идем в град Тетевен. С нас бяха и тримата панагюрци Павел Шопов, Павел Койчев и един Стефан. Павел Шопов имаше оръжие, една кама и един пищов с две цеви. Така той с оръжието си влезе в полицията. Като преминахме реката и тръгнахме надолу, отсреща през върха идат около 50 души башибозуци. Като ни видяха, те извикаха: «Дурунус, комиталар» (Чакайте, комити). Ний ги изчакахме. Поведоха ни да ни предадат в конака. Веднага ни завързаха и започнаха да разпитват. Питаха ни къде ни са пушките. Ние казахме, че нямаме, защото още когато решихме да се предадем, хвърлихме и оръжието, и барута и се заклехме, че никой няма да казва, че сме били с оръжие в ръка. Башибозуците ни заобиколиха и почнаха наред да ни обират както пари, така и дрехи, часовници и пр. Един от турците отиде, отсече два кърпела от орехите, които се намираха на брега на река Тетевенска, като започнаха да ни бият, питаха за оръжието ни. Единият от тях, който взе от мене 44 гроша, не даде да ме бият. Наблизо имаше работници по кукурузите. Те, като видяха всичко, що се вършеше с нас, се разбягаха от къра. След това турците ни заобиколиха. Един от тях излезе пред нас, взе едно дааре, започна да го бие, а другите турци с бой ни караха из града Тетевен. Българите бяха затворили дюкяните си и къщите. Вкараха ни в конака. Излезе каймакамина, нареди ни и ни претършува, но нищо не намери, всичко бе обрано. Затвориха ни в тамошния затвор. В затвора, гледам, двама от панагюрците, единият, Павел Шопов, лежи по очите си и се завил с шинелата. Турчина, който ни пазеше, бе научил името на този Павел, затова, като му извика на име няколко пъти, той му отговори: «Бурда Павле йок. Бен османлиим» (Тука няма Павел, аз съм османлия). Като чу това, проклетия читак отиде и обади на каймакамина. Той го повика. След малко гледаме Павел с един фес, с къс пискюл се разхожда с помаците, като го назоваваха Ибраим. Този нов Ибраим умееше много да лъже помаците, като им четеше по турски и им казваше: «Аз ще ви стана ходжа. Аз зная много добре вашия закон.» След това влезе при нас, като ни ругаеше. Ние потреперахме от страх, като мислехме, че всичко е предал. Показаха ни моста, където ще ни обесят. Мръкна се и тая вечер. Нощта бе много студена. Влязоха при нас няколко души турци и почнаха жестоко да ни мъчат. С ножовете ни мушкаха по телата, но ние пак нищо не казахме. Тогава ни взеха дрехите от гърба и цървулите от краката и ни оставиха голи. Останахме живи и тая нощ. На сутринта гледаме, че пристига един българин. Като ни гледаше, той ни попита: «Гладни ли сте?» Казахме му, че сме гладни, и той нареди на друг българин да отиде и донесе хляб. Бяхме толкова изгладнели, че не можехме да се наситим. След това гледаме, че новопокръстения Ибраим стяга кобилата и ни казва: «Бъдете готови, че ще тръгваме за Орхание (Ботевград).» В това време пристигнаха 20 души башибозуци. Предадоха ни в ръцете на едно заптие и заедно с Ибраим ни поведоха. Бяхме още в селото, когато видяхме оня човек, който ни поръча хляба. Както се вижда, тоя човек беше много добър и първенец в Тетевен. Той изпрати човек и ни донесе дрехи и цървули. Излязохме накрай селото край реката. Турците ни извързаха с въжа по осем души. С нас бяха и немците с жената. На нея й дадоха кон. Валеше, а ние, вързани, тичахме в калта. Башибозуците немилостиво ни биеха. Отдалечихме се доста от българина, който ни даде цървулите и дрехите. Той ни настигна и им каза: «Вие какво право имате да биете момчетата. Ако ви се дадоха да ги карате, дадоха ви се не да ги трепете.» Тогава те ни оставиха по-свободно. Башибозука вървеше напред, заптието бе назад, а този господин близо до нас. Намерих случай, та му казах: «Приятелю, жал ми е, че ще ни избесят.» Той отговори: «Вие не се бойте, казвайте, че нищо не знаете. Гледай просто себе си, като говориш, да не ни разберат турците.» Пристигнахме до село Гложене. Отбихме се в механата да починем. Господина, който бе с нас, заповяда да ни нахранят. Направиха качамак, донесоха сол и няколко стръка чеснов лук. След като хапнахме, отправиха ни към Орханието. Вървяхме още малко. Срещнаха ни други турци. Смениха първите. Те започнаха да ни бият още повече. Вървяхме още няколко часа и стигнахме на други ханове. Там имаше налбантин. Павел остана с кобилата си да я подкове, защото се бе убола. По шосето се зададоха десетина души с коне. Сложиха ни беликчета и попитаха заптието за Павел. Заптието се върна да го доведе. Като пристигнаха, Павел им направи темане. Те не искаха и да знаят, че той щял да се турчи. Свалиха го от коня и му сложиха белекчета. Те върнаха башибозука, който ни кара, както и заптието. Тетевенския първенец дотук можеше да ни помогне.

Тоя ден вървяхме 13 часа и вече мислехме, че няма да можем да стигнем. Вечерта, около 12 часа по турски, бяхме в Орхание. Влязохме в двора на полицията. Каймакамина стоеше на балкона, слезе и ни строи в права редица. Започна да разпитва Георги Керемидов где ни е оръжието и где остана Бенковски. Разпитваше ни на български език. Той сам ни разказа за всичко, що е станало, като ни каза за Бенковски и за другите ни другари. От това разбрахме, че всичко знае. Тогава един от нас започна всичко да му разказва. Единия от немците, на име Алберт, като не разбираше нито турски, нито български, говореше по немски. След дълги разговори заповяда да ни затворят. В това управление имаше 100 души турска войска. Те ни вкараха в тамошната хапсана. Всички бяхме там без Павел. В тази хапсана имаше и стари затворници, от които Захари Сираков взе едни цървули, като им даде елека си, защото, като ни караха турците по пътя, щом ти падне цървул, не чакат да го оправиш, а го настъпват и ти удрят един дипчик, та цървула остава на пътя. Затова имаше мнозина от дружината, които имаха по един цървул. Сутринта рано преди съмване ни повикаха да се стягаме. На вратата стояха няколко турци, които ни слагаха белегчета и ни отпращаха към главната капия на полицията. От двете страни бе разпоредена войска, така щото преминаването ни през тая теснина бе много трудно. Всеки един от тях ни стоварваше по няколко дипчика, догдето стигнахме капията при юзбашията. Там стоеше впрегната кола с волове, а в колата наш другар ранен и жената, която водеха немците. Подкараха ни за София. Додето се съмна, бог знае колко дипчика ме удариха. С нас караха и Павел Шопов. Времето бе много студено, ние бяхме голи, но благодарение на боя се сгрявахме. Преминахме през Арабаконак и стигнахме в Ташкесан. В това село имаше както турци, така и черкези. Отдръпнахме се малко, догдето стегнаха пощата. Излязоха да ни карат нови кръвопийци. Всичките бяха с коне, а ние пеши и разсипани от припкане. Те ни подкараха още по-силно. При капаклията мост при река Искър при Горублен ни срещна рота конница със знаме, изпратена от София да ни вземе. А след конницата що да ви кажа — то бе ужасно — файтони, паши с коне, до София цялото шосе бе пълно със сган. На края на моста имаше хан. Седнахме да си починем. Събраха се много читаци. След малко заповядаха ни да станем и да ходим. Мъчно станахме на крака, защото бяхме боси и вързани, та краката бяха отекли. Мислехме, че няма да стигнем до града. Започнаха отново бой.

Най-после пристигнахме в София. На края на града стърчеше бесилката на Левски. Турците ни казваха, че на тая бесилка ще увиснем. От турци и цигани не можеше да се види нищо друго. Бяхме така отпаднали, че ако управлението бе по-далече, нямаше да стигнем до него. Влязохме в правителствения дом. Наредиха ни по ред в двора. Бяха диктисали нашите дървени топове. Свалиха ни белегчетата и ни разпределиха по каушите. Мен и Христоско Стоянов вкараха в алтънджи кауш. В него имаше само един българин и 46 души турци и черкези. Щом влязохме, започнаха да ни разпитват къде сме ходили, какво сме правили, къде са ни пушките и пр. Туриха ни да стоим на колене. И тая вечер не ни дадоха хляб. Не спахме почти цяла нощ. На другия ден около 6 часа по турски вкараха при нас един пиян читак. Щом като ни видя, изправи ме и започна да ме псува, като казваше на другите: «Аркадашлар буну гиди он алт киши кестим» (Другари, като този тук 16 души заклах). След това започна да ме разпитва, като ме държа на крака около 2 часа. Реших да седна, защото, както казах по-горе, бяхме разсипани от път. Дойдоха двама черкези, като ме ритаха, дигнаха ме от мястото. Изправиха ме, удариха ме няколко пъти, обляха ме в кърви и искаха да ме убият, както направиха с неколцина от дружината. Имах щастие. Извиках силно, щото се чу чак на двора. Случи се така, че в това време дойде комисия за преглеждане каушите. Щом чуха вика ми, отвориха вратата и ме завариха, че още тече от мене кръв. Някои от тези господа искаха да ми помогнат. Но черкезите се препречиха пред мен и им казаха, че аз съм псувал правителството и султана, така щото аз съм виноват. Оставиха ме в същия кауш, започнаха да ми се заканват, че ще ме трепят през тая нощ. Реших да изляза вън на двора пред комисията и да ги замоля да ме арестуват в друг кауш. Вратата още бе отворена. Изскокнах вън на двора пред тях и ги помолих да ме затворят на друго място, където и да е. Тогава заповядаха на ключаря да ме заведе в друг кауш. Преместиха ме в друг, препълнен с българи. При тях бе и моят другар Иван Кръстев. Той ме прикани да седна при него. Всички бяхме много гладни. Тази дружина бе от село Белица, Ихтиманска околия. Сутринта валяха силни дъждове, дойде един турчин и ни повика да излезем на двора. Посочиха ни три човешки глави, които, като ги подритваха и се подиграваха с тях, питаха дали са от нашата дружина и дали главата на войводата е между тях. Но аз не ги познавах. След няколко дни почнаха да ни изследват. Питаха ни къде е останал Бенковски. Но ние нищо не открихме по това. Тогава ни представиха един тефтер, в който всички бяхме подписани, а така също много други панагюрци, наши калугеровци, лесичовци, карамусалци, церовци и пр., всички взели живо участие във въстанието. Този тефтер беше на писаря на Бенковски. Както казах по-горе, писари бяха двама — Тома Георгиев и Белопитов. Последния убиха турците в Стара планина и уловиха коня му с книжата, които ни показаха.

След няколко дена пак ни повикаха на двора. Като излязохме, видяхме игумена Кирил от нашия манастир, натъкнат с пера, едната половина на дългата му брада бе оскубана, както и единия мустак. На врата му бе вързана конска торба, в която бе турната главата на Бенковски. Пуснаха го и той свали от шията торбата.

Извадиха главата. Попитаха ни: «Това ли ви е войводата?» Казахме, че е той. Посочиха и гуглата му, на която имаше златен лъв. Като гледахме главата, забелязахме, че куршум бе минал край дясното ухо. От това се виждаше, че той е изпълнил думата си. При клетвата ни бе казал, че единия револвер е за турците, а другия за него. Сам се беше убил, както ми каза после и игумена. След това пак ни затвориха.

Още няколко дни ни изкарваха на изследване. Един ден ни казаха всички калугеровци да излезели на двора. Излязохме. Почнаха да ни изкарват навън и да четат по списък. Нямаше ме в този списък. Затвориха ме отново, а всички други от моят дружина пуснаха. Бяхме около 80 души. Този ден пуснаха мнозина, други изпратиха на сюргюн, а други почнаха през нощта да изкарват и бесят, така щото след три-четири дни останахме 13 души. Имаше слух, че от всяко село ще обесят по един, а другите ще опростят. След 10 дена излязохме всички на двора и ни освободиха.

Имаше от Ботевата чета около 30 души. През този ден пуснаха и тях, като оставиха само 4 души, които пратиха на заточение. Бяхме лежали затворени тъкмо 3 месеца. Никой не знаеше, че сме живи и затворени в София. Тогавашния кър-хаас и неговите заптиета се бяха хвалили по домовете ни на селяните, че ни избили. Голям глад понесохме през тия 3 месеца. Ядяхме веднъж на ден, и то колкото да не умрем. През втория месец, около 25 юни, докараха от Пловдив затворници, няколко души от Голямо Белене, Ветрен и други села. Докато ги докарат до София, бяха убили няколко души. Те ми съобщиха, че баща ми умрял в Пловдив в тъмницата. Той бе човек на 55 години. Между останалите, които изпратиха на заточение, бе и игумена Кирил. Изпратени бяха в Цариградските тъмници, от които малцина се върнаха след дохождането на русите. Там се помина и игумена Кирил. Аз, Захари Сираков и Никола Г. Василин останахме в София, докато разберем поутихнал ли е огъня и поспрели ли са кланетата. През тия дни излезе заповед, че който си познае добитъка, ще му се даде. Мнозина наши съселяни бяха дошли в София, от които научихме подробности за всичко станало в селото ни. Реших да си отида. Пристигнах у дома и що да видя — всичко изгорено, обрасло в бурени, мъчно може човек да познае и двора. Заварих децата и майка ми в една скромна къщица близо до нас, където ги прибрали да живеят...

 

X

Right Click

No right click